Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

АМНЕЗИИТЕ И ПАМЕТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА:
два образа на Индже в българската литература

 

Мая Горчева

 

 

„Като че единственото,
което следовникът усвоява от предшествениците си,
е неспособността да си спомни за предшественика“
1

 

 

         Така избраното озаглавяване очевидно психологизира писмената традиция „литература", което има за цел единствено да представи образно въпроса за паметта и амнезиите в оценките - литературно-исторически и литературно-критически. А тези оценки стъпват върху противоположните стойности, втъкани в самите литературни текстове, както припомня изследването на Бистра Ганчева Литература и национална самооценка (2002). Интерпретацията активизира отделната идея - „хвалебствено българската" или „критично „антибългарската":2 но контекстът на литературния текст съхранява и двете.3 Нещо повече, като се извежда „едната" оценка, се „забравя" за алтернативата на „другата". Амнезията е свойствена не само на интерпретацията, но и на литературния следходник.4
         Доколкото езикът на литературата с повторенията си носи паметта за предходни употреби, проблемът за построяването на националноцентричната традиция и на националната самооценка може да се разгледа върху една територия, освободена, или предхождаща оценките - вътре в езика на текста, въз основа на цитатите на словото на предходника. Така цитатното родословие се възстановява в затвореното пространство на литературната традиция, чрез паралелите, актуализирани тъкмо в рамките й, т. е. без да се преследва имагинерния първоизточник, а вътре в родноцентричното литературно съзнание, с единствен критерий - видимостта му върху текста и „ведомостта" му за читателя.5 Построяването на цитатни родословия откъсва творбите от традиционните интерпретативни контексти и заостря вниманието към кризисни точки в конструирането на каноничната „национална самооценка". Един пример за непротиворечиво сериозно „утвърдително свързване"6 с класически пре-тексти дава романът на Константин Петканов „Индже войвода" (1935). Благодарение на жанровата си обемност той уплътнява мита, изграден в едноименния разказ на Йордан Йовков (1926), с повече исторически и битови детайли. Най-напред и двете посочени произведения съдържат текстуална препратка към народната песен. При Й. Йовков песента е преразказана чрез полупряка реч, през въздействието си върху войводата: „Индже слуша. И трепва, като чува, че пеят за него. Пеят за Индже млада войвода; как води дружина от тристамина..." В романа на К. Петканов е възпроизведен пълният текст на христоматийно известния записан вариант на песента, преиздавана в многобройни песнопойки. А там прави впечатление негативното значение на думата „хайдути" като синоним на „разбойници", „капъсъзи".
         Значимостта на тази „песен“ като литературен образ потвърждава по-късно и поезията на Н. Й. Вапцаров, където се сочи като идеал за същинско творене:

 

    Записвай го просто и честно,
    тъй както
    просто го пее народа -
    „Заплакала е гората
    все зарад Индже войвода…
    („Доклад")

 

         Цитатното четене ще открие в Йовковия разказ сакрални поетични образи от Ботевата поезия, например в песента-славослов на юнака, овеществена в родното пространство. Образът на социалната хармония под крилото на войводата в разказа цитира постоянните Ботеви (и фолклорно-песенни) образи, но парадоксално изключва Ботевите сакрални образи на подвига и на героичното. Справедливостта изглежда като апокалиптично тържество на смъртта, каквато, впрочем, е била историческата истина за кърджалийското време:

 

         Навред по пътищата увиснаха по дърветата избесени хайдути, всяка сутрин пред чадъра на Индже се търкаляха глави на хайдушки главатари. И не само за хайдути и за обирници беше страшен Индже. (подч. мое - М. Г.)

 

         Йовковият текст изтъкава с Ботеви цитати и описанието на природата: „Вятър минава по върха на старите буки и листата им зашумяват.“ От натрупването на цитатни препрати можем да съдим за наличието на последователно прокарана връзка на късния текст с претекст7, в случая тази функция има Ботевата поезия. За сметка на това междутекстово тежнение, в романа на Константин Петканов ще се натъкнем на замаскирани препратки към Вазовия образ на национално-освободителната героика и към образните цитати на Априлското въстание, изработени в Захари-Стояновите „Записки", тоест към христоматийните разкази за бунта:

 

         Вълко Бимбелов пристига с Моню войвода в дома на Никола Узуна привечер по време на попрелки. Организирането на втората чета на Индже е всенародно: „В зимниците и избите мъжете лееха куршуми, остреха ножове...". Аналогията с Хвърковата чета може да се открие в текстуално съответствие: „Дружината му стана фърковата, а сам той неуязвим от куршум и безсмъртен."

 

         Докато Йовковият разказ пестеливо споменава имената на исторически достоверни лица (Вълко Бинбеля, Добри войвода, Узуна и пр.), те са подробно очертани в Петкановия роман. Допълвайки исторически достоверната картина, романът не премълчава и за плана да се съберат пари за въоръжаването на освободителната дружина, грабейки инородците: „Инджето взе на очи всички турски и гръцки села". Що се отнася до Ботевия пре-текст, той е възпроизведен в романа през цитата от Йовковия разказ: „И не само за хайдути и за обирници беше страшен Индже … Крило бе Индже за всички слаби".
         В двете части на романа можем да открием едно митотворческо усилие от страна на автора К. Петканов, доколкото той моделира историята на Странджанския край по историческото предание за Априлското въстание. Към този опит за свързването на каноничната българска история със загубената за българското държавно пространство Югоизточна Тракия можем да прибавим и появата в края на романа „Хайдути" на герой с името Иван Кралича.
         Изброените цитатни връзки можем да проектираме върху очертаването на два модела за националния героичен мит: Йовковият - произходящ от народното предание и Ботевата енергия, - и Петкановият, който заземява националното предание в конкретно-историческите реалии или в национално-историческата митология, прокарана с Вазовото творчество. Ако „Индже" на К. Петканов откровено преследва задачата да преповтори образците - Вазовия, както и Йовковия - то разказът на Й. Йовков забравя „вазовското" и преинтерпретира националния мит, като пресреща в образа на народния водач патетиката и героиката с трагиката и греха на убийствата.8 Но от друга, цитатното натрупване сочи за първоизточник на Йовковото „цялостно ново виждане за българското" Ботевите иконични образи. „Амнезията" за национално-консолидационните Вазови ценности е припомнила по-дълбинни представи за изконното и е възстановила по-древни пластове на героиката и на народното предание. Йовковото повествование участва активно в пренаписването на националната памет за миналото, заличавайки клишето на Вазовия канон и въдворявайки героиката и самотата на индивидуалния дух (откриваема впрочем и във Вазовите оди: да цитираме най-очевидните примери: „Бенковски", „Волов"9).
         Затова в разказа на Йордан Йовков още по-голям интерес предизвиква една твърде немотивирана на пръв поглед препратка към Ботев и Вазов текст. Тя засяга въпроса за паметта-забрава, а от гледна точка на цитатния механизъм е пример за пренос в нов контекст и вграждане на речта на предходника в смисъла на новия текст, като едновременно „полемично" и неутрално препотвърждение на цитатната цялост на националната литературна традиция. Освен това в нея се разпознава един от ключовите моменти в конструирането на националния мит. Но образът на водача, който се очертава, рязко противоречи на изтъкваните демократизъм и свободолюбие в националната народопсихология. Според мъдростта на „човека от народа":

 

         - Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си!
         ...............
         ...А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!

 

         И ако трябва да бъдем верни към повествователната логика, тъкмо след тези „прости" признания на дядо Гуди „за пръв път през тая пролет“ Индже се усмихва и решава да обърне оръжие срещу кърджалиите, довчерашните си събратя. Следходникът Петканов взима цитата на простодушната реплика, но „орязва" от него онова, което противоречи на изконно свободолюбивия народен дух:

 

         Узуна не можа да издържи докрай, прегърна Инджето, целуна го и се просълзи.
         - Индже, ти си нашият цар. Пази народа от вълци и чакали!…

 

         Вазовият корпус като неизчерпаем източник на цитати дава един възможен пре-текст на „народния закрилник"-господар в драмата „Борислав", която за днешното литературно съзнание е минала в нечетивния корпус на класика (и се помни най-вече по касовия успех на постановките или по сказката на Пенчо Славейков):

 

         Кир Тодор (на Гавраил): Народът що е? Сган безмислена. Видиш ли го? Той играе там на поляната, а утре ще оре. И при Иван Асена, и при Гавраила сe ще играе и оре и ще вика: „Да живей царят!" Това стадо, който му стане овчар, по него блее, той го стриже. („Борислав", ІІ. действие, 4)

 

         Символиката на народа-стадо тук е снизяваща, употребена от чужденец, докато при Йордан Йовков тези думи излизат от стареца, „мъдреца" на народа и съответно са високостойностни (според скалата на родноцентричната себеоценка).10 Цитатът на образа на народа-стадо11, „отсечен" от Йовковото повествование, води към мащабите, в които се пресъздава образът на родното, и към спора за ценностите.12 Припомняйки опозицията между личност и народ, то е поредното литературно потвърждание на дълбоката пропаст между изконната патриархална традиция и героиката, която изследването на Бистра Ганчева съзира и във Вазовите образи на „най-българското време". Йовковата транспозиция на Ботевата гавра над овчедушното покорство е потвърдена и с още един преобърнат Ботев цитат, който пък е цитат в отрицателна форма на Соломоновото поучение („Борба"13):

 

         - Защо ще се плаша, ефенди? Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя се от господя и от него чакам смъртта си…

 

         Ако предходната Ботева транспозиция на цитата преобръща библейския претекст, Йовковият текст-следходник го възстановява. Библейското стародавно и литературно цитатно родословие на водача пастир на народа-стадо може да бъде радикално разрушено, тъй като бихме могли да го откъснем от текстовите източници и да го пре-реконструираме по интратекстуални връзки вътре в рамките на разказа14. Фразеологизмът е разглобен и разпръснат в две поредни упоменавания (курс. по-долу - мой):

 

Кърджалиите се спуснаха върху тях като вълци на стадо.

...А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!

 

         Друг образ на „народа"-стадо е разгърнат в страха на дервенджии и харбалии от кърджалиите пред Урум Еникьой. Стадното и инстинктивното са показани вътре в текста, сякаш да не остане съмнение за пошлостта - и презрението към народа-тълпа и скот (подч. по-долу - мое):

         Оня, който ги водеше, носеше голям калпак с увиснала лисича опашка на него, хората му се мръщеха и си придаваха юнашки вид, макар че отрано бяха решили да бягат, щом видят кърджалиите.
         ...........
         Надвечер към селото се зададе стадо свини.

 

         Реконструирането на вътрешнотекстовата цитатност не само дава един нов смислов акцент на Йовковия разказ, противоположен на епично-възвеличаващата степен или на мотива за непростимата вина (впрочем мотив с потекло, явно далеч от християнското милосърдие). В разказа се очертава и теренът на саркастично-ироничното, сякаш като потвърждение, че в основополагащите текстове на класиката - и при Христо Ботев, при Иван Вазов или Никола Вапцаров зад гърба на героиката наднича вековният инстинктивен страх на тълпата и на народа-стадо. Йовковият разказ съдържа и потресаващия образ на примирението и на убитото от мизерията човешко достойнство:

 

         Само тук-таме, в най-бедните и полуизгорени села, се виждаха дрипави селяци, изсъхнали от глад, почернели от тегло, които глождеха някой корен и гледаха тъпо и равнодушно.15

 

         Контрастът между апокалиптичната „белота" на самотния юнак и грешник и „почернялата" от страх и мизерия тълпа ненадейно преподрежда основния конфликт в Йовковия разказ. Вместен в националната себеоценка, той построява и ново родословие за драматичната национална история, вътре в родноцентричната си нерешеност. Цитатното разчитане на текста преди оценките навярно би разбулило и други подминати образи обобщения на родното. Непосредствена задача на паралела между двата текста, огледала на името Индже, бе да проектираме разказите за националната героика и за родното върху националната себепреценка. Тъкмо в тази посока изследването на Бистра Ганчева поставя и въпроса за неслучилите се „национални самооценки", иначе казано, за „остатъка", който метатекстовият прочит на цитатните връзки изпуска - и който е неотделим от текста. А той може да бъде набавен отново чрез същия механизъм на цитатно четене, но въз основа на интратекстуалните паралели. В този план канонизираният литературен текст не е само източник на интерпретации - съвместяващи в паралелното интерпретативно поле две гледни точки, но е затворил противоположните смисли в едно повествователно цяло, в едно фикционално пространство и ги е направил задължителни, неизбежни и неустоими. И съответно също тъй неизбежно и неустоимо е интерпретативното стремление към свои собствени смисли и свои йерархии на ценността, потискайки тъй или инак едните за сметка на другите.

 

 

---

 

1 Бистра Ганчева. Литература и национална самооценка. Пловдив, Макрос, 2002 (с. 32). [горе]
2 Бистра Ганчева, цит. съч. (с. 49, вж. също с. 9-13; 150). [горе]
3 Например във Вазовата „Епопея" съжителстват образите на народа герой и борец - и на народа безсловесен мъченик и страдалец: „несъотносимости, нехаещи една за друга, но с равни права една спрямо друга" (а интерпретацията намира свои основания да изтъкне едната или другата), срв. Бистра Ганчева, цит. съч., с. 42-48). [горе]
4 Срв.: „...особената интертекстуална амнезия, нежеланието да се припомни предшественикът, предпочитанията към по-далечните предци" (цит. съч., с. 38) Така например образът на бунта в Йовковия текст (в разказа „Юнашки глави") не е „възражение", „отрицание", „съпротивление" срещу традицията - а е отдалечаване, забрава за нея. Конкретните новости са последица от цялостно новото виждане за българското като равноценно на другите. Затова дори „ярките свидетелства" за прилика не говорят за прилика." (цит. съч., с. 143). [горе]
5 За опора това изследване приема отношението между претекст и посттекст, разработено в междутекстовото изследване на Игор Смирнов „Порождение интертекста", Спб, 1985 (ІІ. изд. - 1995), както и разбирането за цитата като „повторен изказ и повторително изказване" (при Антоан Компаньон) или „изкази с репродуцирано изказване" (според „Речника на науките за езика" от 1972 година). Цитатът носи яркия знак на авторството на автора - цитирания, който се разпознава, но и на цитиращия, който си го присвоява в своето повествование. [горе]
6 И. Х. Тороп. „Проблема интекста". ТРУДЫ ТАРТУССКОГО УНИВЕРСИТЕТА. Вып. ХVІІ (567), 1982 (с. 33-44). [горе]
7 Игор Смирнов, Порождение интертекста. Санкт Петербург, 1995 (1985). [горе]
8 Срв. тезата на Бистра Ганчева, че „въпреки фабулните сходства „Старопланински легенди" не се връщат към Вазов, не напомнят за него" (цит. съч., с. 141) [горе]
9 Срв. „В романа („Под игото" - б. м.) най-българското време не принадлежи „по произход" на българската традиция - то я „спохожда" (по-скоро „връхлита"), излиза пред нея, издига се над нея, старае се да я привлече към себе си - с различни и понякога проблематични отношения помежду им." (Б. Ганчева, цит. съч., с. 67) Срв. също с. 67-69; 88. [горе]
10 За сметка на това Вазовият персонаж, хранител на националното - Борислав, - се самоописва чрез високопрестижни цитати от Ботевата поезия: „В жилите ми тече кръвта на моя род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра." (4 д., 7) [горе]
11 Претекст на образа на народа-стадо за националната литературна традиция дава Ботевият „Гергьовден":
„Блазе й - би казал - живей овцата
И от народа мой по-честито."

Същият претекст е отразен и в огледални образи в по-късната хумористична литература: Д. Подвързачов, „Магарета и конституция"; Св. Минков, „Това се случи в Лампадефория". [горе]
12 Разбира се, извън целите на изследването е да издирваме библейското потекло, възстановимо и в родната възрожденска писмовна традиция, което разви в устно изказване доц. Инна Пелева. Тази обещаваща неочаквани паралели проблематика изпада от рамката на националната себепреценка, кодирана от литературата, и на първо място е знаменателна тъкмо с въпроса защо библейското „се забравя" въпреки усиленото си цитиране в (нерелегиозни) родноцентрични контексти. [горе]
13

Че страх от Бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци в овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи...
[горе]
14 Отново в рамките на междутекстовото изследване този подход прилага Волф Шмид, като се опира върху вътрешнотекстовите „еквивалентности" („равностойности"): Wolf Schmidt. Intertextualitat und Komposition in Puskins Novellen "Der Schuss" und "Der Posthalter". Poetica. Band XIII, Heft 1-2.[горе]
15 Без да го цитира, Вапцаровата поезия помни ужаса на страха и бездушието и го съживява в своите контексти:

Гледали хората
    тъпо и кухо...

        („Песен за човека")

 

Народът прост,
живота - тежък, скучен. -

         („Завод")

И хората скрити
във свойте бордеи,
човъркаха своята мисъл ръждива
и бяха щастливи,
и бяха щастливи...

        („Горки")

 

 

 

 

* Текстът е четен на Юбилейни Паисиеви четения, Пловдив, 31.X - 04. XI. 2003 г.

 

 

Електронна публикация на 06. април 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]