Мая Горчева

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

Малко ред на пазарите

 

Мая Горчева

 

 

         В брой 11 (26 март 2010 г.) на в. “Култура” ще откриете “Разговор с главния архитект на столицата”, който навярно е предизвикал интереса на мнозина читатели. Редактори от “Култура” беседват с арх. Петър Диков по въпроси, които няма как да не интересуват обитателите на столицата, пък и на други населени места, и причината не е защото градското пространство е една тема, която вегетира върху претенциите ни на обитатели, които очакват срещу платените данъци да получат удобства. Освен това подредбата на града конструира въображаемия свят на всекидневието, предначертава както маршрутите ни, така и точките на застояване, като загатва и за насладите от извършването на едни или други занимания (извън работните). Иначе казано, подредбата на градското пространство ни кара да съзрем в нея едно предложение за подреждане и на времето и в крайна сметка, на начина си на живот.
         Цели антропологически модели лежат под архитектурните или градоустройствени планове, които с достъпността си до нас, обитателите, ни дават възможност да се почувстваме като едва ли не метафизици в конкретното, със свои предположения как да пренастроим социалните и ценностните импликации в една или друга архитектурна иновация. И затова благодарност към редакцията на “Култура” за отделеното внимание към темата, или към арх. Петър Диков – за задоволяването както на урбанистичните питания, така и на излагането на двустранността на самото усилие за преподреждане на пространството.
         Прочитът ми на тази публикация малко или много подхрани и нуждата от споделяне на такъв опит от разполагане на градски (търговски) обекти в пространството, но и във времето на моите занимания на безнадеждно градски човек (без претенции за нещо повече освен опита ми на “обитателка”). Не бих се и осмелила да прибавям нещо към съображенията на такива планове, доколкото както компетенциите, така и въображението ми са безкрайно далеч (не защото не са ме спохождали такива мисли, както впрочем всекиго). Отново с натрупването на досадни уговорки, от които се надявам да стане ясно, че нито възнамерявам, нито посмявам да се изказвам за нещо, за което е нужен цялостен поглед, надявам се да стигна до повода на това намесване на реда с абсолютното привидно безредие на софийските пазари. А този мой опит касае именно тази способност на градското пространство да се отпечатва върху графика на всекидневието ни.
         И тъй, става дума за идеята за съживяването на софийските площадчета с превръщането им в пространства за еднодневни пазари, като припомняне на стара софийска практика. Такива еднодневни, но само сутрешни, пазари съществуват във френските градове и от няколко години трябва да съобразявам с нея своите навици за пазаруване. Това се оказа съвсем нелесно и причината бе, че съм твърде разглезена тъкмо от удобството на постоянните целодневни софийски пазари (удобство, към което се надявам скоро да се завърна). Защото с тези сутрешни пазари моето собствено време е зависимо и подредено от работното им време. А просто не мога да пазарувам плодове и зеленчуци от суперите – също лоша привичка на стара софиянка. Впрочем, и за французите пазарът с пресните стоки е много по-престижно място за пазаруване. Обикновено там стоките (много от плодовете и зеленчуците, както предлаганите хлебарски или кулинарни специалитети) идват от производителя и цените са и по-високи. Но пък марката е гарантирана.
         Всеки има свой житейски график, служебни задължения и прочие, а според моя най-резултатни са сутрешните (или късновечерните) часове на занимания. Сутрин пазарите приключват към един часа и когато съм готова да изляза да пазарувам, будките вече са раздигнати и над площадчето се лее вода от маркучите на Градска чистота. (Да не говорим, че с небългарското работно време трябваше да преглътна и факта, че не мога да пазарувам вечер след работа, както ми е софийският обичай, тъй като суперите се оказват пред затваряне в осем часа.)
         И тъй, тази кратковременност (и хигиенична издържаност) на пазарите се оказа трудно съвместима с моя план на времето, изискваща да определям своите занимания според работното време на местата, от където трябва да се сдобия с неизбежните съестни продукти. Трябва ли да добавям и необходимостта посещението в супера да се съобрази и с избягването на онези часове, когато се извиват огромни опашки пред касите, за да се предотврати опасността от половин или цял час чакане. Трябва предварително да планирам, че на този ден ми предстои пазар, и това да е определящото за деня ми. За съжаление, ходенето на пазар, колкото и голямо удоволствие да е за мен, просто не фигурира сред житейските ми приоритети. Е, оказа се принудително въведен, за да не си разваля качеството на живот, което вече е приоритет.
         Разбира се, грижи като моите с моето твърде рехаво работно време са твърде частен случай. Повечето хора просто са длъжни да престояват на служебните си места осем часа от 9 сутринта до 5, когато неизбежно попадат в този супермаркетен ад на опашките. Волю-неволю ще трябва да пропуснат и удоволствията на пазара и да се задоволят с предлаганите плодове и зеленчуци в супера (които впрочем съвсем не отстъпват по качество на тези от пазара). Или трябва да посетят пазара в събота сутрин, когато ги чака такова стълпотворение, че вместо удоволствието от обикалянето и зяпането по сергиите просто пипкаво пристъпват в крак с тълпата, която ги изтласква в един момент пред познатия продавач.
         Е, да не забравяме и минусите на несъботното пазаруване, когато пазарът “върви по-слабо”, идват по-малко продавачи, почти няма намаления. Впрочем, пазарът само на един площад очевидно предполага и присъствието на по-малък брой продавачи, както и това, че те остават с първоначалните си по-високи цени. И тъй като познавам различни пазари в този френски град, мога да ви уверя, че възможността да намериш нещо по-евтино нараства право пропорционално с броя на отворените сергии.
         Българските пазари предлагат плодове, зеленчуци и все повече дрехи. Наоколо непрекъснато (освен може би в неделя следобед) са отворени много, прекалено много будки. В ден след празници като Коледа още откъм 10 часа има търговци. Българският купувач едва ли си дава сметка, че пазаруването му е невероятно улекотено, че изцяло разполага с времето си. Ще кажете – не може обаче да разчита на качество. Тук детайлите са твърде много, предпочитам да ги оставя за беседи с любопитните ми познати. Във всеки случай френските цени много повече помагат за ориентиране в качеството и ако държите на вкуса на ягодите, ще платите три евро и петдесет цента за 250 гр. френско производство вместо 1 евро за 500 гр. Съображенията за цените, които дават българските продавачи, остават обаче напълно неведоми за мен.
         Идеята за отваряне на пазарчета на софийските площади ми изглежда като механично залепяне на небългарско пространство към български купувачески навици. Просто не си спомням някогашни еднодневни пазари. Отново възторгът от чистите площади (след стълпотворението на пазарния ден) и подредено градско битие може да подхрани една възможна утопия, че с едно нововъведение нещата ще станат по-положителни. Но с цената на неща, които смятаме за дадени, а именно да пазаруваме, когато ни е удобно. Всичко се заплаща, утопиите, както знаем, - на особено висока цена.
         Боя се, че тази неизбежност на обратното задължение срещу всяко спечелена подреденост е твърде болезнена при всеки опит да въведем нещо от ефикасните чуждокултурни практики. Желаем повече ред и порядък – само дето това ще означава повече документи. И съответно – изискване за по-висока грамотност, та сами да си пишем писмата-искания до съответните служби. Винаги плащаш с нещо (най-вече с губене на време), ограничаваш се, за да нагодиш начина си на живот с нещо ново, което явно е добре изпитана и здравословна практика. Колкото до пазарите, този хаос софийски ми се струва едно от очарователните му места, напълно съизмерим с туристическа забележителност, затова горещо се надявам реформаторските намерения за подреденост да бъдат прекършени, на първо място от съпротивата на самите търговци, за които стоенето пред сергията от сутрин до вечер е постоянно трудово място и единствен източник на доходи.
         Иначе леността или стиснатостта са ми много несимпатични. А трябва да платим цената на много неща, много неща трябва да приемем и не просто в името на реда или удобството. Когато стане дума за разделното събиране на отпадъци, българското мнение гласи: първо, нищо не правят (ясно е кой, който работи в съответната неведома служба), и второ: те, на Запад, могат – ние къде да си сложим различните боклуци. Службите назовах неведоми, а за неведомото по принцип се въздържам да се изказвам. Не че смятам, че липсата на въздържание по отношение на възможна служба говори положително за гражданската ми ангажираност. Колкото до това, че “те” могат, обяснението съвсем не е от най-лесните, защото освен PR, глоби и общински служби, има и спазване на предписанията в различна степен. А за това, че “те” разполагат с неограничено пространство за складиране на разноцветни полиетиленови торбички, опитът ми определено не разполага с особено примери, по-скоро за обратното. Просто “те” намират място за това. Няма как да се съмнявам също, че българите са в състояние да “намират”, както и до болка ми е познато как трудно става преобръщането на ината в безшумно и почти незабележимо разрешаване на всевъзможни трудности, с което изобретателността човешка винаги показва, че е по-силна от предубежденията. Просто в един момент “въведеният” чужд опит, или залепената нова рамка се превръща в собствен механизъм, намества се вътре в собственото разпределение на приоритетите. Ако подходим съвсем утопично, може би първо трябва да стане ясно, че това да купуваш много и съответно да изхвърляш много не е кой знае колко престижно (впрочем, “те” май са доста далеч от такова разбиране). Не говори за имотност, защото има разлика дали изхвърляш изветряло Henessy (ако изветрява) или остатъка от блудкава Ариана в двулитрова пластмасова бутилка. Тук идеята за икономичност може да се стимулира.
         Колкото за начините да усетим градското си време, пак ако се отдадем на утопичното, изглежда, че един от най-добрите е с едно кафе, изпито с приятели на площадчето, което не е станало никакъв център в градското пространство, а просто е квартално площадче (но без кофи!). Съвсем не когато буташ огромната количка в супера и я пълниш с неща, без които баба ти и дядо ти много добре са си поминували. Е, за щастие, открихме, че на света има много неща, за които бабите и дядовците ни не са и помисляли. Неприятното е, че новите неща, които допринасят ни повече, ни по-малко само да сложат нови ограничения на времето ни, изглеждат заплашително повече. Надявам се, че други пък ни го връщат щедро. Едно от тези нови неща биха били и еднодневните пазарчета, за които подсказва арх. Петър Диков: пазарчета на книги, антики или на картини.
         Тогава утопията може да добие този вид: след удоволствието от следобедното кафе с приятели на площадчето ме чака и разходката сред пластиките на софийски художници.

 

 

Електронна публикация на 12. април 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]