Атанаска Методиева

критика, история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

 

Опасни/престижни връзки в Русия
(Из епистоларния живот на Дом на поета)

 

 

Атанаска Методиева

 

 

         Една от песните за Коктебелския дом на Максимилиан Волошин, известен под името „Дом на поета” - задава контекста Коктебел в неговия песенен вариант, както го о-познаваме, въпреки географската и времевата дистанция: „Мы все ненавидим волошинский дом,/ Мы хвост Аладдину отрубим, /Одну только нашу мы Дейшу поем,/ Одну только Дейшу мы любим”1. (Волошин).
         Чрез кореспонденцията между творците от кръга на Волошин представяме „опасните връзки” (в много случаи престижни) на съветската действителност – от интелектуалната съветска и извънсъветска общност (предимно поети и писатели), посещаваща Крим. Ще проследим и присъствието на романа „Опасни връзки” в Русия още с първите критически реакции за него.
         Преди да стигнем до опасните връзки на кръга Волошин, ще обърнем внимание на проблемната рецепция „Опасни връзки” (Шодерло дьо Лакло) в Русия – именно през Пушкиновия профил. Романът на Лакло, който се появява във Франция с шумни успехи - и от 1782 до 1823 е съпътстван с десетки авторизирани и пиратски издания – в Русия е забулен с мълчание (Волперт). Първото появяване на книгата в Русия е през 1804 г. със следното заглавие: „Вредные знакомства или письма, собраннее одним обществом для предостережения других” - без да се посочи името на автора, както и на преводача.
         Първият, който пише статия отзив за романа в Русия е А. Левинсон ("Опасные связи" и их автор, "Русская мысль", 1914, кн. 2) – с дълбоко учудване изследователят на френския роман обобщава, че освен двете упоменавания от Пушкин, нищо друго не може да се намери. Докато във Франция „Опасни връзки” е иззет и подложен на унищожение, заради официалното мнение на властите, че това е безнравствен роман - в Русия този процес е замаскиран с лицемерно мълчание.
         Художествените препратки към „Опасни връзки”, които осъществява Пушкин, са в периода 1828—1829 г. В това време започва работата над „Роман в писма”, части от „Гости съезжались на дачу”, както и план на романа „L'homme du monde” („Светский человек”). Пушкин сам обрисува Евгени Онегин като взет от „пакостен роман”(Пушкин 1937: 226). Трябва да отбележим, че в това време въпросният термин се използва като творческа метафора на романа „Опасни връзки”.
         За да направим връзката на темата „Опасни връзки” и нейната реализация в Русия (от времето на Пушкин) и как е възможно да бъде прочетена в идеологическото време на Съветска Русия, нека споменем, че през 30 –те години на ХХ век Ана Ахматова намира Пушкиновите герои близки до световъзприятието на Валмонт от класическия френски роман. Героите са обладани от игра и притворство, истински гении на любовната наука (Ахматова 1970: 168). Епистоларната страст се издига до майсторство на превъплъщението, актантите са обладани от рязка смяна на маските.
         Кореспонденцията на Пушкин – за наше голямо учудване (или без учудване в унисон с основния ракурс на текста), отново е в подражание на стила „Опасни връзки”. Подобно героите на Лакло, епистоларният руски майстор в царството на писмото се чувства силен – всички оръжия, методи, средства са ясни и се използват умело за контрол над комуникативните стратегии на писмото. Първото пряко упоменаване на френския роман от Пушкин е засвидетелствано в писмо до А. Н. Улф от 27 окомври 1828 г. През 1915 година е публикуван дневникът на Улф, в който Пушкин е представен като провинциален Дон Жуан (отново в стила на романа). Голяма част от изследователите на Пушкин застават срещу определението на Улф, защото го смятат за недостойно отнесено спрямо класика (напр. М. Цявловски и П. Е. Щеголев). Според Вересаев зашеметяващо-неочаквана е ролята на Пушкин в любовните представления на Улф. Атмосферата на влюбеност и приятелско отношение не е това, което обвързва преписките на Пушкин с романа на Лакло. Всички писма* са написани по френски маниер, с майсторски похвати, без накъсаност, недоизказаност – точно и без прекъсване на перото. Те образуват епостоларен роман, най-малкото защото за тази епоха е характерно любовното и приятелското писмо да се разглеждат като своего рода литературни жанрове (Степанов 1926: 71 – 101).
         Както отбелязва В. В. Сиповски „образ поэта меняется в зависимости от того, к к о м у он пишет, меняется до неузнаваемости, до слияния с чужим образом: с литератором он только литератор, с политиком он — политик, с сплетником — сплетник, с гулякой — только гуляка и ничего более.2" (Сиповски 1902: 458). Ако в писмата тонът към Прасковя Александровна е почтителен, към брат й Лев – приятелско – наставнически; към Ана Николаевна – насмешливо-небрежен, а страстно – влюбен – към Ана Петровна Керн (Вольперт) – именно играта е стихията, която свързва кореспонденцията на Пушкин с „Опасни връзки”.
         В последните години българската русистика посвети доста усилия да покаже, че Пушкиновите текстове пораждат и провокират ред интерпретации, а „в продължение на целия ХХ век Пушкиновите текстове съставляват ядрото на руската национална култура и се явяват своеобразни критерий за нейното единство.” (Панайотова 2008: 14). Нашият текст обръща внимание на литературоведския факт – относно това, че не само художественото творчество на Пушкин поражда дискусии и „ново” творчество в ХХ век – същото се отнася и за писмата му и как те кореспондират с темата „опасни връзки”. С други думи – без да правим резки обрати, се връщаме отново към „опасните” епистоларни връзки на Волошиновия кръг.
         Преди повече от век Коктебелската долина представлява пустинно, необитаемо място. Представителите на руската емиграция придават на това място библейския смисъл на обитаван дом – в епистоларния дискурс създават представа за абсолютното пространство на спасение, творчество и житейски прелом.
         Домът на М. Волошин в Коктебел ще означа като пространство на паноптикума – свръхнатоварено, динамизирано с основни представители – Марина Цветаева, Осип Манделщам, Алексей Толстой, Иля Еренбург, Михаил Булгаков. В изброените изпуснах Брюсов. Л. Леонов, М. Пришвин, В. Ходасевич – с тях редицата на гостите в дома на Волошин не се изчерпва. Профилът на Коктобел е класически, пушкинов: „Справа высятся крутые утесы Карадага; на склоне его выступы скал образуют совершенно определенно человеческий профиль, несколько напоминающий профиль Пушкина. Впрочем, постоянно живший в Коктебеле поэт Волошин утверждает, что это его профиль.3” (Вересаев 1982).
         В първаночалния си архитектурен план „Дом на поета” е замислен така, че в него да се събират повече хора, да си почиват и работят максимално удобно. От 22 стаи 15 са определени за гости, които се настаняват в малките стаички на целия първи етаж. Идеята на Волошин е свързана с това и двата етажа от дома му да бъдат заети. Свобода и творчество олицетворяват Сребърния век в границите на този дом. Петербургската и Московската литературна обремененост изпълват клетките на свободата. Някои от характеристиките на писмото във френския роман разпознаваме в писмата на Марина Цветаева, Иля Еренбург до Бащата на дома – Максимилиан Волошин.
         Точка едно в сходството между френския автор на романа и Волошин е литературната забрана за публикуване в официални издания. Макар с абсолютна дистанция във времето между двамата – литературната съдба на Шодерло дьо Лакло и Максимилиан Волошин е обединена именно от официалната забрана да публикуват. През 1923 години започва официалното гонение и до 1961 в СССР в печат не се появява нито ред от Волошин. Определенията за пейоративното присъствие на автора стигат до крайности – незначителен декадент, който се отнася отрицателно към революцията. С появата си романът „Опасни връзки” предизвиква възмущение: престъпно, безбожно, богохулно, съблазнително съчинение, пълно с цинично-весели историйки (Терзиева 1975: 13). Кореспонденцията между творците от кръга на Волошин обединява някои стилистични черти на писмата от класическия френски роман. От една страна, читателят се чувства привлечен от интригата, която не винаги се отличава с оригиналност, но е призован да участва в развитието на сюжетната линия – най – малкото, защото е поканен да чете чужди писма. В „ZOO, или нелюбовни писма“ към 30-те години В. Шкловски обявява читателя за автор на писма – в неопределен темпорален отрязък – преди самото съществуване4.
         Страстта да четеш писма преминава в отговорност да пишеш без притворство, но с трагическа отговорност. Класическият читател интерактивно се съсредоточава върху амбицията на виконт дьо Валмон да поквари госпожа дьо Турвел. Хоризонтът на това очакване в Русия може да бъде изразен от писмата на Иля Еренбург до Максимилиан Волошин. В началото на 1920 година отношенията между Волошин и Еренбург се обострят, заради скептичното отношение на Еренбург към личността и творчеството на Волошин. Отношенията на двамата се обтягат, заради конфликта на Еренбург с майката на М. Волошин – свързан с „историята за откраднатите вещи” на терасата в Дом на поета. Освен три писма, които бяха публикувани във „Вопросы литературы” (юли - август) „К истории ссоры Максимилиана Волошина и Илы Эренбурга в 1920 году” – в които Волошин в стила на френския роман призовава Эренбург да посети Коктебел, във фонда на музея се намира документ под названието „Переписка с Эренбургом” и подробно може да се проследи конфликтът между поетите от 1920 година. Писмото на М. Волошин от 13 август 1917 сравняваме с „Писмо ІІ на Маркиза дьо Мертьой дьо Валмон в замъка.” – заради основния тон на двете писма, който е призив към другия чрез изразената епистоларна необходимост5. Такава необходимост проявява Виктор Шкловски, както в епистоларния си роман „ZOO, или нелюбовни писма”, така и в писмата до своя внук, от които става ясно, че от 1964 година живее в Коктебел – в Дома на поета. Всъщност Шкловски не усеща атмосферата на Дома, която съществува преди да стане държавна собственост. Поколенческата разлика, скръбта от следвоенното време, разочарованието от приятели и от системата е изразена чрез епистоларната връзка с внука му.
         И така в писмо от 21 май 1964 г. „опасните връзки” на Коктебел са във вид на тематично разочарование за критика: „Сад Дома творчества дик и наполнен чужими людьми. В начале будущего месяца приеду в Москву. Давно не работал. Погода резкая. Сейчас солнце. На море барашки. Ветер холодный. Горы не изменились.” (Шкловски 2002).
         В началото на 80 – те години професора офталмолог Е. А. Юнг купува значителна част от тази долина, опитвайки се да превърне дивата природа в цветна градина.
         През 1912 г. К. А. Треньов наема вила. Чертите на Коктебел се откриват в разказазите „Мальчики” и „Любовь Бориса Николаевича”, където са въведени майка и син Волошини. По-късно в пиесата „Любов Яровая” – в образа на професор Горностаев, писателят използва немалко черти на М. Волошин. Първата клетка от паноптикума на Коктебел отдадох на Треньов. Срещуположната килия (защото е абсурдно да са в съседни клетки) е заета от Михаил Булгаков (сякаш драматургичното съравнование между двамата е в сила и извън пространтството на МХАТ).
         Булгаков посещава дома на Волошин през 1925 година. Преди това в списание „Россия” се появява началото на романа „Бялата гвардия”. Волошин реаргира на неговата публикация и в писмо към издателя Н. Ангарски от 25 март поета пише: „эта вещь представилась мне очень крупной и оригинальной; как дебют начинающего писателя ее можно сравнить только с дебютами Достоевского и Толстого.” (http://www.home-voloshin.ru/r_24.php).
         В дома на Волошин Булгаков пристига с жена си Любов Евгениевна на 12 юни през споменатата година. Паноптичното място, отредено на Булгаков в дома на Волошин на пръв поглед се противопоставя на одухотворената населеност и творческо присъствие като реалност – по това време там си почиват Л. Леонов, С. Федорченко, Е. Холербах, дори А. Грин. Паноптикумът привидно променя представите ни за системата-затвор. Всичко е хуманно и съвсем различно от модела на Бертам. Мрачната килия, е заменена с просторна и светла стая. Именно тази видимост e най-коварната клопка на модерния затвор, осигуряваща безпроблемното наблюдение на попадналите в изправителната институция, отнемат им се мрачните кътчета в килията, където могат да скрият за миг индивидуалните си привички, а и индентичността си. (Пенков 2009, http://sm.a-bg.net/2009/08/02/moderniyat-„panoptikum“.htm ).
         Булкагов пренася паноптичната естетика в пространството на свободата – дома на Волошин. Паноптикумът не е равен на затвор – той означава наблюдение, самонаблюдение, развитие, творчество – в конкретния случай проява на творчески рецитал, които той често организира.
         В дома на Волошин Булгаков става режисьор на жива сцена „Навуходоносор”, която разиграват гостите в Дом на поета. В своята книга “Историята на четенето” Алберто Мангел озаглавява една от главите „Четене в уединение”. „Отвън в задната градина сред дърветата и цветята в саксии момичето трябва да се бори за всяка книга с баща си...малките му сурови очи, искрящи под сивите, сякаш конопени вежди, търсят хищно по масите всякаква печатна храна, която щеше да поеме пътя към библиотеката и нямаше да види вече бял свят.”(Мангел 2004: 145).
         По думите на Мангел често удоволствието от четенето зависи до голяма степен от физическото удобство, което изпитва читателят. Въпросът на настоящата статията е какво е физическото – метафизическото удобство, което изпитва авторът, пренасяйки литературния си живот в дома на Волошин.
         Булгаков пренася творческата задача, с която е натоварил “Собачье сердце” и „Роковые яйца” – като рецитира пред група от хора, във вечерите пред коктебелците, ритуал, който за някои от произведенията му остава единствената показност пред публика. "Собачье сердце" или „Чудовищная история” Булгаков не публикува приживе. Публикациите след смъртта му са в следния ред: „Впервые: Студент, Лондон, 1968, №№9, 10; Грани, Франкфурт, 1968, №69; Булгаков М. Собачье сердце. Лондон, Flegon Press, 1968. Впервые в СССР: Знамя, 1987, №6. (Булгаковская энциклопедия, http://www.bulgakov.ru/s /).
         Извън рециталите пред гостите на Волошин, на 7 март 1925 година Булгаков чете първата част на повестта на литературното събрание "Никитинских субботников", а на 21 март втората част. Няма да се спирам на отзивите от литературното четене, те са материал за цялостно изследване. Ще се спра на частни отзиви, които ще ми позволят да оформя основния дискурс на текста – литературният живот от държавата бива пренесен и артистично разигран в дома на Волошин. На четенията присъства агента на ОГПУ, който проявява внимателно рецептивно отношение и дава крайна оценка: „Кроме того, книга пестрит порнографией, облеченной в деловой, якобы научный вид. Таким образом, эта книжка угодит и злорадному обывателю, и легкомысленной дамочке, и сладко пощекочет нервы просто развратному старичку. Есть верный, строгий и зоркий страж у Соввласти, это - Главлит, и если мое мнение не расходится с его, то эта книга света не увидит.” (Булгаковская энциклопедия, http://www.bulgakov.ru/s/dogheart/ ).
         Повечето от литературните четения на Булгаков (в част от които дори не участва като четец) са свързани с дома на Волошин – с други думи: литературноисторическото случване на произведенията му е съдбовно обвързано с рецензиите, които той получава, благодарение на критическия кипеж в Коктебел. Година преди споменатата 1925 г. М. А. Волошин пристига в Москва за около месец, мога да предположа, че той в някое издателство или редакция е имал достъп до романа „Бялата гвардия”, след което се заема с рецензията. Писмата често слагат яснота и превръщат най-авангардно абсурдните предположения в литературна история: П. Н. Зайцев съобщава на Волошин от Москва следното в писмо: „"Мы собираемся по средам. Читали: А. Белый -- свой новый роман, М. Булгаков - рассказ "Роковые яйца" (Волошин 1993).
         Към началото на януари 1925 година излиза от печат четвъртата книжка на списанието „Россия” с публикуваната първа част на „Бялата гвардия”. Това, което трябва да уточним е, че Волошин се отзовава положително към романа и между двамата творци се създава приятелство. От записите в домовата книга на Волошини става ясно, че семейство Булгакови остават в дома около месец. Защо този престой е важен за моя текст – ще го уточня чрез две междутекстови съпоставки. И чрез неизбежната намеса на литератуната критика.
         От една страна, „Бялата гвардия” получава одобрението на литуратурната критика и е публикуван, от друга, „Собачые сердце” не вижда бял свят, единствено се радва на четенията в дома на Волошин, а от трета – за да усложним – след гостуването си в Коктобел, Булгаков пише „Путешествия по Крыму” (можем да сложим жанров маркер очерк) и го публикува в „Красная газета” (вечерний выпуск), Л., 1925, 27 июля; 3, 10, 22, 24, 31 авг. Независимо от съдбата на книгата като издание, чрез слушателите в дома на Волошин – книгата се превръща в притежание, което в акта на четене прави автор и слушател едно цяло. Паноптичната циклична метафора на дома отразява безкрайността на четенето. Процесът в кръга е не само интелектуален, дълбоко личен и исторически натоварен – атмосферата в дома на Волошин създава нови нива на значение, които не биват погълнати дори след като притежателят завежава дома на Съюза на писателите след смъртта си. Създателят на знаци (авторът) в дома на Волошин изисква наличието на оракул, който да ги разшифрова, да ги разгадае, за да им даде глас. Булгаков живее с мисълта, че писането изисква наличието на читател. От печат излиза не „Собачые сердце”, а „Путешествия по Крыму”. Това произведение провъзгласява смъртта не на автора, а на „Дома на Волошин” – чрез своята тънка ирония и неочаквано описание – писателят се оттегля, изчезва, престава да съществува. Докато той съществува – публиката все още осмисля това, което чува. През 1931 г. Волошин завещава дома на майка си и първия етаж на своя дом на Всерусийския съюз на писателите.
         Темата „Опасни връзки” в Русия естествено преминава през Пушкиновото творчество, през Сребърния век и успешно се реализира в годините на късната руска емиграция. В 70-те години възниква идея да се създаде съвместно „съветско-емигрантски алманах” (Кузнецова 2003: 18) под название „Опасни връзки”. Владимир Вейдле в свои писма до приятелите си Игор Чинов, Иваск Зайцев, Адамович обсъжда тази идея. Всички те не доживяват тържествения прием в Дома на литераторите. Почти всички от „старшата емиграция” са причастни към културата на дореволюционна Русия – недоживели своето завръщане.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

 

1 Ние всички ненавиждаме Волошиновия дом,/ Ние опашката на Аладин ще отрежем,/ Само песента на Дейша пеем,/ Само Дейша ние обичаме. [горе]
2 ...образът на поета се мени в зависимост от този, на когото пише, мени се до неузнаваемост, до сливане с чуждия образ: с литератора той е само литератор, с политика – той е политик, със сплетника – сплетник, с гуляйджията – само гуляйджия и нищо повече. [горе]
3 От дясно се извисяват стръмните скали на Карадаг. На склона неговите издатини образуват съвършено определен човешки профил, отчасти напомнящ профила на Пушкин. [горе]
4 „Живей виновен: тук е топло. Аз не мога да те превъзпитам. Седи си, гледай залеза. Писмата, които не съществуваха в първото издание, наистина бяха написани от теб, но тогава ти не ги изпрати. [горе]
5 Върнете се, драги виконте, върнете се! (Лакло 1975: 159) [горе]

 

* Разглеждаме писмата на Пушкин до кръга от лица, свързани със семейството на Осипови - Улф [горе]

 

 

 

 

 

Литература:

 

 

Ахматова 1970: Неизданные заметки о Пушкине. Вопросы литературы. 1970, № 1.

 

Булгаковская энциклопедия, https://www.bulgakov.ru/s/dogheart/, (17. 09. 2012).

 

Волошин 2012: Дом музей о Коктебеле, https://www.home-voloshin.ru/l_04.php, (17. 09. 2012).

 

Волошин 1993: "Буду рад вас видеть в Коктебеле..."(Переписка Максимилиана Волошина и Михаила Булгакова), 1993, https://az.lib.ru/w/woloshin_m_a/text , (17. 09. 2012).

 

Вольперт 1972: Шодерло де Лакло и Пушкин (На пути к «Роману в письмах»), Пушкинский сборник, Ленинградский ордена трудового красного знамени Государственный педагогический институт имени А. И. Герцена, http://lib.pushkinskijdom.ru/LinkClick.aspx?fileticket=NEeOTEb, (17. 09. 2012).

 

Кузнецова 2003: Письма запрещенных людей, Москва, ИМЛИ РАН, 2003.

 

Мангел 2004: История на четенето, ИК „Прозорец”, Alfred A. Knopf Canada, 2004

 

Панайотова 2008: Руският ХХ век чете: Класиката, без която не можем, Благоевград, 2008.

 

Пенков 2009: Модерният паноптикум, Свободна мисъл, https://sm.a-bg.net/2009/08/02/moderniyat-, (17. 09. 2012).

 

Пушкин 1937: . Полное собрание сочинений в 16 томах. АН СССР, т. 6, М—Л, 1937 Степанов 1926: Н. Дружеское письмо начала XIX века. В кн.: Русская проза. „Academia'\ Лм, 1926.

 

Сиповский 1902: Пушкин по его письмам. В сб. Памяти Л. Н. Майкова, СПб, 1902.

 

Терзиева 1975: Два романа от века на Просвещението – предговор към „Опасни връзки” на Шодерло дьо Лакло, София, 1975.

 

Шкловски 1982: ZOO, или нелюбовни писма, София, 1982

 

Шкловски 2002: Писма до внука, Вопросы литературы, № 4, 2002, https://magazines.russ.ru/voplit/2002/4/sh22.html, (17. 09. 2012).

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2012 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]