Миглена Терзийска

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    „Съпротивите“ на вечното завръщане

     

    Миглена Терзийска

     

     

     

             Българският писател „не може, но иска да пише романи“. За ироничната констатация на Бойко Пенчев се сетих веднага щом прелистих за пръв път страниците на „Съпротива.net“, новата книга на Христо Карастоянов. Първото впечатление – невъобразим жанров хаос: повествователни късове, пиеса, копирани части от произведения на други автори, дори рисунки... Няколко дни по-късно с не особено голяма изненада установих, че не само аз съм имала проблеми с първоначалната рецепция. В една от столичните книжарници открих книгата на рафта с драматургията, въпреки че на корицата ясно се мъдри означението „роман“. Вероятно съвсем нарочно, далеч от всякаква невинност, текстът се самоназовава, за да се отрече впоследствие от всякакви сковаващи жанрови правила и договорености. Това съвсем ясно личи в на пръв поглед необяснимия опит на Карастоянов да вмести в текста двеста двайсет и вторите страници от книги на Маркес, Хелър, Селинджър, Булгаков, Вазов... По един забавен начин „Съпротива.net“ разфокусира възприемането, напряга мисълта и изостря сетивата. Така конструиран, текстът поставя прът в колелата на четенето, изкушава читателя да изпита своите лични интелектуални познания и литературна култура. Защото играта на разпознаване е отличителен белег на това писане – шеговито преповтарящо не само ехото на чужди гласове, но и самото себе си.
             Всеки, който малко или много е чел книгите на Христо Карастоянов, няма как да не е забелязал тази тяхна странна особеност: повторяемост и вариантност на темите, разказите, историите, имената и героите, мислите, мъдростите, мълчанията... Това е едно твърдоглаво, упорито творчество, което не спира да пише и донаписва себе си - сякаш до границата на пълното изчерпване. Ала изчерпване няма, защото чудото на вечното завръщане означава непрестанно обновление и неистов копнеж по пресътворяване на формите и смисъла.
             Очевидни са почти буквалните самопреписвания и в „Съпротива.net“. Естествено, в началото ти става чак дразнещо да четеш едни и същи неща отново и отново, докато не видиш онова обезсилващо рецептивната „съпротива“ времепосочване в края: „2004-2007“. Това са годините, през които замисълът се заражда, узрява, трансформира се и придобива все по-завършени очертания в цяла поредица от текстове (разкази от „La vie en rose и други такива“ и „Последствия“, пиесата „Адът – втората пресечка вляво“ и др.). Обаче да обвиним книгата в поредно, скучно, нахално copy-paste-ване би било съвсем несправедливо, тъй като е ясно видимо, че всички назовани и неназовани прежни текстове са просто етапи в процеса на нейната поява. Действително срещата с вече изговорени случки и стари образи е неизбежна. Все така съноподобно, съвсем нереално се мярка мистичното място на Карастояновото писане – градът К., с неговите съноподобни и нереални истории, невъзможни жители и неотменни чудеса; все така упорито продължават играта си Елвис Пресли и Човекът от Ямбол и все така на параноичния Хитлер много му се иска да се скара с някого, и все така незнайно от къде се появява г-н Петров, и все така убийствени са влаковете, урановите мини, Тракийският ансамбъл, мечтите и взетите решения. „Съпротива.net“ повтаря и преподрежда всички тези „и все така“, за да им дари нов смисъл. Новото е почти незабележимо, в колажа, в заплитането на историите-цитати, в другия контекст, във вмъкването на слово и образ и в измъкването от тях, в прерисуването и преназоваването на света.
             Промяната е като да кажеш фингвин вместо пингвин.
             И в нарисуваните автобуси.
             И в съпротивата.
             Резултат от призната постепенна, трезва и осмислена еволюция, книгата се оказва чудовищен възел от непрекъснати цитирания и самоцитирания, последствие на „последствията“, поредният фантазмен опит на Карастоянов да потърси пътищата към Ада.
             А пътищата към Ада при него винаги минават през съня и лудостта. Това са онези особени състояния на съзнанието, които отключват въображението и правят възможни множествените перспективи на отстранения поглед. Сънят е свободата да виждаш отвъд очевидностите на будуването, лудостта – свободата да изговориш видяното и да го защитиш. Историята за бунта на хората от дома за душевноболни е сърцевината на „Съпротива.net“. Тя ни се предлага във всевъзможни жанрови опаковки, постоянно се преоблича, преопакова, презапасява с неясноти и смисъл, за да ни отведе до прозрението, че Адът дебне тъкмо някъде на пресечката между „тук“ и „там“. Първата или втората пресечка, вляво, горе или долу, вътре или вън – все едно. Важното е, че той е самата реалност на живеенето. Ала героите на Карастоянов не го умеят това живеене по учебник – с правила, забрани и етикет за добро поведение. Всеки един от тях е „препариран“ със свои и чужди абсурдни истории – като колоритен експонат с изкривени очертания, за да напомня, че няма лесни и еднозначни отговори. Една картинка може да е, а може и да не е автобусче, автобусчето може да се движи в различни посоки, да е спряло, да е без шофьор или скелети да го чакат на спирката... Авторът силно държи да подчертае това безкрайно „и така нататък!“ на гледните точки, на изговорените парадокси и късните чудеса.
             Карастоянов уважава „шантавите“ светове. За осъзнаването на простичкия факт, че тъкмо те са истинските и нормалните, се изисква специфичен начин на виждане – и той не по-малко „шантав“. Всичко в „Съпротива.net“ като че ли минава през очите на сънуващ. Това е особено ясно видимо в края на книгата, където на прескочи кобила си играят миналото и настоящето – героят ту се буди, ту заспива, на трескави подскоци нахлуват познати лица, образи, места в непрекъснат низ от трансформации – и така – до пълната загуба на надеждни ориентири за реалността. „Да му се невиди и работата!... А преди малко от кой сън се събудих?“ – констатира фаталното си пропадане в междината героят. И завива. А зад завоя го очаква един заклещен автомобил на пресечка, дълга точно двеста двайсет и два метра. Ситуацията е повече от абсурдна: улицата е тясна и задънена, а колата няма задна скорост, за да излезе на шумния булевард. Ала героят идва от един свят, който, съпротивлявайки се, току що е преживял своята разруха: изходът е видим, защото очите са отворени и искат да го видят: „Въобще не е проблем!“ – виква победоносно героят на обезверения собственик – „Бутаме я до булеварда, после я заебаваме там и отиваме да палим общината и да им сритаме дебелите задници! Съпротивлявай се бе, човек! Какво само седиш и я гледаш тая кола! Съпротивлявай се!“ И тогава най-неочаквано другият – вцепенен и настръхнал – грубо го прогонва, внезапно осъзнал, че в крайна сметка добре е да го има този „параграф 222“ – дори и само за да узаконява и оправдава равнодушието на личното бездействие.
             И ако в един момент започне да ви се струва, че съзирате иронични отпратки към нашата, притихнала в уюта на желани невъзможни съпротиви, българска действителност, не се учудвайте. Вероятно ще сте на прав път.

     

     

     

     

    ---

     

       Христо Карастоянов. Съпротива.net. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008

     

     

     

Електронна публикация на 11. ноември 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]