Цветелина Минчева

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Историята в колажа на спомена и фикцията

     

    Цветелина Минчева

     

     

    Корица на книгата

             През 2007-ма година книгата „Фото Стоянович”, чийто жанр авторката доцент Евгения Иванова определя като роман-колаж, спечелва конкурс на Министерство на културата. Уникалнен по своята същност и художествен замисъл текстът провокира както любителско, така и научно внимание. Защото, както ще заключи една от героините в книгата „...Всичко е сглобено (направо - колаж) от други дневници, спомени, записки, писма, вестници, дори от научната литература.”, но налице имаме и огромна доза белетристично майсторство.
             Романовото действие се развива в два времеви плана - този на миналото и този на настоящето. Авторката предствя по един изключително интригуващ и иновативен начин националната история от периода 1860-1880, погледната през призмата на личната история на едно българско семейство. На преден план като художествен похват е изведен моделът „разказ в разказа” или казано по-точно – „разкази в разказа”.
             Съвременният пласт в книгата е развит по-скоро с идейна цел. Чрез него писателката рамкира текста, като същевременно го използва и като логическа спойка между отделните фрагменти на повествованието. Още в самото начало на книгата, чрез „Пролог. 2005. Писмо от Америка” читателят се запознава с начина, по който ще бъде построен романът. Идеята тук е, че една възрастна жена (Виктория) всяка вечер, в продължение на 20 дни, преразказва дневкика на своя дядо - фотографът Анастас Карастоянов. Слушатели на историята са внучката – млада жена, кандидатстваща актьорско майсторство, и нейната приятелка – студентката по история Евгения. Двете момичета слушат увлекателния разказ на старата жена, решени да напишат своя книга на база преразказания дневник. За разлика от внучката, осмисляща разказваното през личния, субективния план; то младата историчка Евгения е скептично настроена към достоверността на дневника. Тя нерядко определя казаното от бабата и съществуването на ръкописа като мистификация.
             Разказът на Виктория Стоянова се случва 30 години преди актуалния момент на повествование в романа, докато прологът на книгата е изграден в съвременен план - представлява писмо на малдата историчка до някогашната и приятелка. В него Евгения споделя, че е издала в Америка своя книга - „Балканската модерност през фотообектива”. Според внучката на Виктория тази книгата е съставена на база „откраднатия дневник” на Анастас Карастоянов: „Името на баба го няма никакво..., а Анастас е споменат само тук-там – колкото да се оправдае фотообектива от заглавието... Истинското в цялата книга са само снимките.” Това подтиква и потомката на рода Карастоянови да даде гласност на своята „истина” в писмена форма, използвайки за свой източник магнетофонен запис на преразказания някога ръкопис.
             Що се отнася до съдържанието на дневника, то е предадено през отделните глави на романа - като всяка глава съответства на една година от живота на бележития фотограф (започвайки с пристигането му в Белград през 1860 и завършвайки със смъртта му през 1880). Чрез персонажа на придворния фотограф на Михаил III Обренович са предадни събития от конкретното историческо време. Фигурата на реалната историческа личност Анастас Карастоянов е изградена по своеобразен начин - като човек, колкото социално ангажиран, толкова и оставащ встрани от проблемите на епохата. В качеството на негови лични познати на страниците на романа оживяват образите на ред български пред- и следосвобожденски деици (от Раковски, Каравелов и Левски... до Икономов, Цанков и Стамболов). Заглавията на отделните глави в книгата представляват огледално отражение на случващото се в дадения исторически момент (..„1876. Бури”; „1877. Напред! Нататък!”; „1878. Начало”...). В рамките на книгата, за по-голяма автентичност и убедителност, намират място и множество фотографии на исторически лица, както и такива на семейство Карастоянови. Достоверността на историческите факти в текста е несъмнена (в края на изданието е поместена и подробна библиография на използваните източници). Оттук и читателското усещането, че романът оживява в картини.
             Заключителната глава на текста - „Епилог. 2007. Още едно писмо от Америка” поставя акцент върху начина, по който Анастасовият дневник, през книгата на праправнучка му, се реактуализира под формата на художествена литература. Ето по какъв начин историческото придобива нови измерения. Концепцията на взаимодействие между реално и въображаемо кореспондира и с идеята за монументалното значение на историята и потрбността от нейното непрестанно преосмисляне.
             Обект на интерес е и наративът в рамките на текста. Биографичната авторка Евгения Иванова на пръв поглед присъства посредством образа на внучката. При един по-задълбочен прочит обаче откриваме, че писателката се дистанцира и остава встрани от сюжетното действие. Това проличава най-ясно от факта, че повествованието е предадено през гледните точки на трите женски образа. От едната страна, е историчката Евгения с нейното фактологично отношение към действителността. От другата страна, е образът на възрастната Виктория: „Баба не обичаше архивите... Тя просто знаеше.” И на трето място – фикционалният автор на романа-колаж - внучката със своята лична интерпретация на ръкописа.
             Относно езика на книгата: начинът на говорене на трите жени е в унисон със сюжетното им присъствие. Различно стои въпросът за начина на говорене в дневниковите откази. Автентичността тук е постигната още по-внушително – чрез употребата на лексикални и граматически особености на оформящия се през 19 век български книжовен език.
             Романът-колаж „Фото Стоянович” на доцент Евгения Иванова, преподавател в Нов български университет, от съвременно литературно гледище представлява интерес. Модерният начин на писане и компилативната структура на сюжета несъмнено са ново явление в българската литература. Не е случаен фактът, че през 2008 г. романът спечелва наградата „ВИК“. Евгения Иванова е автор и на книгите: „Отхвърлените приобщени” и „Балканите: Съжителство на вековете”.

     

     

     

     

     

     

    ---

     

       Евгения Иванова. Фото Стоянович. Роман-колаж. Изд. „Балкани”. София, 2007

     

     

     

Електронна публикация на 13. януари 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]