Мария Липискова

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

КАРТИТЕ НА ПОГРЕШНОТО ЧЕТЕНЕ

 

Мария Липискова

 

 

 

         Първото монографично изследване в България върху Пол де Ман още в самото си начало извършва един, най-малкото един стратегически ход. Поставя границата на четенето на "Де Ман" за българското литературознание, като обявява края на времето за набавяне на контекстите на деконструкцията и постмодернизма чрез "Де Ман". Бележи края на реториките на "младите" литературоведи, които чрез понятия като "реторика" и "алегория" създаваха усещането за "съвременност" (с.8).
         Текстовете в тази книга бележат края на времето на преводите на Де Ман като жест за набавяне на "деконструкцията", като знак за "съвременност". Краят на тези практики - разгърнат като критическо четене/писане в книгата е всъщност жест срещу речниковите употреби, редукционалистките употреби на "Де Ман". Критическото четене/писане, което тази книга практикува, се явява съпротива срещу теорията, срещу научния Канон - с неизбежните му концептуални редукции и тотализации. Тази съпротива срещу теорията - книгата заявява още в самото си начало като я концептуализира като практика на "деконтекстуализацията". Деконтекстуализацията „е стратегическият жест, който бележи и практиките на самото четене/писане в "Пол де Ман: Опити с невъзможното". Книгата се заявява като практика на четене, придържащо се към практиките на четене на "Де Ман" в САЩ. Един символен жест, който заявявя също и непринадлежността на настоящата книга към практиките на употреба на "Де Ман" в полето на българското литературознание.
         И така чрез стратегемата на деконтекстуализацията Де Ман не се чете в контекста на Йейлската школа - като същевременно монографията заявява желанието си за демитологизация на един от митовете на литературознанието - сдвояването на Де Ман - Дерида в един (единен) фигуратив. Текстовете на Де Ман тук се четат като "критически идеолекти" в полето на "абсолютно единичното".
         "Пол Де Ман: Опити с невъзможното" се явява алегорията, описваща не само четенето в-писано в текстовете на Де Ман, но и критическото писане като практика на тази книга. Монографията в това отношение теоретично плътно се придържа към пред-писанията на Де Ман. Като част от стратегиите за деконтекстуализацията и заявеното нежелание за вписване в българските употреби на "Де Ман" - в уводната част се цитират част от американския корпус от текстове, четящи Де Ман. "Като четем четящия Де Ман" (Reading de Man Reading. Minnesota Press, 1989) - заглавието на именно този цитиран сборник описва реториката на четене, практикувано от книгата на Морис Фадел. Като същевременно монографията за Де Ман локализира позицията на четящия в ситуацията на "реторика на четенето" или в "алегория на четенето". Четенето на тази книга задава ситуацията на "четене на реторични въпроси" - така както те са описани от Де Ман в "Алегории на четенето". Настоящата книга проблематизира четенето /си/ и чрез реторичните си механизми на писане - и това е един двоен жест - свързан от една страна със заявената деконтекстуализация - и същевременно жест, чрез който се тематизират основните критически идеолекти на Де Ман - като "алегория на четенето", "реторика на четенето", "реторика", "деконструкция", "литература".

 

         Как тогава да се пише за такова писане?

 

         "Енигми"- това е първата глава от "Пол де Ман: Опити с невъзможното". Оттук започват и жокерите на погрешното четене. Погрешното впечатление за "поетизъм"(с.30), което се създава и от заглавито "Опити с невъзможното". Всъщност книгата стриктно реторически се придържа към заявената деконтекстуализация и режим на реторика на четенето, на погрешното четене. Като "енигми" всъщност експлицира критическите идеолекти от "Слепота и прозрение" на Пол де Ман. "Енигмата на езика" и литературните текстове като "неуловими енигми - това са критически употреби от есето на Де Ман "Лирика и модерност" в книгата му "Слепота и прозрение"(с.60). "Енигми" се явява част от стратегическото транскодиране на "езика", "литературата", и практиките на "критическото четене". Понятието "енигма" в "Пол де Ман: Опити с невъзможното" е концептуализирано като основно за книгата му "Слепота и прозрение". Езикът като "енигма" определя и само-описва опитите на критическото четене - като "опити с невъзможното". "Енигмата на езика", с която е свързана практиката на критическото четене - това се опитва да чете първата част от моногарфията. Стратегическият жест, който е свързан със заявения още в началото принцип на „деконтекстуализацията" на „Де Ман" - се осъществява чрез прочита на есето „Реторика на слепотата: Жак Дерида чете Русо". Четенето на Де Ман - срещу /- положено/ четенето на Дерида - във връзка с текстовете на Русо (с. 41). Това е жесттът на „деконтекстуализацията" на „Де Ман", който би трябвало да деструктира мита за единния фигуратив „Дерида - Де Ман". Това срещуполагане на „Де Ман" срещу „Дерида" трябва да от-бележи линията на несводимост между четенето/писането у Де Ман и Дерида - или трябва да отбележи несводимостта на „Де Ман до „общото поле" на „деконструкцията".
         „Граници на разбирането" - втората част от тази монография извършва също толкова силни реторични ходове. Тази част започва с „Един предговор" - който жестово бележи съпротивата срещу научния Канон. Съпротивата срещу Канона на „научното изследване" - е от-белязана не само от „Един предговор" към средата на книгата, но преди всичко от стереографичността на белите полета. Частите на монографията са оформени като фрагменти, ремарки, процепи - чиято логическа връзка е отслабена до възможната крайност. Логоцентризмът, телеологията и дори възможната рецептивна хомология - са радикално деструктирани, деконструирани. Установяването на някаква дори приблизителна хомология - изисква усилие и препрочити от страна на четящия - и не предполага достигане до някаква логоцентрична концептуалност. По този начин критическо четене/писане в книга се за-явява като съпротива срещу научния редукционализъм, логоцентризъм и тотализациите. Това е писането което практикува съпротива срещу теорията. Тук ще цитираме Де Ман - откъса, който и монографията цитира, за да осъществи рецепцията върху собственото си писане „поетическото писане е най-усъвършенстваният и рафинираният модел на деконструкцията. Като писане то може да се различава от критическия или изследователския дискурс по икономията на артикулацията си, но не и по вид".
         Фрагментите в тази монография, отстъпите, празнотите - са тези полета на деконструкцията в книгата, които напълно деструктират логоцентричността - и не позволяват достигането до хомологията - като тотализация и редукционалистка практика. Празните полета в тази книга не позволяват „запълване" със Смисъл - като усилие от страна на читателя . "Граници на разбирането" - се явява ирония и апория.
         Също и като частта от монографията, която се опитва да чете "Алегории на четенето".
         Концептуално тази глава от монографията визира опозицията „херменевтика - четене" - като и трансформирането й в опозицията „херменевтика - реторика" в текстовете на Де Ман. Знаковата опозиция Дерида - Гадамер - тук стратегически е подменена и коцептуализирана от опозицията Де Ман - Гадамер. Този стратегически ход позволява да се очертае най-общо „четенето" като процедура, невписваща се в полето на херменевтичното /разбиране/. Така „реториката (и в главата „Граници на разбирането") така както тя е в-писана в „Алегории на четенето - „радикално отменя логиката и разкрива шеметни перспективи за референзиално откронение".
         „Реториката" концептуално е сързана с проблема на „референциалността" на „езика" - проблем , който тази монография извежда като основен проблем в текстовете на Де Ман. "Реториката от "Алегории на четенето „ тук е концептуализирана като „събитието на езика" за Де Ман. В „Граници на разбирането концептуално важно се оказва и четенето на опозицията метафора - метонимия - един фрагмент който чрез „реториката на четенето" ще отбележи отново жеста си на съпротива срещу тотализациите.
         Тази част от книгата може да бъде видяна като една деконструктивистка ирония и като проява на „реторичното" в "езика". Така "Граници на разбирането бележи своята апорийност - опитвайки се да чете „алегорията на четеното", която "разказва за невъзможносттта за четенето". "Четенето на алегорията" в/на „Граници на разбирането " - визира собствената си невъзможност (с.121). В края на тази част „реториката на четенето" / и концептуално, не само реторически / се изравнява по смисъл с „алегория на четенето".
         „История без историчност" - третата и предпоследна част от тази книга се явява един мета-код който трябва да пред-пише процедурите на четене на последната част от книгата "Биографично/ теоретично". "История без историчност" е частта, която на пръв поглед се занимава с това да чете „недовършената книга" на Де Ман „Естетическа идеология". Във връзка с процедурите на четене, които тази глава пре-писва спрямо последната част от монографията - стратегически си цитира есето на Де Ман „Автобиограифята като обезличаване". Както и стратегически с оглед на предписанията за четенето на следващата глава от книгата - пред-полага концептуализирането на опозицията знак - символ. В един смислов ред са поставени и изравнени - знак, събитие, история, перформатив, матеиралност - срещу символа, като историчност, идеология, интерпретация. "История без историчност" е частта от монографията, която стратегически с оглед на следващата част от книгата чете „Естетическа идеология" на Де Ман. Подемайки проблема за „идеологията" написаното в тази част е може би частта от монографията, която извършва най-манипулативните и идеологически ходове - с оглед на предписанията за това как трябва да се чете последната глава на книгата. Тук се постулира, че доколкото символът за Де Ман е идеология - то това е в сила и за интерпретацията. Израняването на символ и интерпретация - е свръхзнаковата проциедура, която „История без историчност" - пред-полага спрямо „Биографично/теоретично" от края на монографията.
         „Биографично/теоретично" - започва със „скандала Де Ман". "Статии на учен от Йейл, намерени в нацистки вестник". Четенето на историята разиграна в тази последна част от книгата - и нейното четене се пре-определят от стратегическото смислово изравняване от предходната част на книгата на концептите на историчността, интерпретацията и идеологията. Като междувременно на читателя се предлагат и някои от фигурите, които дебатират (или провокират) „скандала Де Ман". Писането тук симулантно разиграва и представя дебатите между проф. Джон Уинър и Хилис Милър - относно историята с ранните публикации на Де Ман в нацистки вестник. Същевременно „случаят Де Ман" - е представен като опит за дискредитиране не само на „Де Ман", но и на „деконструкцията". Тук стратегически се цитира Хилис Милър. За деконструкцията, която „работи по разнообразни начини, за да ни освободи от тотализиращото и тоталитарно мислене, мисленето например, което прави от „деконструкцията нещо единно, хомогенно и монолитно" (с. 165). Идеологията вече е фиксирана от предходната част на тази книга в „историчността", „знака" и „метафората". Всяка интерпретация на факта, събитието, историята на „скандала Де Ман" - във връзка с ранните му публикации в нацистки издания - е вече пред-положен - като опит за идеология и за тоталитарност. И като опит за дискредитиране на деконструкцията, която чрез собствените си идеологически жестове се за-явява /като/ единствената ни възможност за нетоталитарност, самото ни избавление от тотаилтарното мислене.
         Тук, разбира се, се появява и „Дерида" - „Подобно на звука на морето в раковина: войната на Пол де Ман".
         Четенето на събитието „Де Ман"от Дерида в този негов текст се за-явява идеалния дубъл на" историята" /на „скандала Де Ман"/ без историчност. Появата на фигуратива на „Дерида - би трабвало да спре дискредитирането на „Де Ман и „деконтсрукцията „ и да прекрати процедурите на интерпретациите на фактите. "Дерида се появя в тази последна част като фигуратива , който трябва да спре „деконструиането на декоструктививиста".
         От друга страна стратегическата употреба на „Дерида" в края на книгата демистифицира и дескредитира всякакви „опити" за деконтекстуализация „които тази монография заявява", също както и „опита" за разрушаване на мита за сдвоения /единен/ фигуратив на „Дерида - Де Ман". Така са демистифицирани с появата на фигуратива на „Дерида". В края на книгата всички стратегии и страдегически ходове, процедури и подмени, които бележи тази книга, употребявайки концепта на „деконтекстуализацията". Дескредитирани са всичките й заявени опити за „срещупологане" на четенето на „Дерида - срещу Де Ман" /във възка с текстовете на Русо/. Така с употреба на "Дерида" „в края на тази монографията биха могли да се видят и възможностите за политически и идеологически употреби на „деконструкцията".
         Финалната поява на фигуратива на „Дерида „ в книгата бележи „провалът на четенето /или бележи „алегорииите на четенето/".
         Тази книга остава до крайност реторична в опитите си на четене на „Де Ман". Един същински „опит с невъзможното".

 

 

---

Морис Фадел "Пол де Ман: Опити с невъзможното", С., 2002

 

Електронна публикация на 07. ноември 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]