Чавдар Мутафов

проза

Литературен клуб | „Покерът на темпераментите“ | страницата на автора

 

 

ИЗ „ПОКЕРЪТ НА ТЕМПЕРАМЕНТИТЕ“

 

2. Рекордман на Любовта

 

холеричен

 

 

          Върху чистите линии на греха Влюбеният отчете пътищата на своята участ. Ала това не го смути, тъй като никое познание не е излишно. Затова, той постави отново бледния триъгълник от безсрамие върху лицето си, и повтори на ухото на тази, без която не е възможна никоя любов:
          - Аз знам, че матовият тен Ви отива, когато сте цинична; че ноктите Ви светят, защото с тях Вие броите всичките монети, които струвате – може би върху тялото Ви още блести последният златен зъб на руето! – кажете, кажете ми, не е ли време да се родите сред електрическата пяна, о моя малка голяма Венеро: - вижте, билярдните топки на тримата Ви обожатели правят вечен карамбол, а няма още нито един таксуван скандал!
         Той стана твърде спокоен и маркира трагичния жест на обидената коректност – ала никое съвършенство не води направо в греха! – тогава върху ножовете на светлината танцуваше, танцуваше сърцето му от гутаперча: съвсем безопасно и съвсем безполезно. А зад светлината идеше синята грубост на Животното: лаеща до виолетово – така перспективата се пречупваше бързо в кръстосаните мрежи на порока – и загубваше завинаги своите илюзии. Но Влюбеният направи смъртен скок с подлата смелост на клоун и, след като донесе цветя, целуна тихо ухото, на което бе осъден винаги да шепне:
         - Може би Вие сте вечно родена, защото никой не знае дали грехът във Вас е някога умирал. Може би той е вечен като светлината – а достатъчно е все пак да се прекъсне токът: о, тъмнината на Вашето тяло, която не зависи от никой централа! – и тези хиляди ключове, за които няма никаква тарифа още. Разбира се, никой не може да Ви подозира в добродетели – Вие напразно се страхувате, че цветята могат да се мерят с отровата на устата Ви – но, кажете ми: защо, защо зад съвършенствата на погледа Ви стои всеки път неподвижното безсрамие на съучастието; и вместо змиите на Медузата аз виждам сега сънната девственост на парфюмирания Ви череп, който жадно свети в блуд, когато къдрецът се вие тъй умолително над челото Ви. – А аз нямам повече смелостта да бъда наивен!
         И Влюбеният очерта сигурно и презрително кръга, в който трябваше този път, всеки път, да заключи тръпнещите спомени за един живот, който не може да бъде постигнат: оставаха тогава кръглите светлини на виещите се в грях лампи, - овали, овали от сладострастие – а после? – Може би така почваше някакъв нов повод, който се отразява хиляди пъти в черните огледала на възможностите – днес, утре, всеки ден. Може би имаше все още нещо, което непредвидено добиваше значение... но внезапно ставаше излишно: в с и ч к о ставаше излишно и нямаше защо тепърва да се мисли – (о, патосът на подлостите!) – и нямаше защо да се пита, защото отговорът беше както всякога:
         - Мила моя, никога не се почва със срам, когато не ще се свърши с безсрамие. Вие знаете колко подозрително горда ставате всеки път, когато търсите да прикриете слабостта си в пожелания – о, с Вашите пожелания Вие забравяте дори да бъдете алчна, защото сте само ненаситена. Какво искате тогава и защо: нима мен се падна жестоката участ да Ви нашепвам тайни, които Вие сте отгадала някога, един път завинаги – и какво значи тайната пред съвършената очевидност на голото Ви тяло, което тъй безсмислено понася викащата реклама на вечерния Ви костюм. – И не само безсрамието на Вашата шивачка: о, ние стоим сега спокойни и разговаряме съвсем мъдро върху едничката, вечната възможност –
         - че Вие сте съвършена Проститутка, а аз – непоправим Скот.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

Електронна публикация на 02. април 2015 г.
Публикация в кн. „Покерът на темпераментите“, Чавдар Мутафов, Изд. „Стрелец“, София, 1926 г., стр. 11-16
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]