Чавдар Мутафов

проза

Литературен клуб | „Покерът на темпераментите“ | страницата на автора

 

 

ИЗ „ПОКЕРЪТ НА ТЕМПЕРАМЕНТИТЕ“

 

3. Екстазите на бързината

 

сангвиничен

 

 

         Едва Поетът бе поставил ръката си върху лоста – тромпата трябва тоя път да мълчи! – и автомобилът тръгна веднага в две измерения. Навалицата обаче бе голяма и колелата вплетоха в спиците си много разноцветни предразсъдъци, развяха романтично драперията на една сантиментална дама и, по липса на истински цилиндри, събориха няколко парадни съвести, които рикошираха веднага. Но поетът съобрази, че всяка съвест рикошетира – и безсъвестно даде аванс. Тъй, използвал ритмичното на движението, той почна да ламентира все пак:
         - О, всяка инерция е излишна, когато човек няма смелостта на търси пространството. За мен трябват пътища, пътища – вплетени и разплетени зад всяка стена, до края на всеки хълм, през пределите на всички хоризонти. Тогава в колелото на Времето се развива протежението в неумолим бяг, възвръщайки се вечно: напред, назад, навсякъде – и какво ми остава от всеки друм, ако не безумието на неговото продължение? – Но така аз би трябвало да търся продължението на всяко безумие – ала едва имам за това време, защото времето никога не спира. Аз съм още в началото...
         Поразен от необикновеното на това, което е, Поетът затръби тревожно. Той съобрази между два проблясъка от собственото си отражение в огледалото на един завой, че моторът е пресилен: но всеки мотор е пресилен при надбягване – или може би тепърва трябваше да се регулира запалването? Но в шеметите на дългото пътуване за това не се мисли никак – и по-добре! – защото автомобилът веднага почна да се качва по стръмнини; само ауспухът протестираше, но Поетът не го затвори. В четвъртата бързина на унеса дърветата лягаха настрани, маркирайки символично природата, славеят за момент възвести баналното, няколко влюбени двойки бидоха прегазени. А през дължината на всеки етап се откриваше раздрана завесата на Непостижимото, ала пред нея и зад нея не се спираше ничия участ: това бе само параванът на идеала.
         Моторът между това вървеше с безукорна правилност. Няколкото дефекти при запалването (карбораторите „Зенит” са най-добрите!) трябваше да бъдат отстранени сами по себе си – когато е въпрос за максимална бързина, все едно е: винаги по дяволите! Поетът не смогваше, не искаше да охлади и, нагрян до червено, моторът оставаше все пак логично устремен – и ядеше красотата като звяр. Той скандираше необуздано четирите си такта, римуваше, ритмуваше – прекрачващ и кръстосващ – и всеки път прекатурваше по един съвършен сонет в изкопа на шосето. Само тромпата протестираше дрезгаво, но тя трябваше най-сетне да млъкне!
         Поетът не искаше да остане длъжен на себе си, и възкликна:
         - Уви, при всеки опит да спра, аз знам, че неминуемо ще еклипсирам, ала тъй ли трябва да търся оправдание за моята страхливост – не е ли изобщо с  т  р  а  х  ъ  т    о  т    с  п  и  р  а  н  е  т  о, който ме гони така стремглаво през живота, - и аз нямам дори възможност да кажа това някому; защото всеки спрял да ме чуе минава отнесен край мен, наклонен от оптическата измама, изчезващ веднага. Първата дума аз казвам на бащите, докато свърша мисълта си синовете вече носят в ръцете си внуци – а поантата остава винаги висеща във въздуха: що съм крив, че поантите ми се възвръщат в мен и пронизват сърцето ми? Аз би трябвало тепърва да почна да мисля о  б  р  а  т  н  о, както се разгъва един топ хасе – не от началото, а от края? – моята мисъл трябва да бъде ретроспективна във всяко бъдеще; може би тъй аз ще успея да з  а  к  р  е  п  я    м  и  г  а    з  а  в  и  н  а  г  и. Но дали тъй бързината не ще бъде удвоена? – с тази на връщането, значи два пъти! – Не е ли безсмислено да дам едновременно и заден ход?!

 

          Автомобилът, несмущаван от спирачките на резигнацията, следваше неукротимо своята хоризонтала. Той пронизваше пространството строго проективно, минаваше през всеки символ и през всяка съвест, кринолините уплашени му струваха път, и не един добре скроен фрак бе само добре разпран. Противоречията падаха отстрани като километрични камъни...
         Последният свързан във времето си човек, обаче, постави строшеното огледало на ума си под колелата на автомобила, както това става във всеки критичен преглед: тогава, пробит и в четирите си гуми, вехикелът внезапно застана перпендикулярно и, лишен от трите си измерения, профуча завинаги в четвъртото.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

 

Електронна публикация на 04. март 2015 г.
Публикация в кн. „Покерът на темпераментите“, Чавдар Мутафов, Изд. „Стрелец“, София, 1926 г., стр. 17-23
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]