Чавдар Мутафов

проза

Литературен клуб - 20 години! | „Покерът на темпераментите“ | страницата на автора

 

 

ПОКЕРЪТ НА ТЕМПЕРАМЕНТИТЕ

 

4. Милостинята на живота

 

меланхоличен

 

 

         Когато се раздадоха картите, Нищият получи отведнъж сервирано каре от седморки. Отначало той се зарадва безмерно, защото за пръв път в живота му се случваше да има щастие. Той размисли все пак съвсем основателно и прозря, че всяка възможност за оптическа измама е изключена. Ала това не го задоволи много - и той погледна крадешком в огледалото: насреща му се усмихваше с всичките си зъби самото Щастие. Тогава, препълнен с възможности, той възкликна в себе си:
         - Ето единственият път, когато мога да играя на целия си живот, колкото и малко да струва той. Не - аз бих могъл тогава да играя на всичко: на живота на другите; на възможностите, за които съм роден да завиждам; на този вечно измамлив и жаден живот, който не съм преставал да желая - дали съвсем напразно? - О, аз знам сега какво струва животът през щастието да го обладаеш, - може би   с  е  г  а   моят живот добива цена през чуждия: спечелен, спечелен, открадта, все едно. Така аз получавам най-сетне нещо, което ми е било досега винаги отказвано, което никога не съм имал и което   н  е   з  н  а  я    щ  о    е.
         Последното съображение бе твърде неочаквано и Нищият отведнъж се смути. Той разбра, че всичко що очаква, е твърде неразбрано, чуждо, безимено: една възможност, която никога не е бивала обмисляна и която затова изглеждаше безсмислена. И, отнесен в мечтата си за щастие, той почувства отведнъж страха пред Неизвестното. Що беше собствено това щастие? - може би някаква случайност, може би някаква опасност. Дали трябва с това той да отрече целия си досегаше живот за цената на една химера, която той дори не очакваше, не познаваше? Но подлостта надви, и той се помъчи да реагира.
         - Не, това щастие не е никакво щастие - нека бъдем разумни. Ето, аз имам най-силната карта за невороятния случай на кент флош роял. Но мен може да ме бие някакво глупаво каре от осморки - и възможността да бъда най-силен е хиляди пъти по-малка от възможността да бъда най-слаб. Нима може да се отрече, че при   е  д  н  а  к  в  а   случайност аз неще бъда завинаги загубен? - И защо това, когато печалбата ми би била тъй непозната, безполезна, невъзможна? О, не, аз не искам да рискувам живота си - този смешен, ала   м  о  й   живот, толкова познат, толкова познат, до непотребност. Но дали животът може да бъде изобщо потребен за нещо? - Защото: какво би могло да се направи от него - някакъв друг живот? Но и този другият: за какво би могъл да бъде потребен - за някакъв трети? Собствено какво струва всеки живот? - дали не само случайността да бъде изобщо някакъв? А карето от седмирки? -    т  а  з  и    случайност!!!
         О, карето от седморки се развиваше във ветрило и победоносно разместваше в четирите си плоскости всичките съображение на Нищия: тук червено, там черно. Картонът ставаше як, вкаменяваше се в стена, и там, на двадесет и осем точки, танцуваха всичките богатства на света - отключени из бялата си тъмница, разгънати в очевидността на параван, опростени до глупост, отбелязани съвсем стереотипно: седем, седем, седем, седем. За клишето на мисълта това бе най-добрият пандан - може би само Нищият не искаше да разбере това! - но какво ли той разбираше още? Ала той хвана с всяко око по четиринадесет точки наведнъж (лицето му страхливо бе разгънало своето ветрило: още едно каре от седморки, което едва прикриваше своята празнота зад неподвижната броня на гримасата) - и, напрегнат с товара на най-основателното обмисляне, състави следния проект:
         - О, на мен ми остава накрая възможността поне да смятам. И тук аз съм вън от всяка случайност. Аз претеглям всяка възможност, и нито една червена точка не ще смеся с черните. Аз имам по този начин едно цяло каре от седморки. Какво следва от това? - Че аз мога да играя на един живот: той е тук, в мен, ето! - Че мога да играя на един   д  р  у  г   живот - къде е той: в ръката ми - ето! Една едничка возмъжност виждам още, а тя е:   д а    с  т  а  н  а    с  а  м    к  а  р  е   от седморки.
         Така проникнат от същината на всички неща, Нищият спокойно дочака реда си - и макар пръстите му да трепереха, каза презрително:
         - Пас.

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 08. февруари 2015 г.
Публикация в кн. „Покерът на темпераментите“, Чавдар Мутафов, Изд. „Стрелец“, София, 1926 г., стр. 24-30
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]