Николай Нейчев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | литературна критика | страницата на автора

 

„ДА БЪДЕШ ШУТ В ИГРАТА НА СЪДБАТА...“

 

Николай Нейчев

 

 

      Има особен род книги, чиято поява е събитие, обещаващо идеални надежди и интелектуални приключения - именно такава е монографията на университетския преподавател по руска литература доц. д-р Людмил Димитров „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона.“, посветена на класическата руска драматургия. Това е празничен текст, моделиращ духовното пространство по свои правила и закони - по свой образ и подобие.
      Дори само триделността на заглавието подсказва, че сме срещнали не просто скучно научно изследване, ориентирано единствено към академичната общност, а многопластова творба, насочена към широк рецептивен хоризонт, обхващащ както всеки неизкушен от теорията „шут в играта на съдбата“, така и любителя на руската класика и професионално ангажирания с проблемите на „руската драматургия на ХІХ век“, и накрая - с културологично обсебените интелектуални „маниаци“, за които изясняването на такъв проблем като „херменевтика на канона“ например се явява жизненоважна необходимост.
      Монографията на Л. Димитров е изключително сложна и същевременно удивително единно структурирана книга. От една страна, в игрови постмодернистичен план цялото многоцветно разнообразие на критически сюжети се обмисля чрез един съпътстващ семиотичен жест: настоящият метатекст не само чете драми, той коментира известни (разбира се, за този, който ги е гледал) филми, присъстващи чрез заглавията, влизащи в сложни взаимодействие спрямо драматургичния каноничен сюжет, като по този начин значително разширяват интертекстуалната му амплитуда (с. 545). Това провокира интензивна свежест на интерпретацията и предизвиква ефект, при който в сложна реминисцентна среда читателската рецепция балансира между Словото и Образа, снемайки, но и загатвайки тяхната противоречива същност. От друга страна, разглеждането на конкретните драматургични текстове се осъществява в строго промислена последователност: започва с преглед на традиционни критически визии, задълбочава се в семиотиката на заглавието, проблемите на жанра, персонажната система и продължава с оригинална често пъти провокативна херменевтична интерпретация. Наред с огромния библиографски апарат (наистина впечатляващ), немалък интерес събужда и фактът, че успоредно с прочита на руската драматургия през глобалните митологични, антични и западноевропейски модели в монографията обстойно е изложена и българската рецепция на руския драматургичен модел, което само по себе си вече е значим приносен момент на изследването.
      Още в Увода (с. 9-56) в достъпна и елегантно поднесена форма авторът поставя и обяснява (като до голяма степен полемизира с установени критически канони) такива архисложни въпроси и проблеми като: Що е драматургия?; понятието за „канон“; унифицирането на интерпретационния код; пътят на драмата и т. н. Многоаспектната критическа мисъл е дисциплинирана обаче около един начален фундаментален постулат: Ситуирането на руския драматургичен канон на ХІХ век възниква преди всичко като идентификационен и остро проблематичен Сюжет (с. 12). Оригинално се концепира и интерпретационният хоризонт, който освен че е „отстранен“ (от една страна чрез българска рецепция, а от друга - търси универсалиите, постулиращи примесването им с чуждите културни концепти - с. 51), но е и „балансиращ“ между литературоведската обективност (професионалното четене) и субективния избор (с. 551). Провокирана от изграждането на единен архетипно руски сюжет (с. 47) е и идеята за формирането на специфичен корпус от тринадесет драми, върху чиито опорни текстове се разгръща огромният херменевтичен дискурс на книгата.
      Глава първа (с. 57-116) подлага на критичен оглед знаменитата пиеса на Грибоедов „От ума си тегли“, като в началото добросъвестно се излага традиционния модел на десетки рецептивни стратегии. Но избягвайки иманентната свръхинтерпретация, изследователят се оттласква от установените авторитаристки и идеологически канонизирани представи (с. 61), твърде стесняващи и изопачаващи посланието на творбата, като прилага редица универсални (архетипни) реминисценции, които самият драматургичен текст поражда (с. 93) и които са изконно противоположни на дълбоко вкоренените в идентификационния комплекс на руснака тълкувателни тези. В стремежа си да защити водещата идея, че „От ума си тегли“ конструира устойчивия сюжет на драматургичния канон, Л. Димитров достига до убедителния извод, че каноничният сюжет на руската драма от ХІХ век възниква в сблъсъка между два различни като дискурс сюжета - традиционния класисистичен от нисък ред (водевилният), чийто носител се явява Грибоедовата героиня София, и актуалния от високопросветителски тип, представен от Чацки (с. 68).
      Завладяващият критически разказ на монографията продължава с концептуален прочит на Пушкиновата пиеса „Русалка“ (вж. глава втора), обгледана вече през призмата на установения за руската драматургия на ХІХ век глобален сюжет (с. 128). Само че тук авторът разглежда „Русалка“ като сюжетен прецедент (с. 136), който, от една страна, продължава „От ума си тегли“, но от друга, атакува конструирания от Грибоедовата комедия координатен сюжет, като го инверсира (чрез неследване на рицарския модел „Чацки“ и преобръщане на сюжета „София“). Влюбеният мъж („князът“) се връща при любимата си („русалката“) не с намерението си да се съберат, а за да се „разделят навеки“. Тоест двете сюжетни линии - вертикалната и хоризонталната - в началото рязко се разединяват, а до края на действието мистично ще се стремят една към друга (с. 135). Немалък интерес събуждат и разработените като заплетен детективски казус проблеми за заглавието, жанра и персонажната система на творбата (впрочем в не по-малка степен казаното важи и за всички изследвани в монографията драматургични творби).
      Следващите страници (вж глава трета) Л. Димитров посвещава на „забравения“ Лермонтов шедьовър „Маскарад“. Като изхожда от презумпцията, че това не е „пиеса на нашето време“ - нейната стойност може да се разбере само в извънвремеви и универсален контекст (с. 177-178), изследователят я поставя в широкохерменевтичен диалог със западноевропейската (основно Шекспирово-Гьотева) традиция (с. 194-195; 198). Но най-същественият извод е, че „Маскарад“ се осъзнава като пиеса, възхождаща към единния руски драматургичен Сюжет и в частност към неговия архетипен модус - Грибоедовата творба „От ума си тегли“. Още по-главното в случая е, че Димитров отхвърля изкривената традиционна рецепция, схващаща Лермонтовата пиеса само в хоризонталния план на мелодраматичния модус (София-Нина) и реабилитира Ума като приоритет на вертикалната мъжка позиция (Чацки-Арбенин, с. 197) - т. е. на изконно руския идентификационен код (с. 180). Така изследователят възстановява пълната координационна матрица, заложена още в комедията на Грибоедов. От друга страна „Маскарад“, „Русалка“ и „От ума си тегли“ разгръщат идентитет на мотиви (като: сватба, бал, маскарад, ум, пристигане/заминаване и пр.), с което несъмнено се потвърждава, че Лермонтовата творба продължава единния проблемен сюжет на руската драматургия на ХІХ век.
      По-нататък чрез един внимателен и изпъстрен с необичайно свежи детайли интерпретативен подход върху драматургията на Гогол (глава четвърта - с. 207-274), Л. Димитров убедително доказва, че комедиите „Женитба“ и „Ревизор“, макар и силно отличаващи се от създадените преди тях класически пиеси, тъкмо в тях стереотипите на описания дотук Сюжет са валидни за изграждането и организирането на драматургичното действие (с. 209). Но двете Гоголеви комедии сякаш покриват само по една от задължително преплитащите се координати, като „Женитба“ е хоризонтална, а „Ревизор“ - вертикална пиеса (с. 215, 239).
      Изненадваща, но впоследствие несъмнено защитена, е критическата визия на изследователя към Тургеневата пиеса „Месец на село“ (вж. глава пета - с. 275-309), според която тази пиеса най-последователно защитава битието на автора си като каноничен драматург (с. 281). Нещо повече. Със смелото твърдение, че ако през 1824 г. не се беше появила комедията „От ума си тегли“, то тъкмо Тургенев щеше да конструира каноничния сюжетен пъзел в същата координатна ос, в която го установява знаменитата Грибоедова творба - върху кръстосването на любовната интрига и моралния императив, на ероса и етоса (с. 184). Това косвено доказва глобалната идея за архетипния руски драматургичен сюжет, около чийто идеен стожер се разгръща грандиозното критическо повествование на цялата монография. Без да загърбва полифоничната рецептивност, авторът убедително внушава тезата за „удържането на сюжета“ и чрез задълбочения анализ на заглавието, протагониста и персонажната система на две от пиесите на Островски - „Буря“ и „И най-мъдрият си е малко прост“ (вж. глава шеста - с. 309-373), вписващи най-продуктивния руски драматург в сюжетиката, координатния модел и идеологическата интертекстуалност на самобитната руска театралност.
      С несъмнен принос се отличава и глава седма, посветена на Толстоевата драматургия. Вдъхновен от проникновена интуиция, изследователят съумява да се справи със свръхсложния въпрос - как чрез нетрадиционната поетика на Толстой най-неканоничното произведение в световната драматургия, пиесата „Силата на мрака“, успява да „отмести“ традиционния руски сюжет (с. 389). В творбата координатната сюжетна ос е обтегната до крайност в надмощие за овладяване на вертикалната (властова) позиция, борбата кой да бъде доминиращият идеолог - мъжът или жената. За пореден път е интерпретиран казусът „любовта след брака“ и - което е особено важно в перспективата на херменевтичното четене на конкретната пиеса - героят отново „влиза отвън“, но този път средата му повлиява фатално, така че в края на действието той ще потърси нетрадиционен начин за изход от нея. В този смисъл Никита (героят на пиесата) едва на финала ще постигне поведението на Чацки (героят „От ума си тегли“), напускащ средата, която остава значително под неговите нравствени принципи. И тук, както в „Русалка“, ще се говори за прелюбодеяние, за съдбата на незаконороденото дете, за опорочената сватба и пак вниманието ще бъде съсредоточено не толкова върху жертвите на мъжкия персонаж, колкото върху собствената му жертва. И тук, както в „Месец на село“, бунтът на потърпевшия и изолиран мъж ще сложи край на властната самозабрава на жената, поискала целия свят, без да помисли за душата си (с. 400-401).
      Страниците, отредени на Чеховата драматургия (вж. глава осма - с. 417-538), естествено и достойно увенчават грандиозния критически дискурс на монографията. С рядко срещаното по принцип у изследователите умение да преминават от дребния детайл до многоаспектните и глобални обобщения Л. Димитров успява да внуши идеята си, че Чеховата драматургия (т. е. мегасюжетът Чехов: между „Чайка“ и „Вишнева градина“) деконструира координатната ос на сюжета Грибоедов-Пушкин (с. 442). Като разсъждава за уникалната поетика на руския автор, критикът допуска, че Чехов конструира сюжета като надреден пъзел, съставен от избрани представителни мотиви от класически утвърдени пиеси в руската и европейската драматургия, подчинявайки ги на свой актуален херменевтичен гестус, изходната гледна точка към който е иронично-пародийна. „Новият сюжет“ е всъщност модернистичен „микс“ от сюжети, поднесени така, че да бъдат разпознаваеми (с. 446). „Чайка“ например по особено дързък, но съзнателен начин пренаписва Пушкиновата „Русалка“ и така демонстрира подход за освобождаването на каноничната драма от конвенциите на сюжета чрез самия него (с. 452). Не на последно място искам да подчертая, че наред с приносните за чехознанието теоретични постановки, верен на предварително заложеният структурен модел, и в тази глава авторът представя една широка и богата емпирична панорама на Чеховата рецепция в България, която и сама по себе си вече представлява достижение за изследването.
      Без колебание и с пълно основание можем да потвърдим, че книгата на Людмил Димитров със своите духовни прозрения и блестящи научни достижения е празнично явление не само за българската, но и за европейската русистика.

 

 

 

---

 

Людмил Димитров, „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона.“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 2006, 577с.

Електронна публикация на 20. юни 2007 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]