Нева Мичева

преводи, есеистика

Литературен клуб - 20 години! | азбучен каталог | страницата на авторката

 

ПРЕВОДЪТ - ЛИЦА И МАСКИ*

 

Нева Мичева

 

 

      "Преводачът е оскубан петел." Преди два месеца подготвях малка статия за стогодишнината от рождението на Емилиян Станев и четях литературните анкети на Иван Сарандев с писателя. И изведнъж попаднах на: "Преводачът е оскубан петел." Станев нито е първият, нито последният, който се изказва несправедливо за превода. Но, поради това, че е, който е в нашата култура, започвам с него.
      Ако за Станев преводът е жалко копие на гордия оригинал, за други той е монотонно занимание за неосъществени писатели, за занаятчии, които се крият зад чуждото слово и, за да се изявят, безгръбначно се прикрепят към чуждата мисъл. За трети преводът е механичен пренос на дадености, без значение дали носачът е свети Христофор с Онова Дете на рамото или бай Ганьо с миризливите си дисаги. За четвърти преводът изобщо не съществува и най-страшните от тези четвърти не са неграмотните и нелюбопитните, които не отгръщат книга, а онези, които ежедневно боравят със словото - журналисти, общественици, дори издатели, - но не дават пукната пара за хората зад него.
      А преводът е едно постоянно вземане на решения и влизане в роля, един вълнуващ, многообразен, често напрегнат и даже драматичен процес; той е най-дълбокото четене и най-отговорното разполагане с личността на автора и очакванията на читателя. Езиците, своят и чуждите, са само един от инструментите на превода. Останалото е култура (хъс за култура, капацитет за култура) с постоянно разширяващи се граници, интерпретационен талант, дар за общуване. Преводът е политика и театър - като политиката води чрез норми, като театъра възпитава чрез наслада и емоция… Особено в държави като нашата, където от десетилетия преводната литература е основата за развитие на книжовния език и за захранване с идеи на обществото.
      Данте започва "Божествена комедия" с твърде прозаичното "Nel mezzo del cammon di nostra vita…" (буквално "По средата на нашия жизнен път…"), но на български ние завинаги ще си имаме тържественото "На попрището жизнено в средата…". Защото Константин Величков го е решил, а ние сме му повярвали. Или "Свободата, Санчо…" с последващата тирада на Дон Кихот. Нея сме взели първо от Тодор Нейков, едва след това от преведения от него Сервантес.
      И ето тук стигаме до книгата на Емил Басат, една крайно необходима, досетливо сглобена, едновременно прочувствена и солидна книга. "Преводът - лица и маски" представя единадесет от най-изтъкнатите български преводачи от "старата школа", както ги определя авторът, и е плод на над двадесетгодишен труд: срещи и разговори, наблюдения и записки, спомени и впечатления. Героите на сборника са Тодор Нейков, Цеко Торбов и Валентина Топузова, Петър Драгоев, Нели Доспевска, Лилия Сталева, Никола Иванов, Стефан Гечев, Кръстан Дянков, Надежда Лекарска, Нели Гуревич-Бобева. "Техните" автори - Сервантес, Кант, Шилер, Дикенс, Марк Твен, Фицджералд, Стайнбек, Фокнър, Ъпдайк, Пруст, Мопасан, Юго, Русо, Зола, Бокачо, Родари, Калвино, Кавафис и така нататък.
      Преводачите са оставени да говорят - в анкети, интервюта, автобиографични отрязъци - и да се покажат каквито са: оригинални, многостранни таланти и, най-вече, ярки личности. Защото това е, което неинформираният не признава у преводача - личността; и това е, което тази книга му връща - пак личността. Прочетете я и ще видите: тук няма нищо средностатистическо, нищо банално, но и нищо изкуствено усложнено и превзето. За мен беше изключително удоволствие както да видя фотографирани лицата на тези хора, така и на "оскубания петел" на Станев да противопоставя техните, от първа ръка, виждания за попрището им като изкуство, дарба и мисия.
      В театъра звезди най-често стават актьорите. Но в превода, където драматург е авторът, а преводачът изпълнява функциите на всеки един от трупата, на режисьора, на суфльора, на сценичните работници, осветителите и даже част от публиката, заедно с критиците на първия ред, преводачът остава невидим. Такъв е навикът на нашето общество, а нашето общество ми напомня ето това:

 

          "Какво е човекът, преди красотата да извика в него свободното удоволствие и преди спокойната форма да смекчи дивия живот? Вечно еднообразен в целите си, вечно променлив в съжденията си, себелюбив, без да е самият той, необуздан, без да е свободен, роб, без да служи на правило. В тази епоха светът е за него само съдба, още не предмет; всичко има за него съществуване само доколкото спомага за неговото съществуване, онова, което нито дава, нито отнема от него нещо, съвсем не съществува за него…"

 

      Това късче от "Естетиката" на Шилер в думите на Валентина Топузова, което ми напомня за днешния ден: "Всичко има за него съществуване само доколкото спомага за неговото съществуване". "Преводът - лица и маски" вади от плоските измерения на злободневието спомена за някои автентични български интелектуалци, от тези с автентичните приноси, автентичните възможности и автентичните отношения с живота. Деветима от представените в книгата вече не са сред нас. Едно от многото достойнства на "Преводът - лица и маски" е, че не изолира личностите, а се превръща в летопис и ги разпознава като дейна част от цялото, дава ни шанс да ги видим в контекст и като контекст.
      Всичко в тази книга си заслужава. Безкрайно различните и безкрайно обаятелни личности, които представят живота и труда си. Отличният нюх за важната тема и деликатното присъствие на Емил Басат между редовете. Смелостта на издателката Валентина Бояджиева (самата тя първокласна преводачка и ентусиазирана вносителка на култура) да се ангажира с нещо печелившо главно в духовен план. Така че ми се иска да завърша не с какво да е, а с думите на Марсел Пруст от "Пътуване към Суан", които всъщност са тези на преводачката му Лилия Сталева:

 

          "Намирам за напълно правдоподобно вярването на келтите, че душите на близките, които сме загубили, са пленени от някое по-низше същество, животно, растение, неодушевена вещ и наистина са загубени за нас до ден - който за мнозина изобщо не настъпва, - когато минем случайно край дървото или станем собственици на предмета, който им служи за затвор. Тогава те потреперват, призовават ни и познаем ли ги, магията се разваля. Освободени от нас, те побеждават смъртта и се връщат в живота."

 

      От начинания като "Преводът - лица и маски" и от нас, читателите му, зависи книгите да не бъдат предмети-затвори за преводачите си. Ние сме първите ощетени, ако не чуем как ни викат.

 

 

 

---

 

* Текстът е четен на премиерата на книгата на Емил Басат „Преводът - лица и маски“, състояла се в НБКМ на 26 април 2007 г.

 

 

Електронна публикация на 27. април 2007 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]