Миглена Николчина

поезия, литературознание

Литературен клуб - 20 години! | литературна критика | страницата на авторката

 

„За първи път пробихме път“: Стария моряк в нов превод*

 

Миглена Николчина

 

 

      Има епохи – дали нашата не е точно такава? – на скука, на залиняване на въображението, на вгъване на хоризонтите и парализа на духа. Обикновено това са епохите, които искат да мислят себе си като прагматични. Децата започват да се раждат стари, изкуството се затваря в клишетата си, новините предизвикват прозявка. Тайната и чудото са станали невъзможни, работилниците на новото знание са минали в изгнание. Както се казва в една неотдавнашна версия на призрачно безпосочно плаване,

 

Корица на книгата

                                                                Не
    прогледна мъгла като плесен. На
    където и да погледнеш – животът
    на косъм, светът
    все по-тесен.

     

    (Иван Станев, Moonlake)

 

      Така непрогледен и тесен започва да изглежда светът за европейците в края на XVIII век преди политическите бури във Франция и духовните брожения в Германия и Англия да пометат илюзията за скука чрез драматичен обрат. Съществен момент за този обрат в Англия е „Лирически балади“: малък сборник със стихове, плод на младежкото приятелство на поетите Самюъл Тейлър Колридж (1772 – 1834) и Уилям Уъдзуърт (1770 – 1850). В този сборник поемата „Балада за Стария моряк“, едно от най-загадъчните и магични поетически творения на всички времена, е публикувана за пръв път – анонимно. Макар и да не предизвиква кой знае какъв интерес при излизането си през 1798 година, с течение на времето сборникът „Лирически балади“ заема мястото си като начало на романтическото движение в Англия.
      Защо? Поради какви свои важни особености? Самите поети не престават през целия си по-нататъшен път (а той скоро се разделя) да се опитват да обясняват онова, което са искали и са успели или не са успели да направят с тези младежки творби. От една страна, амбицията им е – в противовес на, както те самите го виждат, изкуствения и помпозен стил на техните непосредствени предходници – да доближат поезията до разговорния език, до хората от народа, до природата (това е най-вече територията на Уърдзуърт). От друга страна, стремежът им – и тук вече Колридж е в стихията си – е да заложат на въображението, на свръхестественото и на фантастичното и да приложат разума като наблюдател на мистериите на вътрешния свят – там, където обичайните мерки за време и пространство не са валидни. При този опит, както години по-късно ще отбележи Колридж, ефектът е на превръщане на външния свят в код за вътрешния, нещо типично за романтизма:

 

      Когато, докато размишлявам, наблюдавам природни обекти като ей тази луна, смътно мъждукаща през запотеното стъкло на прозореца, аз по-скоро търся и като че ли изисквам символичен език за нещо, което вече е в мене и вечно е съществувало, а не наблюдавам нещо ново. Дори ако случаят е това последното, все пак има го неясното усещане, че това ново явление е смътно пробуждане на забравена или скрита истина на вътрешната ми природа. (Anima Poetae)

 

      Смътно, неясно... и все пак пробуждане – припомняне в Платоновия смисъл. Тъкмо по този начин Стария моряк, това странно творение на Колридж, ни поразява още при първия прочит: като нещо, което винаги сме знаели, но е останало до този момент скрито и забравено в нас.

 

 

      Вътрешното море

 

      Морето, изгубило брега и с него повечето ориентири на всекидневието, е като че ли особено подходящо за това възвестяване на вътрешното през външното. Както ще каже по-късно Бодлер, който подобно на Колридж превръща албатроса в свой герой, свободният човек винаги търси морето, тъй като морската безкрайност е огледало на душата му. За отбелязване е, че, както изглежда, горе-долу по времето на създаването на Стария моряк – всъщност две години преди това – за пръв път е фиксирана в печата легендата за Летящия холандец; при това не от холандец и не от германец (при все че версията на Вагнер е най-прочутата), а от един колоритен британец – Джордж Барингтън, ирландски авантюрист, джебчия, актьор, заточеник; най-сетне – надзирател и писател. Познавал ли е Колридж пътеписа на Барингтън „Пътуване до Ботаническия залив“, където се коментира моряшкият фолклор за призрачен кораб, прокълнат екипаж, зарове, залагащи изгубената душа, мистериозен и неизмеримо огромен грях? Тези представи – които, ведно с биографията на Барингтън, получиха днешното си популярно преработване в „Карибски пирати“ – биха могли да достигнат Колридж и по друг начин: братът на Уилям Уърдзуърт е морски капитан. Въпреки архаичното им звучене обаче, симптоматично е, че корабът-призрак, осъден да броди из моретата, мореплавателят, „стъпващ върху живота и смъртта” (както прави с един жив и един дървен крак капитан Ахав от „Моби Дик“ на Мелвил) и немилостивото блуждаене в една стихия отвъд доброто и злото се превръщат във феномен не на някоя по-ранна епоха, а на деветнадесети век. Нещо се е случило с човешката душа, този „пиян кораб“ (Рембо) – нещо, което я е захвърлило без цел и посока в неизмеримото, нещо, за което морските ширини и дълбини най-добре биха могли да разкажат:

 

    Един, самичък, изоставен
    на тез води в безброя.
    От всичките светци забравен
    в агонията своя...

 

      Твърде много поука?

 

      Но за какво все пак става дума? Съвременните читатели на Колридж, дори когато са покорени от неговата поема, така както Сватбеният гост е запленен пряко волята си от разказа на Стария моряк, се оплакват от липсата на логика, последователност, причинно-следствени връзки и най-вече: поука. Всъщност, коментира Колридж, проблемът е, че поемата има прекалено много поука. Действително тя би могла да бъде прочетена – и често пъти е четена – по следния праволинеен начин: Стария моряк поема на път в далечни морета – жестоко и безпричинно убива един албатрос, птица, не само носеща добри знамения, но и привързана към него – за това необяснимо престъпление срещу Единния живот (както гласи една от най-влиятелните интерпретации) той и спътниците му са наказани с нечувани страдания – но когато, взрян в красотата на морските твари, Морякът неволно ги благославя, той намира пътя към родината и опрощението, тъй като разбира, че трябва да се изпитва любов към всяка твар –

 

    към птици, зверове, неща
    големи или малки –
    защото Бог, творецът наш,
    с любов и тях създал ги е.

 

      Все пак достатъчно тежко за Колридж трябва да е било отдръпването на самия Уърдзуърт от необичайността на творбата на своя приятел и съмишленик. Нелогична, непоследователна... Въобще, докато Уърдзуърт поема по пътя на все по-обемистата лирическа достопочтеност, Колридж се оказва в плен на две разнородни, но като че ли еднакво мощни изкушения: немския трансцендентален идеализъм и опиума. Битките с тях (в които от един момент нататък той е подпомогнат от лекаря си Гилман, който буквално го включва в семейството си) оставят своя отпечатък върху по-нататъшния му личен и творчески живот. Така или иначе близо двадесет години след първото издание на Стария моряк Колридж решава да добави глосите в проза, които съпътстват стихотворния разказ. При все че тези глоси внасят свой собствен чар в творбата и при все че Колридж вижда в нея по-скоро излишък, отколкото недостиг на морализъм, несъмнено те са продиктувани от желанието да се отговори на критиките и да се направят разказът и неговата поука още по-ясни.
      Дали обаче това се случва? Ефирно-мистериозният свят на поемата непрестанно се изплъзва и тласка изследователите към нови и нови интерпретации. Защо морякът убива птицата? Защо този грях е толкова непосилно тежък? Защо изкупването му приема такива фантасмагорични размери? Защо тъкмо появата на водните змии слага край на проклятието? Най-сетне, защо това проклятие като че ли все пак никога не се вдига докрай и ни кара да се чувстваме

 

    тъй както странник, окъснял
    в гора обезлюдена,
    поглежда крадешком назад
    и после ужасено
    забързва своя ход, разбрал,
    че го преследва демон

 

      Отново, отново и отново Стария моряк трябва да разкаже своята история, която има помъдряващия (според поемата) и все пак странен ефект да откъсне слушателя от празника на живота (сватбата) – това не звучи като освобождение от демоните на тази история! Самата нужда от повтарянето й показва, че с нея всеки път се завръща нещо, което не е и не може да бъде изказано.

 

 

      Демоничното: прецизност

 

      Самият Колридж се опитва да илюстрира убедеността си, че на история като тази по-скоро не й е нужна поука, с една препратка към „Хиляда и една нощ“. Не обаче към Синдбад Моряка, който се сблъсква в своите пътешествия по море с достатъчно необикновени неща, а към приказката, в която един търговец седнал да си почине и да хапне фурми. И ето че изскочил един разярен джин, който го обвинил, че костилка от фурмите е улучила сина му в окото и го е убила! Каква поука има в подобна случка? Никаква, очевидно, но от нея тръгват вълшебни следствия, иска да каже Колридж.
      Аз бих добавила следното: поука може и да няма, но каква поразителна точност! Неволно и все пак право в окото на невидимото, в света на духовете! Един от най-впечатляващите аспекти на поемата на Колридж е именно прецизността на халюцинаторните премеждия на Стария моряк. Движението на слънцето и луната, ефектите на светлината върху водата, усещанията за зной и студ, нюансите на звука от пукащите се ледове до шепота над безветреното море – всеки детайл в поемата е изрязан с точност, подкрепена от географските, астрономическите и физическите познания на Колридж. Като пример мога да посоча приближаването на кораба-призрак с играещите на зарове Смърт и Живот-в-смъртта: тази свръхестествена сцена се случва по залез и през цялото й траене лирическата „камера“ внимателно, с научна неотклонност следи движението на слънцето до потъването на последното ръбче светлина зад хоризонта. Последвалото описание на мигновеното идване на екваториалната нощ е несъмнено едно от най-знаменитите лирически постижения от гледна точка на неговата свръхинтензивна лапидарност (аналог в нашата литература би бил „Настане вечер...“).
      Така неопределеността и неяснотата в логиката и морала на свръхестествените събития, сполетели Стария моряк, са съпроводени от пределно изострена точност на тяхното изобразяване. Тази точност е постигната чрез максимално сгъстяване на изказа: кратките редове, имитиращи сугестивната лаконичност на средновековната балада, са натоварени във всеки момент от Колридж с такъв обем от информация, какъвто въобще само език като английския, в който кратките думи преобладават, може да поеме. Тази сгъстеност на езика наред с прецизността и конкретността на описанието създават напрежението на един очакван, предусещан и все пак никога неизказан напълно смисъл – като луната зад запотеното стъкло (вижда се, че в това отношение Колридж предшества Бодлеровите „Съответствия“ и символистите). Бихме могли да кажем и така: подобно на фантастичното според известната концепция на Цветан Тодоров, свръхествената история на Стария моряк не може да бъде сведена до парабола или притча, до иносказанието на някаква поука. Тя не може да бъде сведена и до бълнуването на болен мозък или халюцинация: Стария моряк не е нито луд, нито спящ. Нито пък става дума за описание на един свят на чудесното, където е нормално да се случват вълшебни неща (каквато е ситуацията в „Карибски пирати“ и – тук трябва да възразим на примера на Колридж – в „Хиляда и една нощ“). Чудесна, халюцинаторна и параболична, историята на Стария моряк е всичко това едновременно, притча, бълнуване и вълшебство, и все пак не е напълно нито едно от тях. И тъкмо с това тя не спира да ни тревожи и омайва.
      На един зациклил в рационализма си век като осемнадесетия или в прагматичния си консумаризъм като нашия тази обезпокоителна омайност съвсем простичко казва: има морета, в които още никой не е влизал; в които за първи път ще пробие път само истинският кураж пред неизмеримото.

 

 

      В морето на превода

 

      „Балада за Стария моряк“ е вече превеждана на български, при това от фигури като Цветан Стоянов и Атанас Далчев. Тези преводи обаче почти не са оставили следа и Стария моряк до този момент не присъства сериозно в българската поетическа култура. За това има съществени причини. Изключително кратките – осемсрични и шестсрични – редове, вътрешни рими, необичайните тропи, зад които често пъти лежат точни и конкретни концепти, динамиката на разказа правят превеждането на тази творба трудна, едва ли не невъзможна задача. Колридж смесва сегашно и минало време и предизвиква къси съединения в последователността, като нарушава логическите и синтактическите щампи. За да „мине“ всичко това и да се създаде онова усещане за приковаваща лекота и хипнотично протичане, което омагьосва читателите на поемата, неизбежно трябва да се стъпва по острия ръб на перфектния баланс между казано и премълчано. Големият проблем в крайна сметка е, че при целия си лиризъм „Балада за Стария моряк“ е разказ и нишката на този разказ трябва да бъде ясно видима (това ще да е било проблем и за най-ранните английски читатели, поради което Колридж добавя глосите). В лицето на толкова много трудности старите преводи не се и опитват да следват строгата форма на оригинала, която изглежда като прокрустово ложе за нудаещия се от по-големи обеми български език.
      И ето че почти едновременно се появяват два нови превода. Преводът на Ангел Игов,публикуван през 2009 година, е част от превода му на „Лирически балади“ и се придържа към първоначалната версия на поемата (липсват глосите, но има и редица други различия спрямо преработките, които Колридж прави за по-късните издания). Игов стои по-близо от предшествениците си до строфата на Колридж, макар и често да се отклонява, за да спаси смисъла, и, което е по-съществено, постигнал е плавното течение на самото разказване.
      Предлаганият в това великолепно издание превод е на по-късната дефинитивна версия с поправките и глосите на Колридж. Този превод е забележителен труд, плод на двайсетгодишната обсебеност, достойна за обекта си. Манол Пейков е единственият от преводачите, който си е поставил за цел да остане верен във всеки момент както на неумолимо трудните формални аспекти на поемата, така и на съдържателната й прецизност. Тази вярност е съчетана със забележителна лекота и естественост на изказа дори – или може би най-вече – в някои особено тежки епизоди на голяма динамика и нарастващо напрежение (като приближаването на кораба-призрак или появата на водните змии). В поемата има множество култови строфи – някои от тях цитирах по-горе – които като че ли са намерили своята уникална българска реализация. И ето че невъзможното ще се окаже възможно и от смътен образ на нещо, което винаги сме знаели, но е оставало скрито в нас, Стария моряк е на път да стане неделима част от поетическото мислене на български.

 

 

 

 

 

 

Публикацията е предоставена от проф. д-р Миглена Николчина и от Издателство „Стигмати“.

 

* Текстът е предговор към книгата „Балада за Стария моряк“, Самюъл Тейлър Колридж, пр. Манол Пейков, илюстрациии Гюстав Доре, Изд. „Стигмати“, 2010 г.

 

Електронна публикация на 04. август 2011 г.
Публикация в кн. „Балада за Стария моряк“, Самюъл Теълър Колридж, пр. Манол Пейков, Изд. „Стигмати“, 2010 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]