|
„Нито един художествен жанр не може
да се гради само върху гола занимателност.“
Михаил Бахтин1)
Романът на Галин Никифоров „Фотографът: OBSCURA REPERTA“ (изд. „Ciela“, С., 2009 г.) може да бъде четен с увлечение от широк кръг читатели – от такива, които се интересуват от тайните и загадките, от мистичността на древните култури; от професионалисти и любители фотографи; от хора, които се занимават с порцелан и керамика, от интересуващи се от проблемите на превода от древни езици. А също и от: от поклонниците на изкуството в различните му видове и форми (преди и сега); от привържениците на почти изчезналата независимост и автономност на човека от новите информационни технологии, но и от привържениците на тоталното навлизане на същите тези технологии в ежедневието на човека; от търсещите „висока” и сериозна литература, но и от търсещите „ниска” литература, открита и „нова” еротика. Как в един художествен текст съжителстват особености, които биха отговорили на тези разнообразни и разнопосочни читателски търсения и нагласи, е въпрос, който изисква сериозно и пространно изследване, което надхвърля замисъла на настоящия кратък текст. Отбелязваме наличието на предпоставки романът да привлече вниманието на толкова широк кръг читатели преди да стесним съзнателно обекта на коментар в анализа – функционирането само на някои от елементите в художественото цяло. Ще бъдат разгледани следните въпроси: кое прави романа занимателен за четене, каква е ролята на паратекста, защо е важен мотивът за наблюдателността и погледа. Извън настоящето изложение обаче остават интересни въпроси като образите на словото в романа – писано и устно (възможно е да се интерпретират от гледна точка на идеята на Бахтин за това, че човекът в романа по своята същност е говорещ човек), особеностите на композицията, на хронотопа.
„Фотографът“ е произведение, което без дълго колебание може да се окачестви като занимателно. Тази занимателност се постига с различни средства – както на нивото на тематиката, така и на нивото на фабулата и на изграждането на сюжета. Тематиката предлага интригуващи акценти. Едната сюжетна линия е за фотограф, който си поставя за цел да заснеме нещо свръхестествено и невидимо за човека – лицето на Смъртта. Целта може да се интерпретира като продиктувана от стремеж към своеобразна цялостност, завършеност в изкуството на портретната фотография, ограничавана в снимане на естественото, видимото за обикновения човек, в заснемане на лицата на Живота. Открита е „другата страна” (мрачната, тъмната2) на фотографията, която заедно с познатата може да даде завършен облик на изкуството. Голдберг вече е заснемал призрак (духа на лорд Солзбъри), за него свръхестественото и злокобното са достижими, видими със средствата на фотографията. Проблематизира се „тъмното откривателство”, както и фигурата на откривателя; търсенето става самотно, опасно и тайнствено занимание, откритото е свръхестествено, крие заплаха и трябва да бъде пазено в тайна, откривателят остава неизвестен и не получава признание. Тези особености правят възможна съпоставка със „светлия” тип откривателство (при условие, че той се приеме за единен в някои свои белези – откритото е в полза на човечеството или на немалка група хора, а откривателят получава признание).
Втората сюжетна линия съдържа друга история на търсене и откриване – стремежът на италианския занаятчия от XVIII век (майстор на порцеланови изделия) Нино Голярди да изпълни древен африкански ритуал и да съедини разединените от природата мъжко и женско начало в едно същество, „мъж/жена”, за да отдаде почит на баща си сеньор Фиорентино, който „бил белязан от бога – бил хермафродит”. Нино обяснява така целта си: „Сега съм тук, близо до мястото, където го погребах, и за да бъда добър син, искам да създам гробище и погребален ритуал за такива като него. Ритуал, в основата на който е един древен африкански обичай, с който ще почета баща си... и майка си.” („Птицата на смъртта”3). Воден от синовна преданост и обич, Нино възобновява стария ритуал, но цената за това е чудовищно въздействие върху телата и физиологичните процеси на четири жени, подбрани така, че да „заслужават” извършваното с тях като наказание за тежко престъпление (убийство на децата си). Така ритуалът се изпълнява, но се оказва толкова жесток спрямо човешката същност на жените, че самият Нино започва да съжалява за направеното. Наблюдавайки въздействието върху последната, четвърта жена, „Нино, застанал до камината, сведе глава, защото занеше какво ще последва. Очите му бяха пълни с болка и отчаяние. (...) Чувстваше гърдите си болезнено празни – сякаш сърцето му се беше стопило и на мястото му беше останала само черна дупка, изпълнена с вина.” („D.D.D.”). Темата за осъзнатата вина ясно присъства в едната сюжетна линия, но знаково отсъства от другата – Голдберг не се разкайва за нищо сторено, макар че убива човек (за успокоение на съвестта представено като възмездие на убития за извършено от него престъпление). Това е една от особеностите, която проличава при съотнасянето на двете сюжетни линии. Означава ли това, че в XXI век тъмният откривател не само разполага с повече средства, но и е приглушил успешно гласа на съвестта си, способността за осъзнаване на случващото се с всичките му последици? И при откритието на Голярди са преминати границите на естественото, като е постигнато впечатление за цялостност, завършеност (съедниняване на двете човешки „половини” на физиологично ниво), но откривателят се съмнява, че целта оправдава използваните средства. Въздействието води до съвместяване на някои женски и мъжки белези в едно тяло, но не и до истинско „обединение” – показателно е, че в ръкописа на Нино Голярди съществата са наречени „нито мъже, нито жени: без сърца, без души, без сълзи”, човешките качества са назовани като липсващи, а не като „добавени” едно към друго, налични и проявени. Тези същества не приличат на сеньор Фиорентино, при който аномалията е „естествена” и който действително е притежавал и от двата типа човешки качества: „... понякога се държеше като мъж – открит поглед, твърди думи стегната походка, но имаше дни, когато жестовете му омекваха, гласът му изтъняваше и думите му бяха странно нежни и смущаващо мили...”. В крайна сметка Голярди постигa това, че „пазителките” започват да се грижат за малък храм и гробището към него, където „tra i suoi” („сред свои”) са погребани няколко близки на баща му, носители на същата аномалия. Постигнатото от Голдберг е несъмнено – фотографията на лицето на Ненаситната е направена и „отпечатана при разделителна способност 32 милиона пиксела, което я правеше да изглежда като къс действителност” (Епилог). И в двете сюжетни линии действията се развиват до някакъв желан предел, до достигането до някакво откритие, постигане на определена цел. Сюжетните линии се съотнасят още преди момента на прякото им пресичане – необходимостта Голдберг да открие мрачно затоворено общество, наследило и съхранило възобновения преди векове от Голярди обичай и да присъства на особен погребален ритуал, по време на който е единствената възможност да бъде видяно (и заснето) лицето на Ненаситната.
Проблематизира се стремежът към противоестественото; крайностите, до които стига човек, обсебен от този стремеж, са плашещи. Голдберг и Нино Голярди доброволно поемат всички рискове и не се поколебават да използват всякакви средства. Задоволяването на амбицията им обаче противоречи както на природните закони, така и на културните норми, установени от човека. Това противоречие, засилващо се заедно с нарастването на напрежението в хода на действието, е един от източниците на занимателността.
Сред другите фактори на занимателността, може да се посочи често повтаряният сюжетен модел „тъкмо когато..., се случи...“ – напр. „Тъкмо да се обърне и да продължи нататък, нещо просветна в съзнанието му”, „Вече беше решил да се връща, когато (...) забеляза...”, който е приложен и при откриването на ръкописа в горящата стая в имението на Пураян: „и миг преди да извърне глава и да скочи надолу, периферното му зрение се „закачи” в...” („Имението”).
Но, ако се съгласим с М. Бахтин, „Нито един художествен жанр не може да се гради само върху гола занимателност”. Тогава какво е другото съдържание на романа, „незанимателното”, но необходимо за изграждането на творбата? (Не е без значение метафората на градежда в израза на Бахтин, която отпраща към значения като стабилност и устойчивост, които на свой ред преутвърждават необходимостта от това „друго съдържание”.) Освен увлекателно четиво, занимаващо, увличащо читателя, романът на Галин Никифоров е и нещо друго – сложно изградена творба, разкриваща постепенно смисъла си, предизвикваща към нов прочит, връщане назад в текста, вглеждане в детайлите; мотивираща търсене и откриване на сериозни послания, излизащи извън кръга на първичната („гола”) занимателност.
Паратекстът предлага интересни възможности за интерпретация – зададени са някои важни насоки за осмисляне на творбата. Заглавието назовава един конкретен герой на романа, с което маркира особеното му място в персонажната система и насочва читателското внимание към него. Използвано е обаче не собственото му име, а съществително нарицателно, което поставя акцент върху професията, а не толкова върху индивидуалните личностни качества. Най-важната черта на Соломон Голдберг е професионалната принадлежност на фотограф. Многократно е подчертавана високата му компетентност в професионалната област – не само относно техническите средства, но и относно естетическите похвати във фотографията. По време на разговорите си с Клавдия Пураян фотографът демонстрира знанията си (макар че не му липсват знания и от други области); благодарение на уменията си на фотограф спечелва доверието на Исмаил Пураян и успява да получи достъп до архивите му. Голдберг е натрупал огромен опит в професията, който му дава увереност, че ще може да преодолее нейните естествени ограничения. Стремежът му е да заснеме нещо, което никой не могъл преди него. Не се бои от лицето на смъртта, готов е да застане срещу него. Постепенно се откроява фаустовският мотив за неудовлетвореността от знанието, за стремежа към недостижимото за другите, за непризнаването на ограниченията. Изкушението е да се направи „облог” с отвъдните сили – тук вариантът на този мотив е да се влезе във визуален контакт с тях. Във фотографията наука и изкуство се сливат; материалната, физическата страна на процеса на снимане и обработка на снимката е предмет на изследване от науката, докато естетическата страна, снимката като художествено произведение е полето, в което фотографът става човек на изкуството. Опознал тези две страни на фотографията, Голдберг решава да открие новото и недостигнатото преди в третата страна – обекта на заснемане. За осъществяването на тази фотографска цел използва натрупаните през годините знания, умения, опит и средства. Латинският израз в заглавието („OBSCURA REPERTA”) има няколко функции: от една страна въвежда мотива за тъмните открития, за откривателството, от друга страна въвежда разноезичието като много характерна за дискурса на романа черта. Това разноезичие присъства на много места в текста: както в многократните разговори, водени на италиански и френски език и превеждани в бележки под линия, така и в царящия в ръкописа „Лицето на Ненаситната” „граматически хаос от латински и староиталиански” („Преводачът и мъжът с виолетовия костюм”); в надписа на Нино Голярди на църковнославянски („Шепоти от миналото”); Клавдия превежда с лекота стихове от английски... Фрагментите на чужд език са разположени на различни места: в същинския текст, в заглавието на романа, в заглавието на една от главите – „D.D.D.” (надпис върху подаръци „Do, dico, dedico” – „Давам, подарявам, посвещавам”), както и в епиграфа към друга от главите („Сърцето на вечността”), което също представя многоезичието като значим белег на дискурса. Една от неговите функции е съпоставянето на различните култури с акцент върху тяхната езикова страна. В романа като езиков феномен езиковият израз на културното многообразие е най-естествено вградим...
Посвещението като елемент на паратекста също въвежда важни теми: „На Венци Владев – Застиналото око на едно отмиращо изкуство”. Темата за изкуството (на фотографията и при обработването на порцелан) е сред водещите в романа. В епиграфа обаче тя е преплетена с две други важни теми – за хода на времето и за окото (за наблюдателността и погледа). Това преплитане е твърде много обвързано с художествения свят на романа, за да бъде изолирано като значимо (значещо) само в рамките на определението на човека, на когото е посветена творбата. Човешкото око и наблюдателността на погледа са първостепенни във визуалните изкуства (като фотографията и изработването на красиви фигури от порцелан), но освен това са важни и в разследването (каквото прави Голдберг, за да събере необходимата му информация). Зрението е водещо сетиво във всеки процес на търсене и при всяко откриване – ето връзката на този елемент на епиграфа със заглавието. Ходът на времето в романа е важен не само заради усложнената хронотопна конструкция, но и заради съотнасянията между древни („едно от племената на нилотите”) и по-нови нови форми на културата. Един древен африкански ритуал е възобновен в Италия на XVIII век, а се оказва по загадъчни начини пренесен и в България на XXI век. Удивителната променливост на света (нрави, технологии) и удивителната устойчивост на загадъчните ритуали и на свръхестествените явления са преплетени в целия роман „Фотографът”.
Епиграфът загатва и за друга водеща тема – смъртта (в израза „отмиращо изкуство“). В самия роман обаче именно изкуството е представено като това, което може да се изправи пред смъртта и да оцелее (снимката на лицето на Ненаситната). Безсмъртно ли е наистина изкуството? Защо белезите на смъртта присъстват и в другия елемент на паратекста (цитат от Джуан Дзъ), заявени като черти на позналия същността, носителя на познанието, който „е истиснски”? Ако познанието води до гибел, но и „съществуване” в смъртта, то до какво води откривателството?
Друг интересен нюанс, внесен от паратекста, е съотнасянето текстовата (художествената) и извънтекстовата реалност – романът като художествена творба влиза в някакво отношение с човек, представен като непринадлежащ на неговата реалност. Извън личните съображения при посвещаването епиграфът е важен с това, че задава съотнасянето на фикция и действителност, каквото в творбата се наблюдава многократно (например в ремарките „Град Х, Източна България, в наши дни”, „Момбаса, Южна Кения, в наши дни, 10 месеца по-рано”, „Доча, Централна Италия, 1770”). Използването на географски названия е манипулативен начин за създаване на впечатление за достоверност, правдоподобност, което все пак е подчинено на фикционалната природа на романа, защото никъде не прераства в документалност и репортажност.
Защо мотивът за наблюдателността и погледа е ключов за романа? Владеещите визуалните изкуства трябва да притежават особена изостреност на зрението. Такава притежават Соломон Голдберг и Нино Голярди. Използват я както при заниманията си с фотография и керамика, така и в общуването с околните: „Голдберг го загледа със спокойните си сиви очи, без да помръдне.” („Преводачът и мъжът с виолетовия костюм”), признанието на Нино „Обичам да наблюдавам хората” („D.D.D.”). Професионално развивани умения са използвани в ежедневието, което създава предимство на двамата герои пред другите участници в общуването. Очите на Годберг са откроени още при първото му портретно описание – „ледени сиви очи” (Пролог). В целия роман множество действия се случват пред тези очи, които не пропускат нищо. Много от събитията в романа са описани през погледа на Голдберг, което е особен похват за сближаване на читателското възприятие за случващото със сетивността на героя. В напрегнатите драматични моменти на сюжета този похват води не просто до „виждане” през очите на героя, а до преживяване на случващото се през призмата на неговите вълнения и стремежи: „Погледът му за последен път пробяга по горящите хартии и миг преди да извърне глава и да скочи надолу, периферното му зрение се „закачи” в тлеещите остатъци (...) И не беше нужно да се напряга, за да види, че от двете страни на изписания текст имаше (...) Пред очите му беше първата част на лицето на Ненаситната” („Имението”); „Когато приближи до криптата, се прикрепи зад страничната колона, поддържаща купола, притихна за кратко и погледна надолу. Осветени от лунната светлина, четири жени...” („...С ръцете си невидими, леки и крехки...”). Смъртта също е видяна през погледа на героя: „Ненаситната се обърна рязко и бездънните й очи се впиха в него. Тогава Голдберг, кървящ и умиращ, вдигна фотоапарата към нея и когато видя Лицето й в центъра на визьора... ” („...С ръцете си невидими, леки и крехки....”). Живият човек и смъртта се наблюдват взаимно в изключителния момент на тъмното откритие. Момент, в който зрението е най-важно.
Епиграфът към пета глава на романа гласи: „Ние никога не се месим. Ние само наблюдаваме.“ (Ансел Адамс, фотограф). В тази глава Соломон Голдберг напредва в своето проучване, целящо осъществяването на фотографския експеримент, при който да бъде заснето лицето на Ненаситната. Епиграфът маркира важната особеност – Голдберг е не просто наблюдател, той е готов на крайни действия, които да доведат до желания резултат. Нарушен е професионалният принцип за ненамеса. Романът на Галин Никифоров проследява как фотографът и италианският занаятчия вървят към своите тъмни открития и разкрива каква е тъмната страна на откривателя – готовността за всякаква намеса. Но „тъмният” откривател е сложен образ, съчетаващ в себе си множество черти, сред тях и интерес към неизвестното и загадъчното, силна воля, изострена сетивност. А словото на романа е това, което може да изрази сложността на този образ.
---
Бележки:
1 Бахтин, М. Формите на времето и хронотопа в романа – В: Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката С. 1983 [горе]
2 Това е едно от визираните в заглавието „тъмни открития” . В бележка под линия на корицата на книгата е даден превод на латинското „OBSCURA REPERTA”, а необичайното графично оформление несъмнено насочва вниманието към този израз като знаков за романа. [горе]
3 В скоби след цитатите са дадени заглавията на главите от романа, от които са цитатите. [горе]
Библиография:
Бахтин, М. Формите на времето и хронотопа в романа – В: Бахтин, М. Въпроси на литературата и естетиката С., 1983
---
Галин Никифоров. Фотографът: OBSCURA REPERTA. Изд. „Ciela“. София, 2009
|
![Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]](https://litclub.bg/img/litclub3.gif)