Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

„За този въпрос ще използваме най-хубавия похват от всички, а именно – разказа. ”
(Александър Шпатов – „Българи-юнаци, шефе”¹ )

„Похватите" включват звук, образност, ритъм, синтаксис, размер на стиха, рима, повествователна техника, всъщност всички съществуващи елементи на литературната форма; а общото между тези елементи е ефектът на "отчуждаване" (...) Под натиска на литературните похвати обикновеният език бива преувеличен, сгъстен, усукан, сплескан, разтеглен, преобърнат с главата надолу. (...) Литературата, тласкайки ни към драматично осъзнаване на езика, освежава този привичен отклик и прави предметите "по-възможни за възприемане".
(Тери Игълтън за схващанията на руските формалисти за литературния похват² )

         Дебютната книга на Александър Шпатов (сборникът с разкази „Бележки под линия”, С. 2006 г.) може да събуди любопитството на читателя поне с няколко свои качества – със заглавието, пояснено от предговора (за това – след малко), със свежия език и находчивата изобретателност в полето на художествените средства и похвати, с умението за интригуващо фабулиране в рамките на краткия разказ, с необичайно широкото използване на бележката под линия като място за коментар, хумористични допълнения към основния текст или дори негово продължение, с получаването на отличие („Най-добра първа книга на годината, носител на наградата „Южна пролет”, 2006 г.”, както е отбелязано на корицата), с ... Но може би едно от най-привличащите качества на сборника е неговата тематика – написана от млад човек, книгата говори за / на младите хора, използвайки техния език, вгледана в техните проблеми, мечти и вълнения, вслушана в техните разговори, рисуваща техните лица.

         Темите

         Темите са изключително разнообразни – от среща с особняка на квартала, през пръчиците „Зрънчо”, слънчогледовите семки, избирането на „Мис Разград”, автомобилна катастрофа на група младежи, неуспешни опити за домашно производство на вино, страхът от компютърни вируси до новите подходи при женитбите и особеностите на съвременния съпружески живот. Но сред цялото това разнообразие се откроява една водеща тема – разпръскването на младите българи по света („В съседния блок”, „Снимки, които почти никой не харесва”, „Твърде много”, „Триразказ”, „Мечти за пързалки”, „Ние сме тук, но...”). От различни гледни точки (на младите, на техните родители – бащата от „Твърде много”, на пътуващите и на останалите тук) този проблем е видян като реалност, представен е без трагични интонации и паника, но и без смекчаване на житейската драма.
         Композицията на разказите в книгата също е значеща. Първият и последният разказ образуват рамка – ако „Далекоглед” представя външния поглед към България (на любопитния чужденец Джордан, „цепещ идеалка българския”), то „Ние сме тук, но...” проследява погледите на младите българи към чуждите пространства. Началото (дори с цитирания на немски като епиграф въпрос от предаването „Стани богат” по RTL) приближава „отвън” читателя към българското ежедневие, а финалният разказ с написаното в момент на откровение стихотворение прави болезнено осезаемо желанието на младите хора да се отдалечат от това ежедневие, както и съзнанието за собствената им раздвоеност между „тук” и „там”. „Ние сме тук, но всъщност сме там ,/ и от коя страна сме вече не знам... ”. Финалният стих изразява както нерешеността на въпросите, така и нуждата от споделяне, говорене за тях: „Време минава. Ще говорим пак.” На тази потребност отговаря и самата книга на Ал. Шпатов.

         Особености на похвата – механизми на разказването

         Ако разказът е централният похват в книгата „Бележки под линия”, кои са неговите „механизми”? Без да се стремя нито към изчерпателност, нито към промислена систематизация, ще отбележа някои от тях.
         Като особен тип „механизъм” е използвана бележката под линия. Тя е не само като графично средство за добавяне на второстепенна информация, но и жанрово название, получило свое разяснение в краткия авторски предговор: „... разказите (поне моите, де) не са нищо друго освен бележки под линия към действителността.”. Към какво насочва това определение? Поне към няколко неща – от една страна здраво обвързва разказите (и техните обекти на изображение, теми, идеи) с извънхудожествената реалност, от друга страна обаче, и не по-малко важно, изказвайки се за тази реалност като за текст, към който може да се напишат бележки под линия, определението от авторския предговор я представя в порядъка на езика, текста, написаното слово. По този начин книгата е представена и заявена в двойнствена позиция – като отражение на извънтекстовата действителност и като допълваща до хармонична цялост именно текстова действителност. Самата книга се оказва в състояние на раздвоение между две принадлежности, каквото раздвоение, както видяхме, изпитват и много от героите й. Какви са последствията? На този въпрос трябва да търси отговори цялостно изследване на тематиката и стилистиката на разказите, наречени скромно от своя автор „бележки”. Относно бележката като графично средство за вмъкване на информация се наблюдава изключително разнообразие в нейните варианти – с голям текстов обем и хумористичен ефект (втората бележка в „По стъпките на настъпването”), с кратък обем, но ненамален хумористичен ефект – много често срещана, например казаното за един магазин „Той работеше NON-STOP, но само от 9 до 21 часа” („Ние сме тук, но...”), с ретроспекция към миналото на разказвача – „Между другото като малък смятах, че динозаврите са били големи именно колкото мастодонтското туловище на отсрещния блок” („В съседния блок”) или с проспекция към предстоящи събития спрямо представените в разказа („Няколко нови подхода при женитбите”, „Снимки, които почти никой не харесва”). Внимателният читател няма да пропусне и изградената с намигване междутекстова връзка между две бележки под линия: към думата „полупразен” – „Мрачното време предразполага към песимизъм.” („Просто една [не]случайна среща”) и към думата „полупълна” – „Да живее оптимизмът!” („Ние сме тук, но...”). Тези бележки водят диалог не само с разказите, към които принадлежат, но и помежду си, както и с присъстващата в цялата книга тема за трудността, но и необходимостта да погледнеш на нещата с оптимизъм дори когато песимизмът изглежда основателен и неизбежен.
         Използваните художествени средства също заслужават внимание! Сред тях читателят ще срещне „обикновени” метафори – „Изкривената табелка сякаш се наведе още малко, за да види какво се беше случило с катастрофиралите пътници” („Най-важното е нашите да не разберат”), „батальонът от груби бетонни форми на жилищните мастодонти” („В съседния блок”) „Стадионът вреше и кипеше” („Отговорът е Б”), „някъде иззад завоя изникна Ноев Ковчег № 76” – за автобус, движещ се в пороен дъжд („Просто една [не]случайна среща”), „разширени” метафори като тази „почерняващи облаци и прекалено много светкавици от небесния фотоапарат на Всевишния” („По стъпките на настъпването”), метонимии – „залата се полюшва от едно задружно подхилване” („Отговорът е Б”), афористични мисли, вмъкнати в занимателното повествование: „А гафът, както се казва, си е медът на шоубизнеса” („Отговорът е Б”), експеримент с „разхвърляне” на буквите на дума по подобие на разхвърляните вещи в апартамент – „Анматрапетът” („Триразказ”), контаминация на жанровите названия „трилогия” и „разказ” („Триразказ”) и много други, които заслужават не само изреждане, а внимателно изследване. Такова е съвместяването на текст и метатекст, разясняващ своевременно и „на място” използваните средства и похвати (!) – в разказа „Българи-юнаци, шефе”.
         Целенасоченото уподобяване на някои текстови фрагменти на извънхудожественото общуване (например sms-те в „Кукери-те-гонят” и „Пускат ли змиите съобщения”, „Триразказ”) дава повод да си припомним някои от ключовите схващания на руските формалисти за въздействията, които търпи обикновеният език, когато е положен в литературна творба. Цитираните sms-и извън книгата няма да бъдат възприети като нещо художествено, но в рамките на книгата започват да съотнасят смисъла, стила, дори правописа си с обкръжващия ги текст, от което съотнасяне се пораждат нови внушения. Очертават се темпераментът на героите, уменията и навиците им за общуване. Осъществява се и така нареченото „освежаване” на читателските възприятия за езика – езика на младите и езика на литературата.
         Вярвам, че читателят ще разгърне с интерес не само тази, но и следващата книга на Александър Шпатов!

---

Бележки:

¹ В сборника „Бележки под линия” [горе]
² Игълтън, Тери Що е литература? – В: Игълтън, Тери Теория на литературата [горе]
³ Това изреждане може да продължи още дълго, поне ако споделям собствените си читателски впечатления. [горе]
⁴ Смятам, че читателят трябва да бъде много внимателен към подобни самокритични и „снизяващи” художествената стойност на творбата определения от страна на авторите. Да си припомним само случая с едни пътни бележки, „така, по-плитко написани” („До Чикаго и назад”) [горе]

Библиография:

Александър Шпатов. Бележки под линия. Изд. „Весела Люцканова“. София, 2005

Тери Игълтън. Теория на литературата. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 2001