Силвия Петрова

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Музикалният глас

     

    Силвия Петрова

     

             „да, цигулката пее, най-близка е    
    до човешкия глас и диша, диша”    

     

             Емилия Дворянова е един от най-издаваните и четени съвременни български писатели. „Концерт за изречение” е петият й роман, преди него на книжния пазар се появяват „Къщата” (1993 г.), „Passion, или смъртта на Алиса” (1995 г.) – публикуван и във Франция от издателство „Federop” през 2006, „Госпожа Г.” (2001) и „Земните градини на Богородица” (2006), който й носи националната награда за литература „Христо Г. Данов”.
             Новата книга е още едно доказателство за ерудицията на авторката, за умението й да си служи еднакво добре с текста и с ритъма, да ги преплита в синкретични форми, където границата между словесната и музикалната фраза се размива и изчезва.
             Романът включва пет концерта за изречение, Шакона, поставена в самата среда/център на книгата, и Coda. Езикът e характерен за стилистиката на потока на съзнанието. Текстът е базиран на много гласове, всеки от които разказва своята история. Полифоничността на словото не е нова за Дворянова. Изказът е нежен, флуиден, елегантен. Важни за текста са звукът, индивидуалната музика, словото-изпълнение. Всяка част-концерт се простира в огромно изречение, в непрекъсната фраза, в която мислите, спомените и чувствата се открояват в хаотичен, проблематичен и самотен път към себе си и заедно с това – път към нещо друго, което дава възможност на човека, случен в собствения си концерт-изречение, да се самотрансцендира.
             Пространството (на музиката, на концертното изпълнение) в много по-голяма степен, отколкото времето и сюжетната последователност, определя връзките между персонажите в текста. Музиката е същностна характеристика на героите в романа – някои я носят в себе си, други просто преминават през нея с наслаждение, но без да й позволят да остави отпечатъка си върху тях, без да я разберат напълно. Тези, които приемат музиката като своя същина и съкровеност, са затворени в себе си, в мечтите за съвършенство, за тях самият живот е изпълнение, резонанс, докосване до ероса на музикалното.
             Вирджиния – централната героиня на романа, е виртуозна изпълнителка, която притежава цигулка „Маджини”. Нейната история единствена е откъсната от общото пространство на концерта, тя не успява да отиде там. Но въпреки това тя и „Маджини” оформят точките на пресичане между отделните линии в партитурата на текста.
             С изключение на Вирджиния всички останали персонажи са оставени без име. Те са буквално personas – маски, през които говори гласът-музика, ритъмът на същностите.
             Всеки от персонажите минава през някакво изпитание – за Вирджиния това е споменът, за ученика й (последният концерт за изречение) – собственото му изпълнение, провалът, за музикалния преподавател от втория и четвъртия концерт – скръбта по починалната съпругата, за жената от първото изречение-концерт – изневярата, за пазача от Coda – стълбите... Дори духът е отделен от тялото (Вирджиния) – трудно го направлява, гледа го отстрани, чуди се на действията му и само понякога успява да постигне пълно единение с него. Всеки се изправя срещу самия себе си и всъщност няма никакво значение дали преодолява изпитанието – може би това е невъзможно. Значимо е самото преминаване-път, спонтанността на усещането, в повечето случаи – еротично.
             Еротично-интимното удоволствие маркира другото символно ядро в романа. То също е предопределено от музиката – свиренето се преживява като еротично докосване и самодокосване, като сливане, едновременно приятно и болезнено – „душичката на цигулката й се сля с нейната, гмурна се в мъчителната нега на тялото й (...) музиката (...) като орган прорастна в нея... тя се превърна в придатък на инструмента, негов член”. Търсенето на насладата бележи любовта към изкуството, сливането е мелодично, духовно, пълнокръвно, органично, различно... Но най-вече двойнствено. Двойнствеността е определяща за всички елементи – инструментът е с две лица – и виола, и цигулка, двуполов е – и „той”, и „тя”, две са самите цигулки „Маджини”, две са жените с името Виржиния – живата и мъртвата, два са разрезите на удоволствието, Виените също са две... Музикантът и неговият инструмент са двете половини от едно цяло. Или по-точно инструментът и неговият музикант („цигулката него го свири... тя свири, сама свири, него сякаш го няма”). Като андрогинното същество те могат да бъдат щастливи единствено когато са заедно, когато се открият и слеят.
             Цветовете също са значещи, те отново са два – бялото и червеното – и проникват навсякъде. Бялото значи тишина, а червеното – музика и еротично преживяване. Бял е снегът, който затрупва града като покров, от белия цвят лъха на хлад, той е „лабиринт на нищото”, глух и безмълвен. Червена е цигулката, вадичките на насладата, кръвта от коремчетата на гълъбите във Виена, вечната любов...
             В последна сметка двойнствеността е и обещание за дълбочина, за тайнствени измерения, които трябва да обладават или да бъдат обладавани. За скрити пространства, където се крие вълшебната мелодия на Ероса, върховната споделимост – „в другото място, в другата половина от себе си”.

     

     

    ---

     

        Емилия Дворянова. Концерт за изречение. Oпити върху музикално-еротическото. Изд. „Обсидиан”. София, 2008

     

     

     

Електронна публикация на 12. септември 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]