Огнян Стамболиев

литературна критика, преводи

Литературен клуб | нобелисти | страницата на автора

 

ЗЛАТНАТА МОНЕТА

 

Спомен за преводача Пенчо Симов

 

Огнян Стамболиев

 

         Пенчо Симов беше от онези не твърде често срещани днес хора, които, извършили едно или друго значително културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества и заслуги. А всички знаят, че именно той изигра важна роля в процеса на запознаването на нашия културен читател с редица големи имена от европейската и особено от великата френска литература. И при това бе не само вдъхновен, високоталантлив преводач, но и неуморен, прецизен редактор на внушителен брой издания.
         Запознах се с Пенчо Симов през зимата на 1977 г., когато завеждаше редакция "Поезия и драматургия" в голямото тогава и много авторитетно издателство "Народна култура". Той трябваше за подготви за печат сборника стихове от големия румънски поет Никита Станеску /1933-1983/ "Барелеф с влюбени", който бях съставил и превел за престижната поредица "Поетичен глобус". Това бе първата ми голяма ворческа задача и затова много се притеснявах. Познавах повечето от прекрасните му и ненадминати и досега преводи на Франсоа Вийон, Пиер дьо Ронсар, Клеман Маро, Алфред дьо Мюсе, Виктор Юго, Пиер Беранже и Пол Елюар. Очаквах да срещна един строг и с голямо самочувствие редактор. Но още при първия разговор разбрах, по-скоро почувствах, че пред мен е човек с изключителна душевна топлота, че е сърдечен и благожелателен до такава степен, че сякаш сам търсеше кому и как да помогне. Мисля, че ние, по-младите сътрудници на издателството, а след това и на прекрасното ни списание "Панорама", където той работеше през последните пет години от живота си, получихме твърде много от този човек. След смъртта му, предизвикана преждевременно от завистливи и зли колеги, мястото му в издателството и списанието остана празно - наследиха го някои хора, които се опитаха да го отрекат и зачеркнат. Бях шокиран от една много груба и жестока статия на Ал. Муратов в "Литературен фронт", в която той след като го отрече изцяло като преводач, твърдеше, че: " Пенчо Симов би прописал и ноти, стига да има кой да му ги плати!". За човек, който беше толкова скромен и нематериален! Съвсем по български...
         Имах удоволствието и щастието да общувам с Пенчо Симов при посещенията си в София и при неговите гостувания като преводач-лектор, изпращан от Съюза на преводачите в Русе, Търново, Варна и други градове. В Русе организирах на два пъти негови творчески вечери с преводи от съвременни френски поети, а след смъртта му и във Френския институт в София - портретна вечер със стара и нова френска поезия и музика от Дебюси и Енеску. Постоянно се учудвах на неговата неуморимост, на непреодолимия му стремеж да прониква все по-дълбоко в света на превежданите от него поети, да пресътворява техните стихове на български.
         А той превеждаше само онова, което не можеше да не преведе. За своя максима бе избрал мисълта на Октавио Пас: "Светът става обитаем само благодарение на езика, а преводът е златна монета в духовния обмен на човечеството"...
         Пенчо Симов притежаваше освен безспорния поетичен талант /пишеше чудесни стихове, които не пожела да публикува, защото ги считаше за нещо много лично, интимно/ и необикновено широка, енциклопедична култура - рядко срещана днес сред мнозина от колегите, особено по-младите, повечето от които познават само езика и литературата, с които работят, без да знаят нищо друго. А той познаваше доста основно пластичните изкуства, историята, музиката, театъра, операта, имаше поглед и върху точните науки. Затова и неговите преводи - не само в поезията, но и в прозата, драматургията и есеистиката, бяха безупречни. Отворете някои от томовете с Балзак, Юго, Андре Мороа и ще се убедите в това.
         Той винаги говореше за труд, защото работата беше неговият живот. И беше невероятно скромен, дори стеснителен. Дълго време се опитвах да получа от него някаква автобиография и да отговори на въпросите, които му зададох писмено за едно интервю. Всеки път отбягваше или се измъкваше с думите: "Моята персона на никого не може да бъде интересна". А можеше да постигне много неща и извън превода /беше завършил Карловия университет в Прага, произхождаше от семейство на дипломати отпреди 1944 г./. Но никога не търсеше нещо за себе си - искаше само да работи, с едничката благородна цел да бъде полезен на българския читател. На този читател Пенчо Симов даде хиляди брилянтно преведени стихове от няколко поетични школи: на първо място - френската, после чешката и словашката /нали бе учил в Прага/, руската, полската, английската и белгийската. Освен това той преведе виртуозно редица класически драми и комедии в стихове от Жан Расин, Пиер Корней /прекрасен, ненадминат е преводът му на "Сид"!/, Молиер, Пушкин, проза от френски и руски класици. Но венец на многолетния му самоотвержен труд бе томът "Френска поезия" от библиотека "Световна класика" /1978/. Той включва 110 различни по стилистика и светоусещане поети - от средновековните Гийом дьо Поатие и Жофре Рюдел /ХI век/ до нашите съвременници Жак Превер, Анри Мишо и Жан Кокто. И това, без съмнение, е сериозен влог в българската култура, за съжаление още недооценен. Всъщност Пенчо Симов бе сред творците, които положиха основите на съвременната българска преводаческа школа след войната.

 

 

 

Електронна публикация на 04. февруари 2007 г.

г1998-2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени!