Огнян Стамболиев

дебат

Литературен клуб | музикология | страницата на автора

 

РЕЖИСЬОР В ОПЕРАТА?! ТАКОВА ЖИВОТНО...

 

Ще стигнем ли европейските стандарти в една област, в която имахме успехи?

 

Огнян Стамболиев

 

         Може ли да съществува днес оперен театър без режисура? Абсурден въпрос. Но явно, че може... поне у нас. През дългите години на прехода, по "пътя ни към Европа", по нашите музикални сцени все още битува схващането, че режисурата е едва ли нещо "второстепенно", "излишно", "приложно" към спектаклите, които вече се правят и за две-три седмици!
         "Професията на оперния режисьор е измислена професия", заключи много убедено нашият известен диригент-директор Георги Димитров в разговор, в който напразно се мъчех да го убедя, че сценичната част в операта е не по-малко важна от музикалната, че нашата публика все пак е информирана и гледа европейски театри по телевизията. Но той реши да ми "натрие носа" и даде на художника Иван Савов, без никаква подготовка и диплома, и най-главното - без професионално отношение към музиката, да поставя в "неговия" театър мащабни проблемни заглавия като: "Отело", "Норма", "Тоска", "Бал с маски", "Аида"! И разбира се, резултатите бяха плачевни...
         Да, това се случваше доскоро в театъра на град Русе, но и не само там. На повечето от българските сцени режисурата е занемарена - не искам да кажа, че поставят непрофесионалисти, но немалко от постановките се правят набързо - със случайно събрани състави, без намек за ансамбловост /по вината на диригентите/, при това на чужди езици, което до голяма степен нарушава рецепцията им.
         Примерите са много, като се започне от "Фауст" или "Отело" в Софийската опера и се стигне до "Кармен" или "Набуко" в Русенската. Някой ще каже: "Не е луд този, който изяда баницата..." Да, но защо да е така? Защо като една "оперна страна", дала на света именити певци-актьори като Гяуров, Кабаиванска, Томова- Синтова, Гюзелев, днес България е на опашката в Европа по отношение на сценичната част, на режисурата, а и на сценографията. Да не говорим за т.н. "художествено осветление", за което у нас не може да се говори... И защо немалко от нашите спектакли носят една овехтяла, читалищна естетика, ако въобще може да се говори за естетика? Повечето от тях са нещо средно между самодеен театър и костюмиран концерт със зачатъци от някакво действие и движение. Такива спектакли сега могат да се видят дори на сцената на Националната опера. Уникален в това отношение бе "Дон Жуан" в Русе, на Мартенските дни - 2006, "режисиран" от диригента Велизар Генчев. Още на първите репетиции той нареди на младите и даровити певци да стоят почти неподвижни, с прилепени до тялото ръце, по време на цялото действие! Е, публиката наистина остана "удивена", а на втората премиера вече я нямаше...
         Българската опера има близо стогодишна история. Началото й е скромно и съпътствано от огромни трудности, но в годините между двете световни войни тя определено става професионална, а от 50-те до началото на 80-те е във възход. Разбира се, повече в музикално, отколкото в сценично отношение. В най-добрите сезони нашите трупи бяха желан гост по големите сцени на Запад, особено с руския и италианския си репертоар. Жънеха успехи главно заради отлично комплектуваните си и балансирани солистични ансамбли от първокласни певци и артисти, звучните и гласовити хорове, добрите и гъвкави оркестри, по-малко заради режисурата и сценографията, които, все пак, бяха на едно добро професионално ниво -в традицията на реалистичния музикален театър, в естетиката на Станиславски. Но по това време имахме две поколения солидно подготвени режисьори - професионалисти: Драган Кърджиев, Илия Арнаудов, Петър Райчев, Илия Иванов, а след тях -най-дълго и плодотворно работилите: Михаил Хаджимишев, Бохос Афеян, Стефан Трифонов, Николай Николов, Петър Щърбанов, Светозар Донев/ днес от тях работи единствено той!/. Творци с различен темперамент и виждания, но всички те твориха с огромно увлечение и себеотдаване. И всички те правеха добър музикален театър! От третото поколение, след тях /Веселина Манолова, Цветана Андреева, Бисер Шинев, Ваня Бъчварова, Павел Герджиков, Румен Нейков и Пламен Карталов. От тях единствено последните трима оставиха следа и продължават успешната си кариера у нас. Но през последните 10-15 години в операта в България се получи много сериозен вакуум. За зла участ в театрите властта е завзета изцяло диригентите, /а би трябвало те да са само музикални ръководители както е в Европа, където театрите се управляват, при това успешно, от мениджъри-интенданти!/, като за немалко от тях режисурата се оказа нещо второстепенно, и така се стигна до тази нерадостна ситуация...
         През 90-те години Държавната музикална академия и частният Нов български университет решиха да открият класове по оперна режисура и започнаха почти всяка година да приемат студенти. И докато преди професията бе дефицитна /учеше се в стари и авторитетни катедри в Бърно, Варшава, Берлин, Москва и Петербург/ сега има опасност да девалвира. Режисьорски звания започнаха да се дават и на певци... За младите випускници просто няма работа. Само в Стара Загора видях петима завършили НБУ! И тези млади хора /сред тях има и немалко талантливи, доказали умението си да правят музикален театър/ почти не получават ангажименти, защото не могат да се вредят от възрастните си колеги, а и никой не се интересува от тях. Докато към колегите им от драматичния театър се проявява някакъв интерес и се прави нещо... Министерството на културата нехае за операта у нас и отказва да ревизира изключително неудачната "реформа ОФД, измислена в кабинета на Иван Костов, която от 2000 година упорито и целенасочено съсипва както оперите, така и симфоничните оркестри у нас. И най-странното е, че всичко това продължава и никой от гилдията не надига глас и търпи този абсурд! А в операта вече поставят... и драматични режисьори без отношение към музиката, към драматургията на дадената творба.
         "Извади ми текста от клавира, защото нотите ми пречат", ме помоли веднъж режисьорът Аврам Георгиев. "Тук музиката е много!, каза същият на диригента Иван Филев на репетиция на "Семьон Котко". "Този Прокофиев е писал, писал... трябва да я посъкратим!"... "Тук този Гуно е написал доста музика, ще трябва да я поизрежем. Можем и без Хора на войниците и Валпургиевата нощ", заяви друг режисьор. Примери много: драматичният режисьор Асен Шопов. постави в Русе " Трубадур" и "Едип цар" от Стравински, без да разбере за какво става дума в тях и не можа да начертае и най-елементарни и логични мизансцени!
         Трети, иначе блестящ в театъра, Пламен Марков, направо се скова от силната и експресивна музика на Верди в "Макбет" в София и противно на големите ни очаквания предложи един статичен, напълно лишен от динамика, спектакъл.
         Да, доста трудна и не винаги благодарна е професията на оперния режисьор, особено в бедна страна като нашата. Изисква комплекс от качества. Солидни, задълбочени знания в различни области,езикова култура, дълга подготовка и безспорна музикалност, освен дарба, разбира се. От десетилетия следя нашия музикален театър, ровил съм се и в историята му, и се сещам за един- единствен случай, при който драматичен режисьор, без музикална подготовка, но с дарба, голяма фантазия и умението да чува музиката, успя да се наложи категорично в тази трудна професия. Константин Димчев постави блестящо "Симон Боканегра" и "Макбет" на Верди в Русе, "Мефистофел" на Бойто в София и "Аз, Клавдий" на П. Хаджиев в Оперетата. Тези спектакли бяха събития и единствени изключения в по- близкото минало , както и работите на Евгени Немиров от по-далечното.
         Без съмнение, музиката властно диктува своята воля в операта, но реалното си превъплъщение музикално- сценичният образ може да получи единствено в резултат на синтеза на всички средства на музиката и театъра. И във всичко това ролята на режисьора- постановчик е важна, значителна. Тъкмо той е призваният да разкрие сценичното действие, залегнало в партитурата чрез средствата на музиката. Трябва да има солидна музикална подготовка, а според Борис Покровски да умее да чете не само славира, но и партитурата, защото в нея има много повече неща, отколкото в извлечението за глас и пиано /т.е. клавира/. Режисьорът трябва да "чува" действието и да "вижда" музиката. А това го умеят наистина малцина.Защото операта, противно на мнението на някои театрали, съвсем не е толкова "просто нещо".
         Операта, както знаем, е драма, създадена със средствата на музиката. Не случайно първите опери от зората на жанра, отпреди 400 години, са били определяни от своите автори като "dramma per musica" /драма чрез музика - ит./. И в това е главната задача на оперния режисьор - да обедини в едно неразривно цяло театралното с музикалното начало. И както настояваха големите оперни режисьори на нашето време Валтер Фелзенщайн, Йоахим Херц, Хари Купфер, Борис Покровски, Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Жан Пиер Понел : да съумее да открие в оперната партитура драматургията, предназначена за театър в нейния общ обем, като включи в конкретната логика на действието - чувствата, мислите, индивидуалния образ.
         И това е главната, най-съществената задача на режисьора като сценичен създател, като съавтор на оперния спектакъл.

 

 

 

Електронна публикация на 15. април 2007 г.
г1998-2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени!