Огнян Стамболиев

литературна критика, преводи

Литературен клуб | нобелисти | страницата на автора

 

УРОЦИТЕ НА ЙОНЕСКО

 

Огнян Стамболиев

 

         Още с появата си в началото на 50-те години на миналия век, странният и провокативен театър на французина от румънски произход Йожен Йонеско /1912 - 1994/ предвизвика грандиозен скандал. Но само за две десетилетия той се наложи не само във Франция, но и в света и първата му и най-прочута пиеса - комедията "Плешивата певица", както се шегуват някои критици, вече "отдавна пее класически арии"...

 

         У нас нормативната соцкритика го беше забранила. В СССР го обявиха за отявлен антикомунист, без да е бил такъв. Играеха го рядко дори в родината му, Румъния. От време на време се поставяше единствено пиесата му "Носорозите" като се тълкуваше единствено като "метафора на фашизма". Всъщност, Йонеско презираше както политиката, така и политиците - считаше ги за "вредни и безполезни хора". Според него "политиците са хора, които не умеят да правят нищо полезно и затова са станали такива"! И може би е напълно прав. Упорито странеше от всяка идеология и религия, във време когато повечето интелектуалци дори от Запада бяха политически обвързани. И може да се каже, че той никога не е вярвал в Бога. Сигурно в това да се корени и тревогата му - откриваме я в почти от всеки от текстовете му за сцена. Когато говори за смъртта, Йонеско разбира преди всичко биологичната смърт, "мига, в който прекъсва тънката нишка на живота". Натрапчивите му, тревожни мисли са резултат от убеждението му, че от човека в крайна сметка не остава нищо. "Не мога да проумея как става така, че от векове насам хората се примиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без истински да реагират: високо и категорично...", пише той в своя прочут "Дневник". За разлика от традиционния реалистичен театър, театърът на Йонеско, наречен може би малко условно "Театър на Абсурда" /защото,както казва той: "Абсурден е и нашият свят!"/, ни предлага действие без интрига, пълна или частична ирационалност на диалога, метафизичен поглед върху проблемите, непредвидимост и дори абстрактност на ситуациите и мястото на действието, деперсонализация на действащите лица. Тук няма герои и дори образи в класическия смисъл. "Във всеки момент, както твърди драматургът, персонажите могат да се превърнат в своята противоположност."
         Що се отнася до публиката, Йонеско е сред приетите и аплодирани от нея днес автори. Когато беше забранен като "упадъчен" и "реакционен" четяхме повече критики за него, отколкото произведенията му, които бяха забранени от цензурата, както за печата, така и за сцената. С годините дори се наслои и отрицателно отношение към неговите текстове. Чувал съм какви ли не мнения за пиесите му: "глупави и напълно безсмислени", "семпли и банални", "прекалено неразбираеми и метафорични", "претоварени откъм символи и послания, които не могат да се разберат"... Прочетени отново, днес твърде трудно могат да се приемат и оценките и коментарите на известния театровед проф. Атанас Натев. Ето какво пише в своята книга "Съвременна западна драматургия" той за Йонеско: "Има нещо отблъскващо и неприятно в самонадеяността на драматурга, който ни натрапва словесна плетеница от безсмислици, който ни кара да се стъписваме пред героите му като горненец пред панаирджийскатата кокона с рибена опашка, за да ни убеди колко сме били уж глупави, когато сме се мъчели да мислим, и колко наивни, когато сме си въобразявали, че действаме..."
         Но у нас, в България, публиката винаги е харесвала Йонеско. Защото е автор с изключителен чар, огромна изобретателност и рядко, несравнимо чувство за ирония и хумор. Може би малцина знаят, че негов пряк учител и предшественик е великият му сънародник - румънският драматург Йон Лука Караджале /1852- 1912/. Знаменателно е, че Йонеско се ражда в годината на смъртта на автора на "Изгубеното писмо" и "Една бурна нощ". За него Йонеско пише неведнъж с преклонение и благодарност... Спомням си възторга, с който бяха посрещнати някои от най-успешните български реализации на негови пиеси: "Носорозите" /реж. Любомир Дековски, СУ, 113 /, "Плешивата певица" /реж. Елена Цикова в Малък градски театър/, "Столовете" /реж. Николай Георгиев в Столичната библиотека/, "Неплатен убиец" /реж. Бойко Богданов в Разград/, "Макбет" / реж. Пламен Марков в Народния театър/, "Кралят умира" /реж. Борислав Чакринов с Йосиф Сърчаджиев в Бургас/, "Урокът" /реж. Венцеслав Асенов в Русе/, "Картината" /реж. Иван Самоковлиев в Силистра, гостувала с голям успех и в родината на Йонеско/ - списъкът може да бъде продължен с още ред постановки.
         Трудно ми е, все пак, да си обясня този прием като зная, че нашият театър в България е все още под знака на реализма, на откровения психологически театър на Станиславски, че други автори и направления, като например един Брехт, между другото "враг и антипод" на Йонеско/ според собствените му признания!/, никога не са успявали да задържат задълго интереса на зрителите...
         Да, публиката винаги е иска обяснения и мотивации, а Йонеско просто не е склонен да й ги дава. Иска "уроци", а той презира "историите с морал и поука". Търси герои, а той предлага само "антигерои". И накрая: публиката жадува да бъде поласкана поне на финала, а този дързък и неприличен автор постоянно я скандализира и шокира. Смехът му е почти винаги смях през сълзи... "Аз така и не разбрах разликата между комичното и трагичното", писа Йонеско. "Струва ми се, че комичното като интуиция на Абсурдното е много по-отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв изход. Казвам: "отчайващо", но всъщност то е отвъд отчаянието и надеждата." За разлика от тезисния и дидактичен театър на Брехт, театърът на Йонеско е театър на идеи. Той е и определено "изповеден театър", плод на мирогледа, на преживяванията, мислите и сънищата- последните играят огромна роля в творчеството му! В този смисъл, без съмнение, този театър е и субективистичен. Но заедно с това е и отражение на една обективно съществуваща реалност, така както самият Йонеско - с цялата си идеология и индивидуализъм - е рожба на една обективно съществуваща закономерност. Убеден съм, че театърът на великия "румънски французин" ще живее още дълго. Ще се превърне в неразривна част и от българския театър - през последните години зачестиха постановките на неговите пиеси. Опорните точки на неговата забележителна драматургия са твърде много - засягат ни пряко и дълбоко: отчуждението, разпадането на семейните, на човешките връзки, страхът от самотата, самоизолираността ни, страхът от смъртта, страхът от заобикалящия свят, бездуховността, грубото физическо насилие над индивида, но също и онова, което се извършва над неговата съвест, а също и фанатизмът и тероризмът, които ни заплашват днес.

 

 

 

Електронна публикация на 16. февруари 2007 г.

г1998-2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени!