Васил Пундев (1892-1930)

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

ДИАБОЛИЧНИЯТ РАЗКАЗ1

 

Васил Пундев

 

         В ИСТОРИЯТА на художествения разказ може ясно да се проследи борбата за първенство между двата неотменни белетристични елемента – херой и събитие – борба, която се води в зависимост от общите художествени и духовни движения, обуславящи литературното развитие в дадена епоха или писателска индивидуалност. Дали към събитието или към хероя е насочено вниманието на автора – това сякаш изглежда на пръв поглед незначително и случайно. Всъщност то може да открие основни отношения у даден писател или литература към живота и света. Преобладаващият интерес към изобразяването на хероите слага центъра на света в реалния човек. Но един поет мистик никога не може да се задоволи с разказ, който грижливо анализува душевния живот на хероя и не отива в анализа по-далек от това, което дава наблюдението над обикновената действителност. За вярващия и доволния от човека разказът трябва да бъде разработен изцяло психологически; за вярващия в Бога психологическата разработка не е неотменно и най-важно качество на белетристичната творба.
         ЗАТОВА И в историческата смяна на школите забелязваме колебания в схващанията за значението на хероя и събитието в разказа. Реалистите, които стигнаха до т.нар. „човешки документи“, знаеха наистина ценността на фабулата, богато развита от романтиците, но главното им внимание беше все пак насочено към хероите. На симболизма в лириката съответствува – общо взето – импресионистичният разказ, който в някои отношения продължи и усъвършенствува реалистичните традиции, като се отказа почти напълно от фабулата, като стесни хероите до един и като даде образцов художествено психологически анализ. Едва след тия импресионисти – главно северни – Хамсун, Якобсен, Банг – започва обратното движение – пренасяне вниманието наново към това, което става с човека, независимо при последна сметка и от самия него, към фабулата. Така в последните години добиха особено развитие страшните разкази, наричани още жестоки, странни, диаболични.2
         ПОСЛЕДНОТО ИМЕ е за тях може би най-сполучливо. То иде от заглавието и предговора на сбирката разкази от Барбье д’Орвильи – Les Diaboliques (1874). „Диаболичните“ е нарекъл той сбирката си и пояснява в предговора, че употребената дума еднакво може да се отнася и за хероините на разказите му, и за самите разкази.
         ДИАБОЛИЧНИЯТ РАЗКАЗ заема твърде видно място в чуждата литература и се отличава с богата разработка по форма и съдържание. Нему са посветили усилията си изключително даровити писатели, като се започне от първите майстори Хофман и По и се свърши с днешните немски фантасти – Еверс, Паница, Майринк, Кубин, Едшмид. Във френската литература, дето писателите винаги са се отличавали със сигурен усет за фабулата, тоя разказ намери също тъй добри представители – Барбье д’Oрвильи, Вилье дьо Лил Адан, Жерар дьо Нервал, Гюи дьо Мопасан, Марсeл Швоб, между които безспорно най-голям художник е Вилье дьо Лил Адан. Руската литература даде превъзходни диаболици в лицето на Гогол и Достоевски, край чиито имена могат да се споменат още Гаршин, Андреев и Сологуб.
         СРЕД ТОЛКОВА разнообразни творчески индивидуалности трудно е, разбира се, да се даде подробна обща характеристика за диаболичния разказ. Все пак няколко общи чърти могат да се посочат. Преди всичко диаболикът разказва просто, дори сухо и фактично; за себе си мълчи като автор, макар че някога се явява херой в някои свои разкази. Понеже разказваното е извънредно важно и страшно, той не се намесва и неговото безучастие ни кара да чувствуваме присъствието на някаква върховна, зла, разрушаваща сила, действуваща в душата на хероите или в мрежата на случките, сред които първите попадат. Диаболикът се отказва да обяснява – негова задача е да ни внуши с възможните най-прости и сигурни средства прехода към свръхестественото, да отбули завесата на другия свят, дето са корените на отсамния и в който друг свят вече никой не е властен над себе си. След разления импресионистичен разказ, разкриващ винаги богатия и сложен вътрешен живот на хероя, на автора, настъпи наново време да се отдръпне тая изобразявана личност и да се впият погледите в тъмната област на извън- и надличното. То е обектът на диаболичния разказ, който не търпи своеволни отклонения, изисква стегната композиция и най-усърдна икономия на средствата. Наред с интереса към развиващата се фабула диаболичният разказ иска напрежение на ужаса, който минава границите на онова, що можехме сами да си помислим като страшно, злокобно, враждебно на човека и света.
         СЪДЪРЖАНИЕТО НА диаболичния разказ е необикновено и важно. То се черпи от проявите – по думите на един естетик – на някаква „огромна вражеска мощ из тъмна, непроницаема дълбочина“ и би могло да се определи като „страхотно-възвишено“. То не е много сложно, особено когато е психологическо, но винаги открива незнайни, непостижими, зли, унищожаващи сили. Тъмнина и неизвестност ни подтискат от простите му факти, които приковават и влечат вниманието ни със съблазънта на злото и гибелта. Хероите на диаболичния разказ се отличават с дълбок, но не сложен, не разнообразен душевен живот. Те често са пияници, картоиграчи, „маниаци“, „обхванати“, преследвани от някаква идея фикс, патологични типове, жертви или оръдия на диви, непознати и непобедими страсти-сили. Без това значително съдържание диаболичният разказ клони да изпадне в анекдотичност, да стане разказ от любопитни, но празни приключения, към която опасност естествено го води липсата на психологически анализ, фактичното изложение и авторовото безучастие. За да бъде наистина диаболичен, страшният разказ трябва да се ражда от богата, дълбока и мистична творческа душа и да се облича във форми, които може да му даде само писател с голяма духовна култура. Тоя разказ е примамлив, обещава успех, изглежда лесно покорим от писателското усилие, но той твърде лесно излъгва.
         У НАС напоследък зачестиха диаболични разкази, за някои от които ще стане дума друг път. По-рано случайни, единични увлечения в диаболизъм бяха дали сравнително добри и все пак неплодоносни творби, обаче напоследък сякаш и нашата белетристика, в духа на съвременната чужда, чувствува нужда от диаболичния разказ. Ние наистина още не сме имали затвърден чисто реалистичния разказ, чисто човечния, бих казал, но ако не можеме и няма защо да изчакваме някакви пълни съзрявания в етапите на нашето закъсняло литературно развитие, трябва да признаем, че и у нас е време вече да настъпи освобождаване от прекаления психологизъм, от грубо реалистичните форми, похвати и съдържания, за да се задълбочи белетристиката ни до скритите вечни корени на живота.
         ЕДИН ОТ пътищата към тях е и диаболичният разказ.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Текстът е публикуван за първи път във вестник „С л о в о“ (софийски всекидневник за политика, стопанство и културен живот), брой 61 от 26 юни 1922 г. Издирен е в НБКМ от г-н Александър Карапанчев, на когото благодарим за предоставената възможност да го публикуваме. [горе]
2 След 82 години Адриан Лазаровски, един от нашите най-големи познавачи на хоръра, ще напише: „Понеже ще говорим за литература на ужаса (наричана още хорър, макабърна проза, готическа книжнина, диаболична литература и как ли още не през различните епохи), нека първо направим един кратък обзор на този културен феномен и да видим доколко е застъпен в отечественото изкуство“...3 – Цитира се от предговора на романа „Светлият боец“ от Елена Павлова, публикуван от Издателство „Аргус“ през 2004 г. [горе]
3 И Лазаровски успява да сътвори този уникален и до днес кратък обзор, защото не се е загубил из дебрите на чужбинските хорър-филми, а се е интересувал задълбочено от бг литературата. Включително и от диаболична поезия, каквато съвсем не й липсва. В обзора си Адриан пръв посочва, че нашите диаболисти са писали фантастичен хорър и ясно назовава техните имена: Владимир Полянов, Георги Райчев, Светослав Минков... (За повече подробности надникнете в статията „Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – https://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/). [горе]

 

 

 

Компютърен набор и бележки: Александър КАРАПАНЧЕВ

 

Електронна публикация на 27. юни 2018 г.
Публикация във в. „Слово. Софийски всекидневник за политика, стопанство и културен живот“, брой 61, юни 1922 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]