Само в литературата можем едновременно да трупаме житейски опит и да го наблюдаваме. Само там можем да научим нещо за амбивалентностите и парадоксите. Само там можем да свържем вътрешната и външната перспектива.

         Мисълта на немския литературовед Дитрих Шваниц изплува в съзнанието ми след срещата с текста на Иван Христов "Кръгът "Стрелец" и идеята за родното". Както е известно, идеята за родното е една от червените нишки в българското художествено усвояване на модерността. Българското кръстопътно време съдържа и модернизационни тенденции към синхронизиране с глобалното, насочени навън, на Запад; и антимодернизационни рефлекси, противопоставящи народа на интелигенцията и “българизма” на космополитизма. Примерът на Иван Хаджийски за разделящото поколенията (в едната стая бащата стои по турски на миндерчето и пее “Буряно, Бурянке”, като си приглася на тамбура; в другата стая синът чете Уайлд и мечтае за музиката на Григ) може да символизира и парадоксалните амбивалентности на синхронното съществуване на предмодерно и модерно, почвеническо и западняческо, народническо и универсално. Може би парадоксите на българския “своечужд модернизъм” (Александър Йорданов), ситуиран в българското “междено време” (Иван Илчев) се дължат на неговата почти невъзможна преводимост и историзация спрямо общоприетите конвенции в Европа. “Ускорено развиващата се” българска култура (Георги Гачев) “препуска” отвън-навътре, догонвайки Запада и акултурирайки себе си. Същевременно, формираната по западен образец и със западнообразовани интелектуалци българска култура конструира почвенически тенденции и една от първите й програми е народознанието, а един от първите вопли – за разрушената китайска стена между свое и чуждо. Модернизирайки се по посока отвътре-навън, българската култура се движи от своето към чуждото и се изразява чрез родното. Литературата артикулира етичния рефлекс на идентичността (“българският етос”), който е поставен в основата на духовния феномен “родно изкуство” – “родното”, спасено от подражанието на външните форми, от етнографско-битовото, природно-географското и дори историческото (Гео Милев).
         И тук е първото сполучливо попадение на Иван Христов. Той избира една литературна/културна общност и практика, която “снема” в себе си, като че ли повече от другите, амбивалентността на българското модернизиране и европеизиране. “Стрелците” имат самосъзнанието на авангард в търсения синтез между родно и чуждо, между Изток и Запад. Изследването "Кръгът "Стрелец" и идеята за родното" има приносен характер не толкова с осветляването на неизследван проблем (“Стрелците” вече са били обект на “антологико-съставителски и интерпретативен прочит от Сава Василев), колкото с новия начин, по който го прави. Иван Христов разглежда една от конституиращите идеи на известното литературно общество в паралелни прочити – и в аспекта на съдържанието, и в аспекта на отношението; воден от разбирането, че съдържанието е социална конструкция, която изглежда различно в зависимост от средата, духа на времето и културните хоризонти. Но това не е само културологичен прочит на литературни текстове (нещо, което е правено и преди), а опит да се излезе извън затворената конкретика на творбата, на биографията на творческата личност или творческата институция. Модернистките инициативи са невъзможни без институционалния характер на художествените практики. Без художествените институции, които са формални или неформални модерни практики (Групи, Академии, Салони, Кръгове, Списания) не биха се развили модернизмите в различните изкуства. Поради тази причина Иван Христов подлага изследователския си обект на няколкопластови интрепретативни процедури. Анализират се художествени текстове, стилистични направления, критически текстове; наблюдават се отношенията на представители на литературния кръг към български и небългарски автори и литературни произведения, към метафизиката на идеите и хрониката на деня. Идеите на “стрелците” се проектират върху растера на своето време и върху по-широки културни хронотопи – предходници и следовници в българското развитие на идеите, европейски контексти. С други думи – изследват се текстове и контексти, най вече високия “междутекстов интензитет” на 20-те години (Сава Василев) – диалози между творци и програми, кръгове и издания, естетики и произведения около ключовия въпрос за европеизиране на българската култура, но и за съхраняване на националната идентичност.
         Идеята за родното е видяна в контекстите на традицията, осмислена от “стрелците” като културна памет: митологичното и фолклорното, Ботев, Българското възраждане, Пенчо Славейков; ситуирана е в художествения и културния контекст на своето време: глобалните хоризонти на мисълта (Шпенглер) и българските поетико-естетически контексти (Лилиев и символизма, Багряна, Фурнаджиев). За изясняване на параметрите на родната култура се използва феноменологичният метод, но и дихотомично представяне на явленията чрез бинарностите Запад-Изток, бъдеще-минало, град-село, критик-проповедник, банално-изключително. Дихотомиите като познавателни оперативни структури, чрез които се извършва “емпирична редукция” на културния живот (Гарфинкъл–Лаш) са използвани в изследването като едно от средствата за излагане, разказване и тълкуване на модернизационните конструкти на родното в българската литература. Може би изповядващите постмодерно мислене, при което силата на дихотомиите в конструирането на познавателния процес отслабва, биха намерили тук основания за възражение. Текстът на Иван Христов, обаче, ни убеждава, че дихотомиите не са загубили своя потенциал на методологическо средство за изложение/писане, тълкуване и разбиране на културни явления и процеси. В случая избраните от автора дихотомии следва да се приемат като конституиращи познавателни операции за вникване в изследваното литературно явление, същевременно те са и ключови понятия за приближаване до конкретни характеристики на непрекъснато променящото се родно.
         Христов очертава с изследването си една мултидисциплинарна област, в която си дават среща изучаването на формата и стила, от една страна, с изследването на художествените практики – от друга; фиксирания поглед върху литературните текстове и практики, от една страна с контекста на други изкуства (музика, изобразително изкуство) – от друга; литературознание с културология и история. Трансформацията на идейни и естетически концепции в едно изкуство добива плътност и яснота, съпоставена с процесите в други изкуства и палитрата на художествения и културен живот.
         И накрая – едно очакване. Културологичният поглед и позоваването на представители на интердисциплинарния, нестандартен подход в европейската хуманитаристика като изследователя на национализмите Антъни Смит, приложен в базисната теоретична първа глава, ме настроиха да очаквам симетрично “бягство” от конкретната тема за стрелците и визиите за родното през 20-те години на ХХ век към паралели със сродни процеси и явления в хоризонтала (например – на Балканите) и вертикала (в следващи периоди). Разбира се, това е избор на автора, не на читателите. Все пак, като познавам възможностите на Иван Христов, оставам с очакване за една бъдеща работа в тази посока, може би в една следваща книга. Нещо, което му пожелавам.

---

   Иван Христов. Кръгът „Стрелец“ и идеята за родоното. Изд. „Карина-М“. София, 2010, ISBN 978-954-315-060-1, 267 стр.; 9 лв.