Виктория Кирилова

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Пъзелът на самоличността

     

    Виктория Кирилова

     

     

             Елена Алексиева е авторка на стихосбирките „Бримка на сърцето”, „Лице на ангел-екзекутор”, на романа „Рицарят, дяволът, смъртта” и на сборниците с разкази „Читателска група 31“ и „Кой?“. Авторката е отличена с награда за съвременна българска проза на книжарници „Хеликон“. С най-новата си книга Елена Алексиева ни отправя поредното сериозно интелектуално предизвикателство чрез своето обитаващо различни смислови пластове писане, което вплита дори баналността и хаоса на ежедневието в богат на значения романов сюжет. Този път книгата й превръща криминална история в канава от събития, въведени с ненатрапчив, но проницателен философски размисъл.
             Романът „Тя е тук” изгражда нещо много повече от криминален сюжет. Същинското конструиране се фокусира върху това как търсенето на истината за нечия самоличност може да прерасне в осмисляне на собствената история, битие и идентичност. Събитията в романа въвличат на пръв поглед напълно различни герои в една обща хиперреалност, в която всички те съществуват заедно, обединени около една загадъчна смърт. Вероятното самоубийство на младо момиче в станция на софийското метро става причина фоторепортер, сестрата на загиналата, бивш наркоман и възпитателка в детски дом да вплетат съдбите си сложна верига от обстоятелства, чието дешифриране се оказва прекомерно трудна задача. Разплитането на интригата обаче е единственият шанс на главния герой (самотен фоторепортер, мечтаещ да стане журналист) да осмисли и подреди в разбираема последователност собственото си съществуване. Така набелязаната цел към разследването на истината превръща разследващия в мишена. Главният герой се оказва въвлечен в събития с неясна последователност, неопределени мотиви и още по-несигурен завършек. Някогашният фоторепортер е изправен всъщност пред предизвикателството на „един кубистичен портрет, в който можеш да откриеш всичко, но нищо не си е на мястото”. Някой трябва да подреди мозайката, да придаде смисъл на онова, което се случва, за да вмени определено значение на думите, които често се изплъзват, обладани сякаш от някакъв свръхналичен смисъл, който непрекъснато ни убягва.
             Романът извежда проблема за това как да се интерпретират и как да се извлекат фактите, осмислящи съществуването ни, на кого принадлежи истината и има ли изобщо такова нещо като истина. Главният герой поставя пред себе си ред мъчителни въпроси като този дали изобщо е възможно да съществува такава археология на значението, която да съхрани идентичността на неговата загадъчна Юлия Ц. от чужди примеси или наслагвания и да осигури истината за онова, което се е случило с нея. Скритата му задача като че ли е да запази нейната самоличност незасегната от престъплението и недокосната от смъртта. Оказва се обаче, че смисълът на чуждото минало (или по-скоро идеята за онова, което се е случило) предопределя по-скоро личното настояще на онзи, който съставя историята. И след като съзира колко измамно може да бъде конструирането на образи, героят вижда и опасността личните му усилия да се провалят като да престанат да бъдат част от едно насочено движение към набелязаната цел. Така Юлия Ц. преминава през трансформацията на това да бъде първо самоубийца, после мишена на убийство, а накрая - цел на интерпретаторските усилия на главния герой в опита му да разкрие обстоятелствата около смъртта на младото момиче.
             Защото се оказва, че тя наистина е тук и задвижва романа като мълчаливо отвъдно присъствие, което осмисля или мотивира постъпките и предопределя ходове на всички останали. Тя е онзи невидима причина или основание за съществуване, чийто смисъл трябва да бъде дешифриран, но без да е напълно сигурно, че нейната история изобщо подлежи на пълно разгадаване. Въпреки това, героят се нуждае от истината за младата жена, за да напише своята история и то не само за да докаже убийството на Юлия Ц., но и за да утвърди себе си. Без сама да е успяла да се спаси, Юлия Ц. се оказва необходимото избавление дори за човек, които изобщо не я е познавал. Чрез нейната участ друг човек разпознава и опознава себе си.
             Далеч от сухия философизъм романът пита за това какво удържа и съхранява самоличността ни, дали направляваме обстоятелствата и съдбата си или по-скоро обстоятелствата направляват нас. Героят преминава през лутанията на авторството и на това дали е способен сам да накара думите да значат или напротив, те съществуват независимо от него и то без да му се подчиняват, а може би думите са просто средство за манипулация. Бившият фоторепортер се изправя пред неясната дилема на това как да придаде смисъл на фактите и какво всъщност означават събитията за хората. Той трябва да схване чуждото минало, но не толкова, за да открие истината за жената от чиято съдба се вълнува, колкото да направи разкритие за самия себе си, за своето собствено съществуване. Главният герой трябва да се опита задържи едно определено, насочено в пространството значение, направляващо всъщност не чуждия, а собствения му живот. Така той неизбежно се изправя пред въпроса има ли някакъв изначално вложен смисъл, който да изговаря истината за Юлия Ц. и ако е така, то тогава как може да го разкрие. Романът умело проиграва тънката граница между фактите и фикцията, между и достоверността и интерпретацията.
             Книгата на Елена Алексиева по-често задава въпроси без да настоява върху окончателността на отговорите. Стилът на авторката е елегантен, богат на нюанси и сблъскващи се помежду си опозиции. Изказът й е силно рефлексивен, алюзивен, метафоричен, често насищан с контрасти и символни значения. Сюжетът създава собствена митология, на която главният герой избира да вярва до самия край. Историята съществува на ръба на двусмислеността между реалността и измислицата. Финалът провокира, макар всъщност да не е никак изненадващо, че Юлия Ц. всъщност е измислена. И съвсем не това се оказва важното. Защото романът търпеливо и методично настоява, че фактите нямат нищо общо с истината, те са само това, в което сами избираме да вярваме. А истината не е нищо повече от онова, което сами влагаме като смисъл в собственото си съществуване. Понеже нищо не може да съществува само по себе си и всяко нещо се проявява именно за да мотивира и направлява човешките действия, макар идеята за автентизма на присъствието често да е по-скоро мъчителен въпрос, отколкото предопределен отговор. Във всеки случай романът на Елена Алексиева заслужава внимание, подобаващо за наистина качествената българска проза.

     

    ---

     

     

    Елена Алексиева. Тя е тук. Изд. „Колибри“. София, 2009

     

Електронна публикация на 08. юни 2009 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]