Стихосбирката на Ясен Василев „Сляп виси безкрая“ звучи във високите традиции на българския модернизъм от началото на 20-те години на миналия век. Водещи отново са силата и енергията на изразяването, ритмичните и звуковите аспекти на езика. Писането е фрагментарно, а изказът - експериментален. Самият език е важен не доколкото означава някакъв изначално вложен смисъл, а понеже изразява емоцията и екстатичността на създаването. Авторът експериментира с нещата, смесва различни субстанции, градира значенията и борави със звученето на думите. Така той разрушава привидно устойчиви митопоетически вселени, за да ги създаде отново. Писането на Ясен Василев изгражда един хиазматичен образ на света, който е по гео-милевски съзидателен и рушащ. Думите често са двойно отрицаващи и едновременно с това двойно утвърждаващи: където всичко не съществува/ и нищото е. Тук присъства и утопизмът на Гео-Милевата идея за земята рай. Актуализирано е отправеното от Гео Милев пророчество за онова, което ще бъде, познато ни от поемата Септември. Грях е раят /земята ще бъде/ рай е грехът. Това е идеята за онзи свят, който трябва да бъде повален след като бъде свален на земята. Но падението се идентифицира със сразяването на илюзиите, а разрушението - със зараждането на поезията.
Светът, според идеята на Ясен Василев, по яворовски съществува в кръгообрата на истината и лъжата. Затова и думите от „Сляп виси безкрая“ са на ръба на двусмислеността, на пресечната точка на двузначността и двойствеността. Змията и тук символизира идеята за плода и раждането, но и за греха и краха на човешкия род. Нейният образ едновременно връща към началото и предвещава края. Тя събира в себе си спомена за безсмъртието, но и напомнянето за неизбежния изход или за жестоката безизходност на света. Змията е двойственият образ, съчетаващ пораждането и разпадането. Този двойствен свят се нуждае от ново сътворение.
Така думите от „Сляп виси безкрая“ са думи за безкрая и думи без край и начало. В тази поезия липсва метафизичната илюзия. Гео-Милевата модернистична алюзия, онази, която у Гео не наподобява свят от илюзии, а сама изгражда светове, е преосмислена през осъзнаването на делюзията, на измамността. Заблудата бива разрушена, за да настъпи повторното раждане на света. И тогава се възражда homo noeticus. Този неологизъм се вглежда в идеята за слепотата на вселената, за невъзможността разумът да даде смисъл на света. Затова и поезията трябва да бъде без начало и край. Тя не е рационална, а ирационална, интуитивна, хипнотична, хирургична, екстатична, фрагментарна. Думите нямат отвъден смисъл, нито метафизична опора. Безкраят виси в нищото. Той не е положен никъде. Вселената е сляпа заради отнетото зрение на пророка, а този пророк е Гео Милев. И тук интересното е, че всевиждащият пророк е сляп, защото всъщност е вгледан в нищото. Той не се нуждае от зрение, за да създава светове и да руши представи. Текстовете му са пророчески. Тогава текстовете от „Сляп виси безкрая” на свой ред се вписват в текстове на Гео Милев. Фрагментите от тази митопоетическа вселена са:
като текст без край
като всевиждащо око – стъклено око на поет,
което гледа в черно – бяло и вижда вчера утре и днес,
но по-добре се вижда без очи
Най-добре се взира в нещата стъкленото око на поета. Неговото всевиждащо око сочи към един безначален текст, положен сред множество фрагменти. И тези фрагменти изграждат множеството градации в образа на рушащата се вселена. Самият Гео е провидян като пророкът, прозрял слепотата на разума. Светът манифестно сочи към своята революция и регенерация. Homo sapiens трябва да умре. Вече няма две природи, няма пещери и сенки, нито Аз през света или светът през Аз. Поетът вече не се нуждае от разум, за да създава свят, за да бъде свят, за да се вгледа в хаоса на самия себе си. Нищото предстои да се самосъздаде. Всичко се свежда към едно вселенско сливане на поема, поет и поезия. Това ще положи едно сътворение, без край и начало, но и без жестокостта на пръстена без изход. Думите разрушават този пръстен и обсебват съзнанието, за да не бъдат вече раздвоени сенки от материята на един свят, изграден от разпадащи се образи. Тези разпадащи се образи биват заменени от фрагментите на новото сътворение.
И тук се явява слънцето като символ на божественото начало, като знак на желаната промяна за света. Светът отново бива символизиран от дървото на живота. Това е свят на генезиза, на демиургичното начало, на всички познати архетипни представи за сътворението. Този свят е поставен между сътворението на първия човек и наличието на идеята за свръхчовека. Думите разбъркват различните пластове на митологичното, историческото, гносеологическото, библейското. Слепотата, нищото и бъдещото сътворение са тематизирани до една нулева степен на почерка. Това е моментът на възсъздаването от нищото, проявата и възникването като пред-начало. Пред-начало на една поезия без начало и без край за безкрая. Това е впрочем обещаващият опит на един млад автор да изгради своя рефлексивен поглед върху традицията. И да постави собствен акцент върху тази традиция.
---
Ясен Василев. Сляп виси безкрая. Изд. „Хермес“. Пловдив, 2009
Свързани линкове:
Произведения на Ясен Василев в „Литературен клуб“
|