Виктория Кирилова

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | литературна критика | страницата на авторката

 

Естетическата роля на метафората - основни положения

 

Увод

 

Виктория Кирилова

 

         По традиция писането за дадена литературна творба започва с биографията на нейния автор. При писатели като Марсел Пруст обаче, всяко писане за живота, или опит за биография, по специфичен начин се оказва свързан с неговите творби, особено с произведението му По следите на изгубеното време. Според изследването на Клод Мориак, от поредицата, носеща многозначителното заглавие Вечни писатели (Ecrivins de toujours), за детето и младия Марсел литературата е най-пълноценната форма на живот, единствената, която му придава ценност и смисъл. Влошеното здравословно състояние на Пруст допринася за тази представа и става причина авторът на По следите да прекарва все по-голямата част от времето си в дома на своите родители в Париж, или в имението на дядо си по майчина линия. Така той постепенно да се отдава изцяло на литературата и писането, като конкретно този роман, започнат през 1906 година1, остава незавършен чак до смъртта му. Пруст умира на 18 ноември 1922 г. По следите на изгубеното време сякаш пресъздава живота на писателя, неговото минало, дните на детството и младостта му, както и последвалото съзряване, разочарованията, въжделенията и прозренията на автора. Това впечатление се подхранва от първоличната форма на повествованието, особено в първата и последната част на романа, от изключително детайлните описания, "портретите" на неговите близки и най-вече от идентичните случки, и автентичните герои, намерили място върху страниците на романа. Самият Пруст би могъл да се идентифицира в по-малка или по-голяма степен със Суан, Елстир, или Бергот. Така се създава усещане за припокриване между факт и фикция, между реално събитие и художествена измислица. Любимите на Пруст същества, майка му и баба му, местностите, къщите и градините, околностите на Комбре, камбанариите на Мартенвил, църквата Сент Илер се "пренасят" в книгата и там оживяват отново, за да станат част от една друга реалност, от особената материя на художествената творба.
         По всичко изглежда, че Пруст превръща голяма част от живота си в художествено произведение, а художественото произведение става важна част от живота му. Но от изложеното по-горе не следва непременно, че за Пруст литературата играе ролята на своеобразен заместител, който да компенсира наложената от болестта липса на пълноценна жизнена активност, именно защото за него литературата е всъщност най-пълноценната форма на живот, а като такава, ролята й не може да бъде изцяло заместваща.
         Още по-малко пък, бихме си позволили да твърдим, че съществува пълно припокриване между действителните лица и събития, и тези, които са пресъздадени от романа. За сметка на това, ще се стремим да докажем, че в поетиката на Пруст съществува определено съотношение между действително и въображаемо, между реално съществували герои, и художествено просмислени образи. И още, че именно в това съотношение между видимо и въображаемо се поражда типично прустовската художествена реалност, такава каквато я познаваме от неговите книги. Тъй като, писателят не се опитва да създаде художествен текст, който да подражава на действителността, а произведение, което да я пресъздава отново, този път чрез изкуството.
         Защото, докато мнозина от неговите читатели и изследователи определят По следите на изгубеното време като мемоарна творба или автобиографичен текст, нейният автор твърди точно обратното. Най-напред, Пруст многократно настоява, и то по много различни начини, че би следвало да се прави разлика между автора и неговото произведение, защото писателят трябва да пресъздаде у всеки човек едно такова "себе си", което да възпроизвежда неговата истинска, дълбоко заложена човешка същност.
         Конкретният повод да направим това обобщение е критическото есе Против Сент-Бьов, в което Пруст отбелязва, че "книгата е произведение на едно различно "аз"от това, което показваме в навиците, в обществото, в пороците си. Именно "това "аз", ако искаме да се опитаме да го разберем, то то е дълбоко в нас самите и само, опитвайки се да го пресъздадем, можем да го постигнем"2. В такъв случай, истината за творба като По следите едва ли би могла да се търси единствено в живота на писателя, а по-скоро в нейния собствен живот като литературно произведение. Живот, който възниква именно, когато се съчетаят познати за писателя неща с такива, които са изцяло плод на неговото въображение. Но следвайки логика, аналогична на тази на Пруст, разбираме, че за да достигнем като читатели до това друго "аз", различно от личността на писателя, (което обаче разкрива неговата творческа същност), то ни е необходимо да го пресъздадем в самите себе си. В подкрепа на едно такова допускане е и разсъждението на писателя, че в книгата, всеки е същински читател на самия себе си. При това положение, усилията му на повествовател трябва да са насочени именно към преоткриването, или пресъдаването на едно единно "аз", което би могло да бъде вложено в "нас самите", т.е. предпоставено като заложба у всеки. Тогава това "себе си" би следвало не само да трябва да се установи, но и да може да се постигне, единствено посредством въздействието на художественото произведение върху човешкото съзнание. Защото само чрез тази единна предпоставка, "цялостна идея", или "художествен принцип", относно възприемането на творбата, можем да се докоснем до нейния смисъл. Като тук, следва да направим уточнението, че под "възприемане на творбата", ще разбираме онези впечатления и представи, образи или картини, които възникват у читателя всеки път, когато се опита да пресъздаде, или да възпроизведе в съзнанието си произведението на писателя. Важно е да се отбележи също, че за Пруст такава предпоставка, или заложба наистина съществува. Защото, ако се вгледаме по-внимателно в неговата идея, ще открием, че той търси едно "себе си", което бихме могли да намерим дълбоко в "нас самите". Иначе казано, "произведеното" в книгата изисква "субективна общовалидност". Едно такова изискване, от своя страна, предпазва неговата поетика от всякакви допускания, относно "релативността", или относителността на този вид поетическо познание. По всяка вероятност именно това е причината, поради която Пруст определя литературата като най-същностната проява на човешкия живот.
         Това, от друга страна означава, че бихме могли да разгледаме произведението на писателя, и наистина да достигнем до вложения смисъл в романа на Марсел Пруст, единствено като читатели и възприематели, но това значи също, че сме способни да прочетем По следите на изгубеното време през някое от съществуващите изследвания, които подобно на Пруст, се опитват да установят онзи единен принцип, който се отнася до въздействието на художествените произведения върху човешкото съзнание.
         И по-точно, това ще бъде едно разглеждане, посредством идеите на Кантовата Трета критика, но като умишлено започнем проучването си малко по-отдалече, а именно от Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото. Иначе казано, бихме могли да разгледаме романа По следите на изгубеното време през призмата на естетическото понятие "вкус", като започнем от едно изследване за вкуса, отнасящо се най-вече до видимия (природния свят), което на практика е осъществено от трактата на Бърк. И всичко това с нагласата, на тази база да изградим цялостното отношение между видимо - въображаемо в поетиката на Пруст и естетиката на Кант.
         Колкото до понятието "вкус", следва да отбележим още една твърде съществена за романа По следите особеност, а именно, че самото произведение сякаш възниква в съзнанието на писателя, провокирано от удоволствието, което му носи "вкуса" на мадленката. Така "Комбре с околностите му, всичко, което притежава форма и плътност"3 се появява в резултат на вкусеното "непознато" удоволствие.
         Към това като добавим факта, че Пруст нарича Кант новатор в същия смисъл, в който е новатор и Флобер, писателят, който според Пруст, превръща всичко онова, което преди "него е било действие във впечатление"4. А Кантовата естетика също се основава на впечатления, доколкото естетическите съждения се определят от рефлексията на духа върху собственото му състояние.
         Тук обаче възниква един възможен проблем, ако въобще е "проблем", който е свързан с фактора "време", и то именно по отношение на творба, която образно казано, "тръгва по следите на изгубеното време". Проблемът се състои в това, че и двете, цитирани по-горе изследвания се отнасят до произхода на идеите в изкуството, но не в перспективата на времето, а от гледна точка на човешките способности и по този начин, "времето" по-скоро бива преодоляно, отколкото пресъздавано. При това положение е твърде възможно в романа По следите, нещата да са изразяват по-скоро в преодоляване на фактора време, отколкото в неговото пресъздаване. Иначе казано, ако се отнася до пресътворяването, то би било по-скоро преокриване на една нова и различна гледна точка към действителността, която да не се поддава на капризите на времето.
         Както отбелязва Жерар Женет има едно широко разпространено, но погрешно схващане, което приема, че "изгубеното време у Пруст е миналото, а всъщност то е "времето в чист вид", т.е. сливането на настоящия с предишния миг, извънвремевостта, вечността"5. Тази вечност, от своя страна, принадлежи на художествената реалност. Именно тази концепция Пруст разгръща в Преоткритото време, което е последната част на романа и има отношение към цялостната композиция на творбата, наречена По следите наизгубеното време, към нейните естетически механизми. Романът се оказва произведение, което не се опитва да върне миналото, а да пресъздаде една същностна за писателя реалност, която да устои на времето.
         Понеже художествената реалност на По следите преодолява времето, като пресъздава, пресътворява един много близък до своя автентичен първообраз художествен свят, който обаче, противно на общоприетата формулиривка не се отнася единствено живота на своя създател. Именно, защото писателят трябва да пресъздаде една дълбоко заложена у всеки "обща същност", постижима само посредством изкуството, тъй като то е най-същностната проява на човешкия живот и единствената, която му придава смисъл. Тогава, основен обект на изследване ще бъде онзи твърде специфичен художествен метод, който способства за преоткриването на единната човешка същност.
         В такъв случай, основният въпрос на настоящото изложение ще е във връзка с начина, по който Пруст постига тази "обща същност". Колкото до художествения способ на По следите, би следвало да отбележим, че съществува твърде характерна за Прустовото пресътворяване характеристика, която би могла да се обобщи по следния начин: "Пруст е самият себе си и същевременно е наистина и нас самите". Това определение принадлежи на Клод Мориак, в книгата му, посветена на Пруст, от цитираната по-горе поредицата Вечни писатели, което на практика обобщава най-специфичната за неговата поетика особеност, благодарение на която се постига силата на въздействието на романа По следите на изгубеното време. Подход, които, за Мориак, остава без последователи. Но доколкото романът По следите е създаден, за да преоткрие онзи единен механизъм, чието наличие може да бъде предпоставено у всеки един, то неговите читатели са в същия смисъл и негови последователи.
         Защото, отново по повод на Прустовото писане, неговият близък приятел, писателят Андре Жид, стига дори по-далече, като пише следното: "Пруст е човек, чийто поглед е безкрайно по-проницателен и по-внимателен, отколкото е нашият и ни предоставя този поглед през цялото време докато го четем. И както нещата, които той гледа, са най-естествените в света, изглежда ни непрекъснато докато го четем, че е в нас това, което той ни позволява да видим, чрез него... ние си предстявяме (...) че сме изпитали самите ние този детайл, разпознали сме го, приспособили сме го и сме го превърнали в част от собственото си минало"6. Очевидно писателят има способността да вижда нещата по начин, недостъпен за обикновения човек, който после великодушно предоставя на читателя.
         Във връзка с посоченото по-горе, бихме могли да обобщим, че независимо от това, дали Пруст се стреми да направи така, че като възприематели, условно казано да се идентифицираме с него, или вижда неща, които иначе не бихме забелязали, въпросът, който възниква, сякаш е друг. Защото, следва да се запитаме, дали като читатели и тълкуватели приспособяваме неговия разказвачески поглед към миналото си, или по-скоро към самите себе си, към начина да възприемаме изобщо, и да тълкуваме нещата винаги спрямо собствената си чувствителност.
         Още повече че, както отбелязва самият Пруст в Преоткритото време - обектите на изкуството, "биха могли да съхранят нещо от очите, които са ги гледали (...) от любовта и съзерцанието на толкова обожатели през вековете (...) ако я пренасат в областта на собствената си чувствителност"7. В такъв случай, ако като възприематели наистина бихме искали да съхраним, да доловим нещо от любовта и съзерцанието, които писателят е вложил в своето произведение, то отново ще трябва да пренесем изобразяваните обекти "в областта на собствената си чувствителност". И тогава усещанията, емоциите и дори чувствата, така важни за Пруст, могат да бъдат единствено "непосредствено изпитвани", доколкото са провокирани от художественото възприятие. И още, в този момент ще бъдем погълнати от познатостта на цветовете, шумовете и ароматите, от "съприкосновението" с материите на завесите или вещите, независимо към кой период от живота на персонажите се отнасят. Така нещата ще си остават същите, понеже са свързани със собственото ни естетическо преживяване на съответните картини и сюжети и декори, които се пренасят така живо в съзнанието ни, че сякаш можем да ги видим и доскоснем със сетивата си, и да се насладим изцяло на тази чувствената вселена, която сякаш самите ние преживяваме.
         Следователно допускаме, че в художественото пресъздаване "миналото", по-скоро бива преодолявано, отколкото пресъздавано. Защото, както посочва отново Мориак, "докато четем изпитваме постоянно впечатление за съвпадане отвъд всички разлики между неговия опит и нашия, още повече, че обектът на изследване внася по този начин своето средство"8. Откъдето можем да направим извода, че целта на Пруст е именно да създаде впечатление за съвпадане между неговия естетически опит и нашия, по отношение на изобразяваните обекти. В такъв случай, следва да се запитаме, кое е това средство, което би могло да преодолее не само миналото, но и личното преживяване, и в същото време, да съхрани ненакърнена "материалността", или "осезаемостта" на текста, т.е. постижимостта и на най-дребния детайл от изображението. И всичко по какъв начин, че самото изобразяване да съумява да бъде едновременно субективно и общовалидно. Тогава особеното средство следва да се търси в способността за въздействие на художествените произведения върху човешкото съзнание, върху възприемането на особената "материя" на изкуството.
         В подкрепа на това е разсъждението на Клод Мориак, според когото основният художествен способ, с който си служи Пруст е свързан с "изчерпването на спектакъла", външен или вътрешен, който авторът си позволява да опише т.е. "винаги да изтласква по-далече работата по изясняването, без да пренебрегва нито един детайл, нито сърцето на детайла, нито дори детайла на този детайл"9. Тази изчерпателност не прекъсва разказа, а представлява самият разказ, тя е неговата причина да съществува. Това е един изключително осезаем разказ, които ни "потапя" в своята въздействена атмосфера.
         В такъв случай, същинското средство, което позволява това разгръщане на истинските усещанията, или впечатления от действителността в романа, са възпроизведените, или възпроизводими естетически предмети, идеи, явления или обекти.
         Следователно бихме могли да си послужим със съществуващите изследвания, относно естетическите способности на човека, като философския трактат на Едмънд Бърк или Третата критика на Имануел Кант, от гледна точка на идеята за постижимостта на този вид знание. Защото техните проучвания са свързани с разглеждането на същността и спецификата на свойствените за човека естетически способности, благодарение на които произведенията на изкуството въздействат върху всеки един. Избираме именно тези двама автори, не само защото, те са своеобразни откриватели в областта на тази, иначе сложна за проучване, естетическа сфера, но което е по-съществено - и двамата вярват в особената важност на този тип знания, и им придават водеща роля в областта на познанието.
         В своето Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото Бърк настоява, че на човешката природа са не само присъщи, но и необходими определени закономерности, които се отнасят до принципите на въздействие на изкуството, защото, според Бърк, иначе рискуваме да определим изкуството като област, която се ръководи от капризите и прищевките. Английският изследовател пристъпва към формулирането на общи принципи за въздействие на въображението и не си позволява да бъде скептичен към възможността за достигане до общите механизми, или естетически принципи, които се отнасят до въздействието на художествените творби, но и до постижимостта на знанието, което те дават. Изследователят постъпва по този начин именно, за да избегне една такава неблагоприятна за изкуството постановка, която да е свързана с емоционалните капризи или случайните хрумвания на непостоянната, или непоследователната човешка природа. И въпреки че, Бърк дори прекомерно ограничава сферата на тези способности в границите на живата природа, все пак неговото изследване прекрачва определени ограничения, по отношение на мислимото, като създава едно твърде оригинално за времето си произведение. И още, именно Бърк предоставя на читателите си една нова гледна точка за съотношението между видимо и въображаемо в творбите на изкуството. Нещо, което по-твърде сходен начин в едно отношение и съвсем различен - в друго, прави и Пруст. В какво се състоят сходствата, и как се обособяват различията е една от главните задачи на това изследване.
         В своята Трета критика Кант не само разсъждава за спецификата на този тип естетически способности, но и им отрежда водеща роля в областта на познанието. Понеже, както отбелязва Искра Цонева, той възлага: "върху крехките плещи на красотата невъзможните проблеми на другите две сфери: невъзможността за свобода в природата и невъзможност за природа в морала"10. В това отношение позицията на автора на По следите е твърде сходна, тъй като Пруст също отрежда привилегирована роля на изкуството, по отношение на познанието. Тъй като знанието, свързано със същинската реалност, която се разкрива посредством "откритията" на изкуството е същностното човешко познание. Иначе казано, за френския писател единствено и само чрез художественото пресъздаване, или естетическото "преоткриване" на реалността, може да се прояви истината за живота. Това прави възможна съпоставката между По следите на изгубеното време и посочените изследвания върху "естетическото", не само по отношение на изкуството и неговия особен статут, но и във връзка със самото понятие вкус. И тъй като, изследванията на Кант и Бърк, както вече отбелязахме, са насочени към проучването на естетическия вкус, а в романа По следите на изгубеното време "Комбре, и къщите, и градините", се появяват в съзнанието на писателя, събудени от удоволствието от вкуса на мадленката в първата, а после проучени в последната част като откритие на изкуството, то една такава интерпретация, едва ли би могла да се нарече произволна.
         Самото понятие "вкус" е метафорично и възниква по аналогия на същинското вкусване. А "аналогията", "метафората" и "вкусът" са основни понятия за поетиката на Пруст. Тъй като, в Преоткритото време авторът отбелязва следното: "истината, която фигурира на описваното място, ще започне едва в момента, когато писателят вземе два различни обекта, постави тяхното отношение на аналогия в света на изкуството... и ги затвори в необходимите пръстени на един красив стил... той ще освободи тяхната обща същност, свързвайки ги един по отношение на друг, като ги изведе от съприкосновението на времето, в една метафора"11. Затова въпросът, как бихме могли да свържем аналогията и метафората с понятието "вкус", ще бъде главната цел на това проучване на проблема за метафората. Следователно естетическата роля на метафората ще бъде разглеждана като начин изобразяваните обекти да бъдат изведени от съприкосновението на времето именно посреством естетическото понятие "вкус". По-точно казано, настоящето изследване ще се опита да докаже, че ключовата Прустова метафора е свързана с понятието "вкус" и се отнася до художественото въздействие на творбата.
         И още, че това понятие представлява своеобразна смислова симбиоза между естетически усет и физически доловимо усещане, което извежда изобразяваните обекти от зависимостта им от на времето, като ги "пренася" от произведението на писателя в съзнанието на читателите на По следите на изгубеното време. Тогава общата същност на изобразяваните обекти, истината, която се разкрива, благодарение на това така ценно за Пруст отношение на аналогия се отнася за сходното въздействие на изкуството върху всеки един. Защото, нека припомним, че писателят трябва да да пресъзаде у всеки човек онова дълбоко заложено, съкровено себе си, което би могло да се разкрие единствено посредством изкуството, тъй като то е най-същностната проява на човешкия живот.
         Първият аспект на разглежданото понятие "вкус", в поетиката на Пруст, е свързано със същинското вкусване. Защото неговите фрази изобилстват от аромати, от цветове и форми, от звукове, от деликатесни вкусови възприятия и очароващи осезания, и може да се каже, че малката мадленка побира в себе си един цял свят, който всеки читател би могъл да "вкуси", и да му се наслади. Потопена в чая "малката мадленка", сякаш събира всички места в Комбре, нейната специфична художествена "наситеност" способства за възпроизвеждането и на най-финия детайл на изображението, а изключителната сензитивност на Прустовите думи спомага, не само за "непосредствения" допир с нещата, възпроизведени в романа, но и за поддържането на живота на творбата по аналогия на автентичните усещания. Или, както отбелязва Кръстева "тези обонятелни, сонорни, осезателни, визуални, вкусови - цяла гама усещания и техните неоподозирани вариации, основават сетивния универсум на Пруст"12. Универсум, който разчита на сетивността, на реалността "такава каквато сме я почувствали". Следователно Пруст създава един изключително наситен на усещания и възприятия почти сетивен принцип на пресъздаване, но не се ограничва само с него, тоест този принцип неусетно прераства в естетически. Но също, и противно на това, което смята Кръстева тук ще твърдим, че Пруст не прави природата равноправна на изкуството, като поставя всичко "в лоното на живата и съзидаделна реалност". Защото, ако последното все пак е вярно, то лоното на съзидателната реалност не е в природата, а в изкуството, което я преоткрива. Тази идея също предстои да бъде обстойно разгледана.
         Нека напомним, че понятието "естетика", употребено за първи път от Александър Баумгартен, на гръцки означава "сетивен", и най-общо казано, бележи сремежа към постигането на смисъла на света от човека и неговите познавателни способности. И още, от Естетиката на Баумгартен насетне става възможно усещанията и чувствата да бъдат посредници на познанието, равностойни на разума и волята. В поетиката на Пруст сетивното познание е не просто равностойно, но и ключово. Така във връзка с евентуално разглеждане на Прустовата творба, от гледна точка на естетическите и принципи може да се окаже особено продуктивна, именно защото за френския писател усещанията и чувствата, разкриват истинската същност на човека и света, посредством изкуството.
         Затова именно във връзка със сетивното познание, или позаване на нещата и отношенията, бихме могли да кажем, че в рамките на пресътворения свят на Пруст не само всички цветове и аромати съхраняват изключителната си осезаемост, или сензитивност, което ги прави достъпни за всеки посредством сходната човешка сетивност, но и тяхната естетическа възпроизводимост прави възможна постижимостта на Прустовия свят, назависимо от ограниченията на времето или пространството.
         Защото Пруст очевидно разчита на това, че благодарение на своя естетически усет ще съумее да възпроизведе сходни усещания у своите читатели. Като по този начин писателят се стреми да съхрани живота на изобразяваните обекти "Комбре, къщите и градините", като ги пренесе в съзнанието на своите възприематели. Понеже, ако е вярна Прустовата постановка, че "по отношение на нас всеки обект е усещане", очевидно би могло да става дума и за пренос на усещания, предизвикани от изобразяваните обекти.
         Тази трансформация, осъществена посредством изкуството, този художествен пренос, Пруст нарича "необходимата метаморфоза" между живота на един писател и неговото произведение. Става дума за превръщането на живота на писателя в произведение на изкуството. В романа Жан Сантьой13 Пруст коментира нуждата от това преобразуване така: "Ние мислим, посвещавайки целия си живот на това да ги разрешим (енигмите, свързани с въпроса дали автора на едно произведение е самият себе си), защото те биха били изцяло да познаваме нещата, които обичаме над всичко и бихме разбрали какви са тайнствените отношения, необходимите метаморфози, които съществуват между живота на един писател и неговото произведение, между реалността и изкуството, или по-скоро, както бихме го мислили тогава, между привидностите на живота и самата реалност, която създаваше от това една трайна същност, която изкуство беше освободило."14 Откъдето бихме могли да изведем няколко необходими за собственото ни изследване изводи. На първо място изкуството е "самата реалност", която освобождава истинската същност на живота извън привидностите на социалния или личния живот, иначе казано отвъд индивидуалните различия. Следователно така "необходимата метаморфоза" между живота на един писател и неговото творение ще бъде свързана със създаването на една естетически възпроизводима художествена материя, която да разчита на всеобща валидност, иначе казано, на способността да въздейства върху всеки ум.
         В същото време, тази художествена реализация, според прустовската концепция, следва да бъде субективна, доколкото чрез нея всеки си служи със собствената чувствителност. Тъй като, отново според Пруст, само така е възможно да се пренесе нещо от духа на миналото. Тази необходима метаморфоза се свързва с понятието вкус, което се превръща в ключов елемент на художественото възпроизвеждане. Защото, в първата част на романа На път към Суан удоволствието от вкуса се проявява, а в последната част в Преоткритото време, скритата същност на този художествен принцип, бива проучена именно като откритие на изкуството. Понеже, както отбелязва писателят, отново в Преоткритото време, "произведението на изкуството бе единственото средство да преоткрия Изгубеното време"15. Следователно изгубеното време е преоткритата в изкуството естически възпроизводима вечност. Затова конкретен обект на настоящото проучване ще бъдат именно първата и последната част на романа.
         В своята книга за Пруст, наречена Le temps sensible (в превод чувствителното или чувственото време), Юлия Кръстева посочва следното: "Пруст се посвещава на това да уточни в последните страници на По следите, на тази теория на въображението, едновременно усещане и спомен, възприятие и знак, живот и книга". Кръстева допълва, че своите естетически идеи писателят вече е съобщил и илюстрирал във "фрагментите", публикувани под заглавието Жан Сантьой, писани между 1895 и 1900 година. "На практика - уточнява изследователката - в тази младежка творба се намират сцените на това, което ще бъде финалната естетика на Преоткритото време."16 Тази "финална естетика", обаче е създадена, за да осмисли проявите на едно вкусено удоволствие, да възроди една художествена идея (заложена още от Жан Сантьой), и да оформи цялостната естетическа концепция на творбата. Какво представлява, казано накратко, тази "теория на въображението", след като слива усещане и спомен, възприятие и знак, живот и книга? Или по-точно казано, въпросът е какво свързва тези понятия в единната концепция на Пруст.
         Това е изключително съществен проблем в естетиката на Пруст. Но доколкото същинският спомен в поетиката на романа е отново изпитаното усещане, а събитията от миналото могат да оживеят оново, единствено ако станат част от собствената чувствителност на всеки човек. Тогава индивидуалното преживяване на света следва да може да бъде "превръщано" в общовалидно, чрез изкуството и неговото въздействие, без художественото възпроизвеждане на реалността да престава да бъде в същността си субективно. А именно за субективната общовалидност на изкуството, Кант посочва, че естетическата способност за съждение е едновременно закон и проява на самата себе си. Във връзка с това, Прустовото припокриване на възприятие и знак би могло да се тълкува с помощта на Кантовата Трета критика.
         Колкото до живота и книгата, то следва да допуснем, че ако литературата (спрямо концепцията на Пруст) е най-дълбоката и същностна проява на човешкия живот, то книгата и живота са взаимно обусловени, т. е. не могат да съществуват едни без други. По такъв начин "необходимата метаморфоза" на писателя, както посочихме по-горе, ще е свързана с разкриването, или пресъздаването на единната човешка същност в книгата на живота. В такъв случай "преоткриването", или пресъздаването на тази същностна за всеки човек трансформация ще е свързана с изкуството. А опитите да бъдат теоретизирани механизмите на въздействие на изкуството върху човешкото се определят от естетическото понятие "вкус". Както вече имахме повод да отбележим, понятието "вкус" е ключово за самия Пруст, защото от удоволствието, провокирано от вкуса на мадленката възниква неговата художествена творба.
         Но ако приемем, че Прустовият вкус би могъл да се интерпретира чрез Кантовата естетическа теория, то тогава изкуството на Пруст, което на свой ред се определя като "субективно и общовалидно", следва да има и една друга, скрита цел. А именно да се противопостави на схващането за пределната абстрактност и некомуникативност на модернистичното изкуство. Защото, в Преоткритото време отбелязва, че изкуството трябва да бъде реално, без да бъде абстрактно и материално, без да е конкретно. Как на практика, Пруст постига едно такова "материално изображение" в смисъл на "ярко въздействащо", ясно доловимо, "изключително сензитивно" пресъздаване на реалността, е втората от основните задачи на настоящото изследване.
         По повод на изкуството, френският писател прави едно изключително любопитно разсъждение, относно книгите на Бергот17 "фразите му бяха също толкова ясни пред очите ми, колкото моите собствени идеи, мебелите в стаята ми или колите по улицата"18. Тази равнопоставеност между света на идеите и видимия, сетивния свят, прави възможно съществуването идеите на творбата по аналогия на непосредственото възприятие.
         Във връзка с това, бихме могли да си позволим и една аналогия. Философът Далчев прави следното разграничение между нещата "... ние можем да виждаме тия много вещи, но не можем да мислим за тях, пък идеите можем да мислим, но не можем да ги виждаме". Така противопоставането между виждането на вещите в предметния свят и мисленето на метафизичните идеи, Далчев осмисля във фрагмента "У мене мисленето е било винаги свързано със зрението: аз като че виждах мислите си"19. По този начин влошеното Далчево зрение "създава" едно почти "физическо" наличие на идеите, но за сметка на видимия свят, чиято непостижимост е продиктувана от невъзможността за пряка визия. Докато при Пруст, такова противопоставяне изглежда не съществува, а и светът на вещите, за него не притежава Далчевата демоничност.
         Защото, според Пруст, "всеки обект по отношение на нас усещане"20, а усещането, от своя страна е предизвикано, от някои материален обект. И в предговора на есето Против Сент-Бьов, и в На път към Суан Пруст разгръща една и съща идея, свързана с "предметния" или "неодушевения" свят, който може да пробуди душите на изгубените близки. И още - "намирам - казва писателя - за правдоподобно вярването на келтите, че душите на близките, които сме загубили са пленени (...) от неодушевена вещ и наистина са загубени за нас до деня (...) когато (...) станем собственици на предмета, който им служи за затвор. Тогава те потреперват, призовават ни, и познаем ли ги, магията се разваля. Освободени от нас, те побеждават смъртта и се връщат в живота". Това пробуждане, или побеждавене на смъртта се отнася, според Пруст и за миналото. За автора на По следите е загубено време "да се мъчим да го възкресим, напразни са всички усилия на съзнанието ни. То се крие извън неговата област, извън неговия обсег в някой материален обект (по-скоро в усещането, което е предизвикал у нас този обект)" и добавя, че "Само от случая зависи дали ще го срещнем, или не преди да умрем"21. От друга страна обаче, Пруст отново "възкресява" любими си същества, посредством текста на своята творба, като прави така, че те отново да оживеят върху страниците на книгата му, и да станат част от един красив художествен стил. А това означава, че той все пак постига целта си, а не се предава на случая, или на случайността.
         Следователно литературното пресъздаване се отнася към същността на нещата и разкрива същинската "реалност", защото на практика побеждава смъртта, или усещането за преходност, като пресътворява една вечно жива художествена реалност, Иначе казано, Пруст осъществява една естетизиращата нещата литературната действителност, която съприкосновението с познатите предмети, или материални обекти събуждат отново, за да я върнат към живота. И още, според Пруст "единствено с вярата, че вещите имат свое собствено съществуване, можем да дарим нещата, които виждаме с душа, която те после запазват или развиват вътре в нас".22
         Друга важна особеност, свързана с предметността у Пруст посочва Жерар Женет "...тази скъпоценна фраза, този изящен стил не са за Пруст самоцелен идеал: на фразата трябва да се придаде тежест, равна на тази на представяните предмети, плътност, където може да се положи "скритата същност"23. Следователно "скритата същност" притежава осезаемост еднаква с тази на материята. Но каква е тази материя, и как се постига нейната плътност, както и кои са същинските обекти, или предмети на художественото въздействие са другите структурооределящи въпроси, с чиито отговори се нагърбва настоящото изследване. Защото би могло да се окаже, че истинските предмети са идеите на Пруст, които въплъщават оперделени художествени принципи, а свойствата на тези принципи се определят от начина им на въздействие върху човека. Иначе казано, всичко зависи от "качествата" на пресъздаването, които предизвикват аналогични усещания у възприемателя. А причината да търсим "предмет", явление или обект, които пренася свойствата си върху друг предмет или свойство е, за да определим харектеристиките на прустовската метафора.
         Засега обаче ще се ограничим с това и ще отбележим само още нещо важно, във връзка с поетиката на Пруст. А именно, че тази вечно жива и художествено възпроизводима същност, според Пруст, не се определя от паметта, тъй като за автора на По следите: "миналото е подчинено до голяма на случайните прищевки на паметта ни и смъртта, подчинена на друга случайност, често не ни дава да чакаме дълго благоволението на паметта."24 Това разсъждение потвърждава началната постановка на настоящото изложение, според която миналото бива по-скоро преодоляно, отколкото пресъздадено. Бихме могли да допуснем, че Пруст си служи с естетическото пресъздаване на действителността, за да се освободи от зависимостта на паметта и интелекта, защото и двете понятия съдържат в себе си по една невъзможност. Тъй като и паметта, и интелектът притежават способността да разделят и разграничават нещата или да създават съмнение в тяхната дълготрайност.
         И още, доколкото в По следите съществува упосредяваща визия, която е определяна обичайно като "невъзможност за пряка визия". В случая цитираме определението на Женет, което обобщава една тенденция на тълкуване, синтезираща непостижимостта на познанието, недостужимостта на света на същностите в поетиката на Пруст. Но от друга страна, тази особеност би могла да възпроизвежда, също и като "необходимост" от естетическа дистанция, която да постига същината и спецификата на художественото "пресъздаване", или "преоткриване" на реалността. Защото по всичко изглежда, че в романа на Пруст не съществува рязка граница между видимо и въображаемо, между идеи и вещи.
         Другият съществен момент, свързан с поетиката на Пруст, който на първо време само ще бъде само набелязан е свързан със следното: анализирайки изкуството на Елстир, Пруст посочва, че очарованието на всяка една картина, която художникът създава "посредством някаква метаморфоза, аналогична на тази, която в поезията се нарича метафора... и ако Бог отец е създал нещата назовавайки ги, то освобождавайки ги от тяхното название, давайки им друго име, Елстир ги пресъздаваше"25. Тава пресъздаване според Пруст е необходимо, защото имената, които се обозначават посреством едно понятие на интелекта са "чужди на нашите истински впечатления, защото ни принуждават да елеминираме от тях всичко, което не се отнася до това понятие"26.
         Следователно ролята на метаморфозата, аналогична на метафората в поезията, е да пресъздаде истинските впечатления от света чрез изкуството, като открие покоряващите въображението прилики, сходства или скрити аналогии между изобразяваните обекти. В такъв случай, ролята на метафората ще е аналогична на метаморфозата, която осъществява в своите картини Елстир.
         От изложеното дотук, бихме могли отново да допуснем, че Прустовата метафора е свързана с онази необходима метаморфоза между живота на един писател и неговата творба, при което не само живота се превръща в изкуство, но и на изкуството се осигурява непрекъсната връзка с живота, или едно вечно естетическо битие, осигурено на художествената творба, била тя литературно или живописно произведение.
         Бихме могли да предположим също, че Пруст съпоставя по много особен начин изобразителната и повествователната техника на пресъздаване, след като средствата на метафората са аналогични на метаморфозата, тъй като и двете олицетворяват в еднаква степен Прустовата идея за пресъздаването на нещата от действителността.
         Тази стратегия на писателя, би могла отново да има особена цел, а именно да осъществи не само пространствената, но и времевата непрекъснатост на творбата, в която думите възникват едни след други, но по начин, който е идентичен на тяхното поставяне едни до други, посредством различното измерение на метафората. Защото, нека още веднъж си припомним, според Пруст, истината за живота ще възникне единствено, когато писателят вземе два отделни обекта и ги постави в отношение на аналогия в света на изкуството. И тъй като, изкуството на Пруст може да се приеме едновременно за субективно и общовалидно, то тогава "обектите" или "предметите", от своя страна, съответстват на усещанията, които би могло да провокира едно изображение у възприемателя или възприемателите. Тогава чрез особената роля метафората, същите тези естетически възпроизведени предмети отново ще бъдат поставени в близост до читателя, защото те ще станат непосредствено "видими" за него. Понеже, както отбелязва Пруст - "всеки обект по отношение на нас е усещане".
         И още - Прустовата идея за метафората на практика не позволява между думите на творбата му да се вмъкне забравата, защото по израза на Пруст, тя извежда пресъздаваните обекти "от хода на времето". Във връзка с това "извеждане" от хода на времето, бихме могли да допуснем, че думите възникват в съзнанието на читателя по аналогия на живото и непосредствено възприятие, този път не само на предметите, но и на идеите, доколкото самите фрази възпроизвеждат един предметен и осезаем, по особен начин "материален" свят, присъщ на художествената творба. Дори, бихме могли да стигнем и по-далече в интерпретацията си, като предположим, че отношението на аналогия между двата различни обекта се отнася както до произведения свят на писателя, така и до единния художествен образ, който възниква в представите на възприемателя. Още повече, че за Пруст "представата е единственият съществен елемент в апарата на нашите чувства"27. С други думи казано, предметът на изображение се поражда у възприемателя по начин, аналогичен на този у писателя. И в това се състои метафоричният пренос, при който сходни качества от съзнанието на единия се пренасят в съзнанието на другия, но контекста си остава "вътрешно присъщ" на художествената творба. Тъй като, за Пруст, човек може да възприема реалността единствено чрез собствените си сетива. В такъв случай "непрозрачността" на материята, фактът че всеки човек има свое собствено "тегло" т. е. свое страдание и удоволствие може да бъде преодолян само естетически. Как се осъществява тази "трансформация" ще разгледаме в следващата глава. Тук ще отбележим само, че Прустовата метафора би могла да се да се отнася до сходното въздействие на творбата у всеки човек.
         И всичко това въпреки, че според повечето изследователи, поетическата цялост в поетиката на Пруст остава непостижима химера. Но своеобразнато Прустово единство може да се отнася до целостта на възприятието, което се формира между писател и читател. На първо място допускаме, че метафората се изразява в цялостния механизъм, по който се съставя текста, за да свързва изкуството с живота и да се отнася до истинския предмет, или обект на възприемане.
         По такъв начин същинският художествен обект става идеята, или концепцията, специфичната разработка на нейния създател, идея, която би могла да се пренесе или да се пресъздаде у всеки човек. Иначе казано, на текстово ниво метафората може и да отстъпва на метонимията, за да покаже, че същинската цялост протича на друго равнище. Вторият възможен отговор Пруст дава в Преоткритото време. Там той отбелязва, че "нашето постоянно Аз, трае през цялата продължителност на живота ни, но всички наши последователни Аз го съставят на части."28 Следователно, за да се съхрани силата на въздействието, непосредствеността и новотата на изкуството, то трябва да бъде предостявяно на части, от което самото изкуство не губи от целостта, т.е. от постижимостта си (от дадеността на единната човешка същност), а тъкмо напротив, запазва способността си да произвежда нови значения чрез една сензитивност, която никога не остарява, или иначе казано, остава вечно жива. И още, методът на Пруст изглежда е индуктивен, т.е. осъществяващ трансформация от частното към общото, от субективното към общовалидното, от нещата към думите, от сетивата към мисълта.
         Но както видяхме, в поетиката му субективното е едновременно и общовалидно, думите съживяват любимите неща и същества, сетивата или усещанията биват в същата степен възпроизводими, както и мислите. Защото, в поетиката на Пруст да казваш, означава да усещаш, да възприемаш също. И понеже разказвачът в По следите вкусва истински нещата като една хубава фраза, отново се връщаме към понятието вкус, за да обобщим, че метафората на Пруст е понятие, свързано с онази същностна метаморфоза, която превръща природата или видимия свят в изкуство, за да преоткрие, да пръздаде неговия истински смисъл, като разшири понятието ни за света по неограничен начин. Как именно се случва тази трансформация, ще разгледаме в следващите глави. Тук ще отбележим само, че този художествен пренос не се основава на идеята за заместването на нещата в изкуството с вече съществували, а е трансформация на съществуващото. Защото, чрез романа Пруст не се опитва да замени "действителността" с литературата, а да преобразува собствената си действителност, по такъв начин, че тя да е способна да въздейства върху всеки един читател, сякаш че е неговата собствена реалност, като същевременно разшири понятията му за същата тази действителност по неограничен начин. Следователно основната хипотеза, която ще застъпим в проучването си, и сътветно ще се опитаме да докажем, е че проблемът за метафората в поетиката на Пруст не е "лингвистичен" или дори не е толкова "стилистичен", а най-вече философски и естетически, и се отнася до цялостното възприемане и преосмисляне на действителността.

 

 

 

 

 

 

---

 

1 Годината, в която умира майката на писателя. [горе]
2 Marcel Proust. Essais et articles. Contre Sainte-Beuve. Edition Gallimard, 1954, 127 [горе]
3 Марсел Пруст. По следите на изгубеното време. Том 1. Изд. Народна култура. С., 1984г., стр.67. [горе]
4 Marcel Proust. A propos de "style" da Flaubert. Essais et articles. Edition de Peiade, 250 [горе]
5 Жерар Женет. Фигури. Изд. Фигура, С.2001г. [горе]
6 A propos de Marcel Proust. Lettres a Andre Gide, 103-104. [горе]
7 Marcel Proust. A la recherche de temps rerdu.Le temps retrouve. Edition Gallimard, 1954, p. 244. [горе]
8 Claude Mauriac. Proust. Ecrivins de toujours. Edition de Seuil, 1953, 131. [горе]
9 Claude Muariac. Proust. Ecrivins de toujours,132. [горе]
10 Искра Цонева. Естетическото. С., 1982 г. [горе]
11 A la recherche… Le temps retrouve. Edition Gallimard, 1954, 250 [горе]
12 Le temps sensible, 358 [горе]
13 Романът Жан Сантьой предшества По следите..., и е замислен като роман от поетически мигове, който остава незавършен. Този "автобиографичен" роман съдържа голяма част от темите и мотивите на По следите, но е публикуван значително по-късно от останалите Прустови творби чак през 1952г. Нека Припомним че Пруст умира 1922г. [горе]
14 Marcel Prust. Jean Santeul. Edition de Pleiade, 54 [горе]
15 A la recherche…Le temps retrouve, 224 [горе]
16 Julia Kristeva. Le temps sensible. Proust et l'experience litteraire. Edition de Galimard, 1995, p. 353 [горе]
17 Художник, който олицетворява Прустовата идея за твореца [горе]
18 A la recherche… De cote de chez Swan, [горе]
19 Ат. Далчев. Фрагменти. [горе]
20 Marcel Proust. Contre Saint-Beuve. Preface.,43. [горе]
21 Марсел Пруст. По следите на изгубеното време. Том 1. На път към Суан. Изд. Народна култура. С.,'84г., стр. 63. [горе]
22 Марсел Пруст. По следите на изгубеното време. Том 2. Заслепен от момичетата в цвят, стр. 109. [горе]
23 Жерар Женет. Фигури. Пруст палимпсест. Изд. Фигура, С.,2001 г., стр.20. [горе]
24 Марсел Пруст. По следите на изгубеното... Том 1. На път към Суан, стр.63. [горе]
25 По следите... Том 1. [горе]
26 Пак там [горе]
27 По следите... Том 1, стр, 105 [горе]
28 Marcel Proust. A la recherche… Le temps retrouve, 14 [горе]

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. декември 2005 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]