Диана Златкова

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    СВЯТ ОТ ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ

     

    Диана Златкова

     

     

    „Иска ми се... да влизам откъдето си пожелая в този дом
    на думите без номерирани страници и почти без заглавие, за да мога после да влизам,
    откъдето си искам и в света тук, като в неочаквана, винаги нова приказка”.

    (Антоанета Николова, “За образите на думите или за писането като светосътворяване”)

     

     

             Когато отвориш стихосбирката „Дишане” на Антоанета Николова, се натъкваш на думите, наредени, преплитащи се и сливащи състоянията и образите.
             Думи, които обговарят пролуките на без-изразността.
             Думи, които отварят външното към вътрешното и обратно.
             Думи, които откликват на човешките състояния чрез динамиката на природата.
             Думи, където светлина и мрак се сливат.
             Освободена от всякакви препинателни знаци и номерирани страници, стихосбирката предполага фрагментарното четене. Разположени сред преобладаващата белота, думите се отварят към своята себе-изразеност.
             Описвайки нишката на загубения и любим И Уан, където и да Е, вечното намира своя отклик в природата, в ежедневните действия и в пролуките на душата към света. Търсенето на любовта и любимия е разпадане безшумно и тъй светло се разпадам на безразборни мигове и в тях се оглеждат вечното о-без-смъртено и движенията и топлината на природата. В тези мигове пролуки Аз усеща че аз съм в твоя сън а ти във моя и там думите са живи същества а чувствата са светло вещество с което се творят вселени. И у-топосът на срещата на двамата се осъществява в света на думите пролуката през която се изхлузва от другата страна вход или изход.
             Пролуката е сливането, преливането между световете, между пространствата, между усещанията за природа и човешките чувства, между външния и вътрешния свят, между живота и смъртта, между Аз и Ти, между кратковременното и вечното.
             През пролуките на природата лирическата героиня долавя своя Ти, извайва образа, движенията и навиците му с листа. Изразяването на не-образността на любимия е в топлината на целия свят и в събирам камъчетата по дъното и мъча се от тях да подредя мозайката на нашата съдба. Потапянето, разтварянето на чувствата в движенията и състоянията на природата е възможността, въпреки че не зная формата ти не познавам езика ти нямам сетива да те видя мога да усещам. В усещането се разкрива приказката на думите и природата, преливането през пролуките на дърветата и клоните в най-вътрешната тъкан на света и миговете на разпознаване в светещия вътък рисунъка на любовта ни.
             Проследяването на любовта, загубена поради липсата на едната половина, се гради на Едно тяло без форма извайващо се от всички посоки – Ти е светът на вечното и преходното, в постоянното им преливане и неделимост. Ти оставя своята топлина, мислите си, закодирани в клоните на дърветата, в снежинките, в струите, образували се от дъждовните капки, а Аз се опитва в случайната подредба на нещата да прочета писмото ти за мен. Преминавайки през съня, четенето на знаците в природата се ражда То-Бебето, пролуката на обратната реалност. Светът на Ти бавно обема в себе си света на Аз и обратно, за да се достигне до само крачка от мен те дели само крачка от нашия свят до мушиците чезнещи пак върху златния прах на деня до дъха на менливите облаци до изящния профил от сняг очертал се случайно върху прясната купчина пръст.
             Единението на Аз и Ти е постоянно осъществяващ се процес, в който двете пространства и времена постоянно се преливат, откликват едно на друго, за да се слеят напълно. В това постоянно ставане на Аза се стига до хармонията, но едновременно и до необяснимостта на единността в дъха ми в най-дълбокото в самата мен и как да те отдалеча от себе си и да те върна. Ти е дишането, живеенето на Аз. А Аз е осъществен чрез Ти. Отделянето е не-възможно, търсенето се е превърнало в себе-осъществяване в тиха медитация, в пулсиращо единство на човек и природа, а Ти е навсякъде, слял се е със скърцането на въздуха, с летенето на рояк мушици... ме свързват с там откъдето ме гледаш. Всеприсъствието започва от усещам че ме докосваш с вятъра и ми говориш с тревите на език който много отдавна бях знаела и се разтваря в и сега целият свят ме прегръща с топлината ти. В на пръв поглед баналното звучене на стиховете е изваяно фрагментарното, но и монолитно превръщане на динамиката на природата в хармонията на Космоса, а той на свой ред е приземен, за да може постоянно да се усеща не-доловимото през пролуките на природата.
             В това меко и топло присъствие Аз може да се сгуша и да гледам и да достига до онази отвореност към световете, в която все още пребиваващ тук и сега се докосваш и до там и после, до Ти. Аз се оказва на прага, но и на размитата граница между преходно и вечно, за да усети Ти в целият свят ме прегръща с топлината ти.
             Потапянето в мекотата и топлината на света става постепенно, пулсиращо, чрез движението на и в природата, за да се достигне до точката, в която Аз бива Ти, но той всъщност е въплътен в неизменната същност на Аз на дишащото в себе си Единно което те издишва и те вдишва докато ти го вдишваш и издишваш.
             Така първоначалното търсене на Ти навън в космическото се трансформира и завръща навътре в себе си, за да постигне оголеността на Аза и неговото преоткриване чрез Ти.
             Това своеобразно пътуване се осъществява в думите, в тяхната отвореност, в не-виждането, но в усещането, в не-присъствието, но в топлината, в без-формата, но в Едно-то.
             Търсенето се осъществява в шейсет свободни „стихотворения”, тотално отворени и разтварящи се в белотата на страниците, защото дишането се усеща в минутата на покой, на себе-осъществяване чрез Ти, на потъване в оголеността на сетивата. А шейсет и първото стихотворение е ново вдишване и/или издишване.
             Стихосбирката „Дишане” е спечелила конкурс на Министерството на културата.

     

     

     

     

    ---

     

    Антоанета Николова. Дишане. Изд. „Стигмати“. София, 2008

     

Електронна публикация на 08. юни 2009 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]