Диана Златкова

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

           Рубриката се поддържа с конкурс на
           Национален фонд „Култура“

    Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Апокалипсисът - разкази за края

     

    Диана Златкова

     

     

    „Shape without form, shade without colour,
    Paralysed force, gesture without motion…”

    (Т.С.Елиът, „Кухите хора”)

     

     

             Още на корицата на новата книга на Георги Господинов се сблъскваш с предупредителното „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, подобно на „Пушенето вреди на Вас и другите около Вас”, изписвано на кутиите за цигари. Но тази кутия с пиеси съдържа два типа цигари: с ниско съдържание на никотин и олово и с високо. Първата пиеса („D.J.”) е написана през 2003, а другата - „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, е завършена през 2009. И в двете драми актьорите не са само роли и характери, а въображения, фрагменти, откъслечни моменти.
             В „D.J.” са перифразирани и префункционализирани митовете за Дон Жуан, тук те се изправят в постмодерната епоха, където заговорват с другия език на хип-хоп поколението и на стерилната среда, лишена от никотиновия дим на цигарите. Утопичната препратка към тоталитарния режим и неговото преплитане със съвременни хронотопи създава представата за потиснатото време на страстта и загубения вкус към живота, в синхрон със забраната за пушенето на цигари. Своеобразните пиеси, подобно на постмодерната действителност, се играят, вместо да се живеят. Героите сме ние, но влезли в ролята на режисьори. Загубена е играта, ограничена в класицистичното триединство, за да възтържествува в действителността. Дон Жуан не е стряскащият и невероятен герой за своите класицистични съвременници, а банален и старомоден за съвременното общество. Вместо изкусното съблазняване и дима от цигарите, той се сблъсква с вулгарното и грубо предлагане на любовта по розов телефон, а пиесата и актьорите преиначават неговите думи. Въображаемата игра, преплела в себе си лица от различни исторически епохи и съчетала ги в едно във фигурите на съвременния Сганарел, Анна, Елвира D.J., Каменният гост и т.н., преплита реалностите и затвърждава безвремието. Играенето на ролите в не-театрална среда заличава границата между образ и действителност. Така митът за Дон Жуан е иронично обезсилен от постмодерната хладна, асептична среда. Той вече дори не е мит, а елемент от симулакрумната верига. Бриколажността на пиесата е подплатена и в пародийно реабилитиращата сцена мита за Ленин, който се сблъсква с този за Дон Жуан, за да бъдат сведени до чисти знаци без опора в значение. Преплитането, еклектичното скачане в исторически разрези на култури и действителности изхвърля действието извън – времето. Апокалиптично не-вписаното в реалността се оказва свръхреалност, проиграна чрез репрезентациите на актьорите, играещи актьори.
             Из-симулирането на образа на D.J. се осъществява чрез визиите на постмодерните актьори, предрешени в ролите си на участници в декамеронова ренесансова групичка. Цитатното Светът не те желае такъв е изпълнено с нюансите и митовете на своя художествен живот, затова е по-добре всичко да бъде сведено до една свръхреалност, в която зад знака не се крие нищо и затова той трябва да създаде новата хип-хоп култура. Образът на D.J. се гради чрез неговото отсъствие и репрезентирането му в разказите на актьорите, останали без роли. Така в „свят без вкус, без мирис, без цвят, без дим...” Дон Жуан е осмян, пародиран от собствените си представители актьори. В настоящето време, лустрирано от чистота, nonsmoking, асептичност, единственият начин да усетиш реалност е в свръхреалността, да „схваща игратa и влиза в нея” като “нормален, нещастен, провален и тъжен човек”. В свят, в който театърът е забранен като порочен, игривостта се разгръща като modus vivendi, в която актъорите, играещи актьори, са готови „да скачат от пиеса на пиеса и да ги омесват... да ги миксират...”. Тази еклектичност на съвременността, на миксирането на стилове води до преплитането на историята, до трагикомичното отнемане на смисъла на мита Дон Жуан, който е пародийно трансформиран в D.J. (ди джей). Апокалиптизмът на D.J. и неговите страст и тютюн водят до префункционализирания образ „в някоя кабина на порок, напътства в целомъдрие по телефоните, подписва се с инициали само”. Всичко това рисува свършека на света, където страстта и цигарите са въображаемо проиграни, а Дон Жуан е „Като пушач сред отказали пушенето, като любовник сред отказали любовта...”. Подобно на ролевите заместители в „Апокалипсисът...” и тук героите мечтаят за началото преди следващото, за порока преди здравето и чистотата: „Исках да издимя всичко край себе си. Да събера цялата гадост във всяка следваща цигара, да я запаля и изпуша докрай. Е, светът сякаш разбра, уплаши се и прокле пушенето”, за усещането на смъртта: „С откриването на огнестрелното оръжие... благородството и реториката отидоха по дяволите” и когато разберат а-хронизма на живеенето си, добавят „Бездарни времена, скъпа приятелко...”, „явно е станало преплитане... Бях уведомен, че една дама иска да говори с мен...”.
             А препратките към направеността на пиесата и действителността са въведени от самите актьори, изпълняващи няколко роли едновременно:
             „Това е в реда на пиесата... Светът е пълен със смърт и с паметници на смъртта... две имена на една и съща страст...кой драматург пак ви съчини... жените започнаха да ме съчиняват... Сега бихме го нарекли мода, но тогава си беше епидемия... Драматурзите после взеха всичко наготово... надцаквали с цитати...”. Носталгията по историята, по страстта за пушенето: „важно е да усеща смъртта между устните си. Просто една цигара. Незаменима тъкмо в нейната заменимост” изпълнената с парадокси постановъчна действителност изказва анти-утопичното в цялата пиеса.
             Смесването на реалности е търсенето на нещо минало, нещо, което си имал в историята... А кухостта на реалността е изпълнена от въображаеми действия на актьори, изпаднали от житейските си роли, и търсещи своето легитимиране. Алюзията за страстта между Анна и D. J. като отработен сценичен жест задейства пропадането и свършека като медийна проекция в края на пиесата light с ниско съдържание на олово и никотин.
             Но и начало на една пиеса hard с високо съдържание на олово и никотин. Тук всичко се сгъстява в „истории, сенки и гласове”, за да се прелее и излее от „едно тяло, ранимо, неразказано, направено от самота и неосъщественост” и оживяло в ролята на постмодерния герой в диахронен и синхронен разрез на живота му. Действието се развива в сумрака на времето, във внезапното и мигновено изпадане от хроноса. Единственото, което задържа мига на Свършека, е разказването.
             И героите в пиесите започват... Да разказват, нищо, че това „са разкази за края”.
             Един постмодерен свят на апокалиптични новини, в който телевизията ражда апокалиптичното разрояване на серийните убийци.
             Един човек с лицата Му в живота: Той, Акордеонистът, Първи, Втори, Незабележимият, Серийният убиец, Пясъчният човек, Събирачът на истории....
             Един човек с разбягващи се роли.
             Апокалипсисът – медийната, виртуалната реалност в преплитането й с реалностите на лицата.
             Животът в/ чрез медиите и тревожещият поглед на героите са въведени в драматургичното време на постмодерната постановка. Драмите не съществуват днес за четене от хората, а се материализират в ежедневието ни, което е прекарано пред компютъра, пред екрана на телевизора. Прожектирани от синкавата светлина на монитора, ние живеем в сомнамбулен свят, превръщайки в убийци себе си и действителността. Пиеса, поставяща въпросите за границата между живота и смъртта, между реалността на миналото и свръхреалността на настоящето, между живота в медиите и превръщането на медиите в живот.
             И докато в първата част на книгата с ниско съдържание на олово и никотин се разказваше и играеше преплитането на реалностите като исторически и литературни в действителността и извеждането на мита за Дон Жуан до неговото репрезентиране, то тук се разплитат реалностите, бележещи живота на самия герой през извънредните емисии в 6 вечерта и симулакрумите: „Програмата не свършва. Ти си свършил, а програмата продължава. И след теб. Програмата е вечна”. Убийството се проектира ежедневно между деня и нощта. Освен баналното и актуално вплитане на мотива за историческата промяна и падането на Стената, това е моментът, когато всеки един от героите в пиесата се вглежда в живота си, преосмисля го, изживява отново своите лични апокалипсиси. Интимността на преживяването поражда болката и страха. Желанието по още една година живот, по онова тук, което се е превърнало в там, по обективното щастие, по сънищата и въображаемото ражда един утопичен поглед за бъдещото. Поглед, който се ражда в сумрака между края и началото и вплел се в ролята на детето Тино и Пясъчния човек. Пясъчният човек набавя идеята за творческото начало, поетичната визия на пиесата, но и като алегория на изтичащото време на човешкия живот, мултиплициращ и разбъркващ съдбите на героите в пиесата. Акордеонът се превръща в пиано в края на драмата, за да отпрати към оптимистичното навързване на ролите. Изобличена е фигурата на режисьора писател като събирач на истории.
             Апокалипсисът настъпва като резултат от медийното прожектиране и сомнамбулизиране на хората, превръщането им в роли на мъже, жени, бащи, дядовци и баби, лишени от съдържанието си, превърнати в знаци за история, гласове и сенки, за сънища и мечти, за спомени и надежди. Именно поддържането на очертанията, но не и на формата е личният апокалипсис на всеки в драмата. Фрагментаризирането на битието и разглеждането му в абстинентно състояние е новото, неподвластното на кукловоденето от по-висшите сили – медии, държава и слънцето дори. Разместването на времеви отрязъци, откъсването, разкъсването на героите на отделни роли- навлизането им в определена ниша и раз-множаването им е характерно за шизофренността на постмодерните герои, търсещи спасение от симулакрума, но абсурдно отъждествяващи се в него. Фрагментарното представяне на живота на Акордеониста и останалите роли, които се от-плитат от него, трябва да бъдат заплетени отново от Събирача на истории, за да се достигне до съня на Тя и Той, който отново се разполага в граничното.
             Смъртта е резултат от епидемичното й размножаване чрез медиите, а страхът и Акордеонистът са другото – усещането, че нещо се е счупило още в началото, апокалипсисът като дълбоко личното. Съвпадането на ролите в единия.
             Тук в драмата ролите са проблематични, интимно поставящи въпроси, във времето между деня и нощта, на прага на началото и края. На границата, на която всеки иска да остане в първата част, така като Той, мъжът и дядото копнеят за преди, за отчуждения тук, така и Малкият Тино през небесното и облачното въвежда мотива за надеждата. И докато утопичното представяне на света от „D.J.” среща своите антиутопични герои, то антиутопията за героите в “Aпокалипсисът…” намира своите мечтатели, положени в същите тези граници.

     

     

     

     

    ---

     

    Георги Господинов. D.J. / Апокалипсисът идва в 6 вечерта. Пиеси Изд. „Жанет-45“. Пловдив, 2010

     

Електронна публикация на 03. февруари 2010 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]