Антон Терзиев

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска литература

 

Ърбан йога за начинаещи

 

Антон Терзиев

 

         Когато се будиш в седем, седем и нещо софийско време, но не от затиснатия под възглавницата рингтон на The Gorillaz, а от мокрото почукване на есента по ламарината, и си мислиш за полираното от безброй анонимни полигрими мраморно стълбище на поликлиниката на Коперник и изследванията, които трябва да правиш там за живак в кръвта, вместо да мислиш за живото момиче от съня, от съседния десети ли единайсти ли беше клас, дето тогава цяла една тъмна, тъмна и несебърска нощ не й спря малолетната уста, когато истиналото докато си се бръснал кафе не ти е вече поносимо хладко, а практичната идея да правиш сандвичи за обяд ти се вижда - ебати колко безумно тъпа е тази идея, когато нямаш време да се изсереш с "Голите и мъртвите" на Норман Мейлър, защото знаеш, че точно тези велики минути, прибавени към задръстването на Орлов мост, ще се окажат петнайсетте минути твоя жалка офисна слава, то тогава не ти остава нищо друго, освен да се запишеш на ултра интензивен курс по йога, експресно да прочетеш Панчатантра, или поне бавно да започнеш да възприемаш и анализираш живота над нивото на очите си, и вместо да четеш ексклузивно с Моника Белучи в Паралели, или ексклузивно с Моника Белучи, в което и да е друго днешно, вчерашно или утрешно списание, по-добре да помечтаеш следващия път, когато се изповядваш в тъмната стая на "ама не ми натискай толкова главата" времето на електрически разряд да настъпи толкова бързо, че черната силиконова мрежа на "Triumph" после да не се къса от търкане, между пръстите на "е, нямаше нужда да бързаш толкова", или да получиш могъщо и разтърсващо екзистенциално откровение от полуживите очи на работниците на половин ден от по-близката половина на добре балирания и стикован 280, 94,76,312, или направо да полудееш, защото - eбаси, нима и аз така един ден, или да избереш и облечеш една от многото в гардероба ти прилежно сгънати и изгладени фланелки, с някой идол и да демонстрираш чинно попкултурна принадлежност, или да намериш най-силния си екзорсистки поглед и да омотаеш с него лицето на шофьора от 280, 94,76,312 с риск да бъдеш моментално дисквалифициран и свален още на Цариградско, който шофьор на 280, 94,76,312 обладан от равни части на бяла и черна омраза сега ръмжи през пожълтели зъби, стиснал побелели устни, докато от уредбичката по Веселина пищи фолк играта - "Внимание, чета sms!, Внимание, чета sms!, Внимание, чета sms!", или да пропуснеш снизходително битката с демони и просто да си слезеш доброволно и да тръгнеш пеш по улиците на градската машина, за да я наредиш и сглобиш за пореден път в съзнанието си, като рубик кубче, да тръгнеш по рубинено червените устни на първата невинна манга героиня, която срещнеш, да тръгнеш по злобно опровергалите неевклидовата геометрия безупречно успоредни трамвайни линии, да решиш сканди кръстословицата от подлези, кръстовища и булеварди, но без да поглеждаш отговорите долу, да сведеш глава в миг на почит пред някой от живите паметници с марка "господине, мога ли да ви помоля за някоя стотинка", защото никой, никой господин няма право да сменя в джубокса неговия евъргрийн!, да минеш през складираните в парковете категорично неживи паметници и бюстове с марка "българче да се наричам първа радост е за мене", да се взреш в луксозния блясък на цветен метал, между вечно отворените им тежки клепки и да запаметиш отразената в тях сложна конфигурация от студентски шишета по пейките и разпилени ксерокопия на лекции под тях, и двете еднакво безполезни, после да внимаваш да не събудиш някой от несъбудилите се скитници и да приспиш отново с галене, някое от събудилите се отдавна скитащи кучета, да се промъкнеш през джунглата на животворните бензинови, газови, петролни,нефтени и амонячни, особено амонячните са ми любими пари, да устоиш психически през смешният лабиринт от изкривени стъкла на тротоарните локви, да минеш пренебрежително през смъртоносните за всяка парична еденица модни френски витрини, да минеш в тромав слалом през затрупаните от целулозна лавина вестникарски будки, през отворилите вече широко вратите на зловонният ад рибарски и зеленчуков, с баркодове и по ушите на китайското зеле, да пробиеш миризмите на понички с пудра захар, на женска пудра захар, да, на ей онази, точно там кльощавата захарната пудра, през миризмата на чудовищно хипертрофирали топки тесто, с кристална решетка, през която ще мине и стадо мамути, да минеш през купчините разложени трупове на масово самоубилите се неспечелили билети, около спортния тотализатор - предпочитаното гробище от всички домашни любимци, да пикираш ниско с бръснещ полет, между високите крака на събралите се да пушат пред банките, строги и красиви млади жени, екипирани в най-надеждните бронебойни сиви, бежови и черни костюми, които могат да се купят в един оръжеен магазин; строги и красиви млади жени, които строги и красиви млади мъже, в хладни и сиви костюми късно привечер ще разхождат с едната ръка, докато с другата ще държат на дълъг сребърен повод здрави дългокосмести кучета порода нюфаундленд, или неаполитански мастиф, после да минеш на пръсти през разместените плочки на спирките, задължително с повишено внимание, за да не опръскаш с още кал и без това калните чела на тези, които си живеят там, да минеш през скупчените вертикално руини на крайните квартали- тези достолепни музеи на антропологията, за да разбереш веднъж завинаги, като как точно се е зародил този шибан живот на Земята, онзи живот преди майка ти да се спъне и да падне в греха, после да минеш напряко през паркинга на хотел Родина, за да видиш, че и там, зад херметичните стъкла на черни и високи коли, едри човешки глави, които пазят други, по едри човешки глави спят същия нездравословен козметичен сън, в който пребивават и "нашите любими телезрители и радио слушатели", да минеш после за второто си кафе отсреща, защото не случайно тя те попита вчера шоколадов или с карамел, и да си вземеш и от двата по два, нищо че ненавиждаш кроасани, защото ти блесна, че вчера тя май не случайно те попита, за да финишираш най-накрая пред бялата талашитена врата на един непълен софийски адрес, с пълни с карамел и шоколад уста, с пълни с кална вода от грешно решен в кръстословицата подъл подлез крака, пред бялата талашитена врата на един непълен софийски адрес, на който строги и красиви бели мъже, ловко и обиграно транжират едри рубинено-червени късове от твойта най-крехка възраст с едната ръка, а с другата, ловко и обиграно обират на дълъг сребърен повод бунтовните ти анархо-пънк мечти.

Електронна публикация на 07. октомври 2006 г.
Последваща публикация във в. „Дневен Труд“.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]