ПОДАРЪКЪТ

Разказ от Пенка Бангова

Йоана постави картината на стената, само за да не обиди художника. Но толкова не й харесваше, че избягваше да я погледне. И много се ядосваше, че открито не му каза. В действителност, отначало с припрян глас заяви, че не вижда място за нея. Но лицето на възрастния мъж, който в последно време я атакуваше с любовни обяснения, посърна. Тя го съжали. Побърза нежно да заговори. И не само я прие, но и я окачи, обаче не я поглеждаше. И най-тъжното не беше, че нейната душа и акварелът образуваха впряг от орел и магаре, а в това, че открехна вратата към спомени, които се бе опитала да погребе. Да не гледа към рисунката почти свикна. Но да изпъди отминалите дни не успяваше. И щом останеше сама със себе си, те нахлуваха в съзнанието й. А може би бяха толкова ясни и натрапчиви, защото се бяха случили във време, когато сърцето й гореше от любов.
         Беше на осемнадесет години, за първи път далеко от родителите си, за първи път ухажвана. И всичко това я хвърляше в леарната на огнени чувства. Искрата бие хвърлена от Антон, дипломант към института, в който беше студентка. Срещаха се от пет дни, на шестия не дойде. Йона цял час зъзна под капещия покрив на спирката, накрая отиде в тях. Той се извини, че неочаквани гости го задържали и усмихнат я покани в хола. Фотьойлите бяха затрупани с книги, рула от чертежи, папки със записки и тя се отпусна на мечата кожа пред камината. Домакинът й поднесе чай. Приседна до нея и бавно прокара пръсти под изящните й китки. След това дълго милва косите й, разкошния златист врат, раменете. Гальовността, която струеше от движенията му, раждаше усещането, че е влюбен. Това изживяване, тихата музика, тайнствената светлина на свещите рушаха прегради те.
         Антон се съблече.
         Приближи се до нея и усмихнат разкопча фиеричната й блуза. Девствената кожа нежно блесна в нощта. Посипа я с целувки. Освободиха се от кожения панталон. Пак целувки. Корсажът, още по-пламенни целувки. Бикините!
         Неистов крясък ги свали на земята. Той грубо я отблъсна.
         - Защо си дошла!
         Йоана стреснато го гледаше. Мъжът яростно запокити дрехите й.
         - Обличай се! И се махай от тук!
         Тя го гледаше с широко отворени невинни очи. Струйка, с цвят на къпина, се стичаше между бедрата й. Но не мислеше за отворената рана, а за това, че не успя да му създаде радост. Когато тръгваше към неговия дом, бе изпълнена с хиляди думи. Смяташе да сподели, че е първият и за душата, и за тялото й, че се прекланя пред чара му и иска да живее за него. Гледаше го с невинните си сини очи. Душата й крещеше от желание да излее океанът, който бушуваше в нея. Но разсеяното лице на мъжа сковаваше думите. Тя стискаше зъби, за да задържи плача. Бързо се обличаше. Бързо изскочи на стълбището. Не усети кога се мушна в тролея, как отключи вратата на своята квартира …
         Днес, след като бяха изтекли тридесет години и Дон Жуановци, и Казанови прекосиха леглото й , знаеше къде греши. В своята младежка щедрост бе поднесла подарък, който нито искаха, нито очакваха от нея. А може би и не ценяха, така както тя не ценеше тази картина. Две произведения на майстора, наследени от дядо й, красяха работния й кабинет. Сред тях, току що окачената рисунка, приличаше на недъгав човек, а възрастният Ромео се надяваше да я плени. И само очите му, изпълнени с надежда, не й позволяваха да я захвърли в килера. А може би и онази нощ, споменът за която дълго време се изправяше като айсберг между нейното сърце и мъжете.




Електронна публикация на 16. февруари 2001 г.

г2001 г. Пенка Бангова. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.