Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

„Чудесата идват и си отиват, отиват и си идват, и оставят,
когато си отиват, живота ни без чудеса и себе си без живот.
След като не могат да са разделени, защо не са едно?“

 

Илко Димитров, „Продавачът на конци”

 

         Отправната точка е отново едно „разчленяване“ – дума, ключова за поетиката на Илко Димитров. В едноименната поема назовава, отключва, отприщва една почти физическа болка от разпада на общността и инвалидността на единичното, трен по несъстоялата се цялост и на невъзможността да принадлежиш. Разчленено е самото тяло на текста. Сякаш за това измъчено от употреба понятие, тази неизлечима травма, назовавана „родина“, е възможно да се говори единствено в двете абсолютни и почти изключващи се крайности: „свръхгорещия“ тон на болката и гнева или хладното, отстранено, почти бюрократично в сухия си език самонаблюдение. Нищо помежду тях, никакъв мост.
         Също поема, „Продавачът на конци“ започва оттам, където свършва текстът от 2001 г. – обръщането към универсалното. Но как се говори за разчленяването на света? За разпада на всяка връзка, дори на човека със самия себе си? За липсата на център и контур, където очертанията на съществуването ни са само поредица от случайни допири? Как се възхвалява низ от възли, кои са призивните думи?
         Странно, но гласът е много по-спокоен. По-мек, по равновесен. Въпросите следват бавно, изчерпателно, с кръгови движения. Има една неизбежна реторичност в картографирането на територията на напрежението, в задаването на координатите на тревогата. Болката от разпада, онази същата болка от разчленяването, проблясва в отделни образи, мимолетни, но вклиняващи се, съпътстващи всяко по-нататъшно четене и разчитане. Като този, например, на плитчините, гъмжащи от бляскави тела – като един преобърнат, парадоксално средиземноморски ад от щастлива телесност под безмилостното слънце. Хаосът е шумен, гъмжащ, пренаселен. Зад всяко съждение, зад всяко кръгово обогатяване на темата присъства като уморителен, паразитен звуков фон. Заявява човешката си принадлежност, населяван е от познати лица. Такива, каквито срещаш по улицата или каквито срещаш по новините или документалните филми, прилежно занимаващи се с нещастията на света: някой си, пазаруващ в Етрополе и друг пиещ квак в Брюксел, бежанецът от Конго, обитаващите гробищата в Кайро, младежите от забутания град. Ежедневността му го прави по-страшен, персонифицирането му – по-болезнен. Но изненадващо, най-голямото му средоточие – пазарът, място не на духовника, нито на поета, нито на мислителя, се оказва мястото за първото поемане на дъх, за едно меко, скромно дори просветление. Нещо трогателно и нещо утешаващо съществува в човешкото упорство за подредба на дребните неща, в хирургическата съсредоточеност на майстора на дюнери, в ритуалната последователност на шофьора на такси, чието настояване да се събужда преди слънцето сякаш (може би, кой знае или ни най-малко не) поддържа реда на вселената. Има моменти, в които става възможно да видиш, колкото и неочаквано да е, подредени поне за миг обърканите нишки на света. Върху сергията на продавача на конци например, този най-скромен и най-незначим сред участниците в един кръговрат от взаимни изключвания и потвърждавания, един кръг на помирение на противоположностите и мащабите, затварящ в себе си изгубеното единство.
                            С такова усилие се труди продавачът на конци,
                           толкова сериозно се отнася към работата си, сякаш
                           ще направи това, което ще направи хирургът.
                           Не изглежда ли смешен продавачът на конци,
                           сравнен с хирурга? А хирургът –
                           не изглежда ли смешен той, сравнен с божия пастир.
                           А последният – не е ли направо смешен, сравнен с Бога?
                           А Бог, не е ли смешен Бог, ако го сравниш с продавача на конци,
                           който с такова усърдие се труди.
         Редът и хаосът се оказват двете страни на една и съща дреха, направена от една и съща материя, от една и съща плетка на смисли и възможности. Погледът може да бъде хвърлян, както се хвърля зар, едно премигване е достатъчно за преобръщането на картината. Поредица от бинарни въпроси задават тази двойственост, непрекъснатата изборност на виждането за света: човешкото или нечовешкото във върховните мигове на съществуването ни, отпечатъкът от небето или отпечатъкът от земята, който всички едновременно сме или не сме, прикованата пеперуда на мига или гъмженето на движението. Отказът от логиката е обявен с категоричността на сентенция: Знанието ни се стреми да постига това, което притежаваме вече в мъдростта. Текстът сам заявява инструментите си: Връщай се, непрекъснато се връщай към очевидностите – те крият истини, които още не си разбрал. (И е ясно доловимо сродството с големия майстор на прозрителната очевидност Костас Монтис). Неотговорът – онова мъчително-сладко, равновесно трептене между противоположностите е единственият може би път към нарушената цялост.
                           ...Защото
                           светът е игра на светлосенки,
                           игра на сенките със светлините
                           и на светлините с липсата на светлини...
         Настояването върху необходимостта от метафизика е обединяващият мотив, пронизващ поемата от край до край, червената нишка, емоционалният й гръбнак (както в „Разчленяване“ това е настояването върху необходимостта от принадлежност.) Метафизика, която тук означава принадлежност към света, участие във вселената. Твърдението за съществуване на общност единствено на небето ми се струва прекалено постулативно, за да бъде краят на това търсене през парчета от връзки и смисли, постоянстващи човешки усилия и неуморимо себеразпитване. Предпочитам истинския, неслучайно избран край на поемата – едно съвсем простичко дзен двустишие (и използвам думата, защото само тя ми се струва способна да изрази спокойствието след преживяването на празнотата). Не бих го цитирала, за да не наруша изненадата за читателя. Но бих искала да завърша с едно друго малко стихотворение в същия дух, програмно, по мое усещане, за естетиката на тази поема, за акта на писането като постоянно пребиваване в премигващата граница между реда и хаоса:
                           Книжка със стихове
                           лежи под ъгъл върху дървената маса. Бутнеш ли книжката с ръка,
                           ъгълът изчезва.

---

   Илко Димитров. Продавачът на конци. Изд. „Стигмати”. София, 2009