Евгени Черепов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Добавено лято“

 

Евгени Черепов

 

Корица на книгата

         Небето беше чисто. Скалистият терен блестеше. На места сред разхвърляните камъни зеленееше ниска трева. Малки езерца и петна отдавна сбит сняг допълваха пейзажа. Слънчево и просторно.
         Лъчезар напредваше. Беше се поуспал, но успя да тръгне към единайсет преди обяд. Жана му беше дала пуловер, анцунг и дъждобран, натъпкани в малка раница. Маршрутът нагоре, белязан от краката на хиляди туристи, си личеше дори за неопитно око. С къси гащи и тениска, с бейзболната шапка на Жана и намазан с крем против изгаряне, Лъчезар катереше. Въпреки умората на нетренираното си тяло, изпитваше удоволствие от изкачването.
         Спираше да си почива, въртеше глава на всички посоки, оглеждаше усмихнат. Чувстваше се добре, макар и особено: едва от ден беше в България, организмът му не се бе отърсил от самолетното пътуване и часовата разлика; вместо вече да е в Стара Загора, се намираше на два часа път под най-високия връх на Балканския полуостров, който до вчера не бе и възнамерявал да качва – странно усещане, което го караше да се хили. Острият въздух, силното слънце, хладината, просторът, далечните хоризонти – всичко това покриваше останалите му усещания и в него напираше единствено нуждата да вика. Да изкрещи в простора всичко. И Лъчезар викаше. В началото притеснено „Ехо”, последвано от по-уверено „Ехеееей”. Въпреки че не виждаше никого наоколо, беше го срам да вика „Ойларипи”, затова няколко пъти силно изпя „Няма мое, няма твое, светът е Берое”. Зарече се да ходи на всички мачове на Берое през следващия сезон. Имаше да наваксва за десет години.
         Викането го зареди и крачките му нагоре станаха по-енергични. Като дете на асфалто-бетоновата цивилизация, Лъчезар чувстваше радост при кратките си излизания сред природата. Едно просторно дихание го изпълваше, гърдите му ставаха тесни, и колкото и дълбоко и бързо да вдишваше, чувството за необятност оставаше неизчерпаемо. Изненадваща свобода, която изчиства ума.
         След един рязък завой на маршрута, далеч нагоре видя двама души с яркочервени раници, които бяха спрели да починат. Единият му махна с ръка и Лъчо отвърна. Деляха ги поне двадесет минути път по острия камънак. Зеленина вече почти не се виждаше. Само силното слънце блестеше от кварцовите люспи в скалите. Небето беше чисто, ходенето сгряваше.

 

         Два часа по-късно бе стигнал до малко изворче, уловено в каменна чешма. Пи от студената вода, наплиска лицето си и погледна към върха. Оставаше последната, най-стръмна част. Ясно виждаше въжето, опънато на набити в камънака колове. Яркочервените раници на двамата пред него се виждаха почти в края му, до минути щяха да са на върха. Лъчезар седна за последна почивка.
         Докато прибърсваше очите си от водата, изведнъж вдигна глава нагоре. Сбърчи чело. Цигарен дим. Едва доловимо, но се усещаше. Но откъде?! Огледа земята около себе си за следи от фасове. Можеше да е седнал точно където двамата с червените раници са пушили, докато почиват. Но не се виждаха фасове. Изправи се.
         Тогава ги видя. До малкото езерце, което беше отминал преди няма и половин час. Трима мъже в тъмни костюми бавно пъплеха нагоре. Не се виждаше дали пушат, пък и димът нямаше как да стигне дотук. Но вятърът, кой знае... Лъчезар се обърка. Кой носи костюм в планината? Или импулсивно решение като неговото ги е сварило неподходящо облечени? А може би бяха старейшини от някаква секта, които се движат винаги костюмирани. Не знаеше. Но и нямаше намерение да чака, за да ги пита.
         Изправи се, нарами раницата, напълни бутилката си с вода и тръгна. Несъзнателно ускори крачката си до предела, който му беше възможен. От усилието капки пот избиха по челото му. Той ги избърса с ръка и продължи.
         Задуха вятър. В началото бе просто полъх, но скоро се усили. Небето притъмня. Лъчезар погледна нагоре. Черен облак поглъщаше последните остатъци ясно небе. Температурата бе паднала поне с пет градуса. Беше чувал за внезапните бури в планината. Именно затова Веселин и Жана бяха настоявали да вземе раницата с дрехи и дъждобрана. За връщане не можеше да става и дума. Станцията на върха, за която му бяха говорили, беше на не повече от половин час път. Ръцете му сграбчиха опънатото метално въже и започнаха да помагат на вече уморените крака.
         Вятърът се усили. Въжето се клатеше от напора му, последната ивица синьо изчезна в облака. Лъчезар облече дрехите от раницата. След първите пръски от небето нахлузи и дъждобрана. Ярка светкавица го стресна и той затвори очи при последвалия гръм.
         Погледна назад. Видя, че мъжете в тъмни костюми значително са съкратили дистанцията, въпреки ускорения му ход. Но сигурно беше нормално. И те искаха да стигнат върха преди бурята. И все пак как бяха успели, толкова бързо ...
         Лъчезар впрегна всичките си сили. Краката му пулсираха от напъна, ръцете му се впиваха във въжето. Вървеше и се теглеше едновременно. Наклонът бе станал много стръмен и едно невнимание би му коствало тежка контузия. Въпреки това той постоянно обръщаше глава назад, за да види докъде са стигнали мъжете след него. След всяко обръщане дистанцията се съкращаваше.
         Студената тръпка, която го бе споходила във влака, сега се бе превърнала в постоянно треперене. Той вдигна яката на пуловера, сложи си и качулката на дъждобрана, въпреки че все още падаха само отделни пръски. Пулсът му бумтеше, усещаше задух в гърдите, от който му прималяваше. Наложи се на два пъти да спира, за да си вземе дъх. Повтаряше си да се успокои, нищо толкова страшно нямаше да стане. Дори целият да се намокреше, след четвърт час вече щеше да е на сухо в станцията. Тялото му обаче не го слушаше и продължаваше да трепери.
         Върхът беше близо. Вече се виждаше краят на въжето. Лъчезар насили тялото си в последен напън, който да го изведе горе. Беше притъмняло още повече. Вятърът люлееше въжето. Опъваше и без това обтегнатите му скули. Той се задъхваше и току поглеждаше назад. Мъжете в тъмни костюми бяха близо. Мирисът на цигарен дим се напластяваше в електричеството наоколо, вливаше се в озона. Хрумна му, че това е най-абсурдната смесица от свежест и цигарен дим, която е улавяла носа му. В нея имаше нещо свръхестествено. Но и някакъв странен уют, който му нашепваше, че нищо страшно няма, всичко ще бъде наред, всичко ще бъде ...
         Подхлъзна се и дясното му коляно се заби в остър камък. За миг болката го парализира и той рухна върху едро парче скала. Тежък гръм отекна съвсем наблизо. Силен и плътен като болката в коляното му. Лъчезар погледна удареното място. Анцунгът беше скъсан, а отдолу кърваво се подаваше коляното му. Сви и отпусна няколко пъти. Болеше, но не беше страшно. Просто драскотина. На няколко метра под него се отрони камъче и звучно се търколи. Мъжете в тъмни костюми. Бяха го застигнали. Лъчезар се хвана за въжето и се изправи. Заситни нагоре, пренебрегвайки болката в коляното, внезапния студ, задуха в гърдите си. Трябваше да стигне горе.
         Въжето свърши. Острият наклон също. Полегата пътека водеше към метална постройка, боядисана в синьо. До нея стърчеше каменно означение на най-високото място на Балканския полуостров. Лъчезар се сви, защото тук щеше да духа повече. Но не духаше. Вятърът изведнъж утихна. Зарядът в небето изчезна. Още беше тъмно, но облаците бяха бели, а отдолу им се стелеше синкавина.
         Заваля сняг. Едри, бавни снежинки. Очите на Лъчезар се разшириха, той дори протегна ръка, за да гледа топящите се в нея снежинки. Свиренето на вятъра беше престанало, нямаше гърмежи. Тихо валеше сняг. Бавно и тържествено. Детски снежен спомен изведнъж се прояви в паметта му. Неочакван, силен, отдавна забравен. Единствено снежнобяло парче пъзел. Лъчезар се засмя. Силно и неудържимо. Смееше се на треперенето си, на хаотичната си амнезия. Смееше се на снега през август. Смееше се с благодарност. Обърна се назад и проследи с поглед въжето. Мъжете в тъмни костюми ги нямаше. Въздухът бе свеж и сладък.

 

 

 

---

 

 

 

Романът е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 31. март 2012 г.
Публикация в кн. „Добавено лято“, Евгени Черепов, Изд. „Ciela“, С., 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]