Александър Чобанов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

Не се захващайте с алчни хора

 

Александър Чобанов

 

 

         Те стъпваха тромаво по нажеженияпясък, носейки кислородните си бутилки през рамо. Бе минал още един ден под водата. За тях това не беше нищо специално - работа; стояха и чакаха да ги потърсят. Идваха какви ли не хора. Най-много бяха тези, които искаха да се научат да се гмуркат. Имаше идруги, които просто се доказваха пред някого, а имаше и такива, които искаха да преодолеят страха си. С две думи: идваха всякакви.
         Един ден обаче при Станимир, по-стария от двамата братя, се появи странна двойка мъж и жена - с молбата да им потърсят нещо на дъното на морето. Станимир се консултира с брат си Симеон...
         - Заплащането е добро, защо да не се хванем? - попитал го беше Станимир.
         - Щом е добро, а и дават аванс... Аз съм за.
         - Добре тогава, ще им кажа, че ще свършим работа.
         Двамата братя си приличаха много и се различаваха много. И двамата бяха руси със синьо-зелени очи, но лицата им бяха съвсем различни. Това на по-големия приличаше на майката - по-кръгло и миловидно, а това на Симеон беше досущ като на баща им - скулесто и сериозно. Като малки родителите им ги бъркали много често. Познавали ги повече по действията им, отколкото по външността им.
         По-големият беше по-стихиен, по-чувствителен, по-краен, сантиментален като българин (майката), а брат му бe пресметлив, сдържан, постоянен и последователен като немец (бащата).
         - Какво по-точно трябва да търсим и къде? - обърна се към Станимир брат му.
         Близо до местността „Аркутино“ - от другата страна на острова. Но ще ти разкажа покъсно. Нека сега отидем да хапнем на кея.
         - Къде? Пак ли в Созопол?
         - Да. Не ми се ходи по-далече.
         - Да се обадя ли на Мая, да дойде с нас? - попита Симеон.
         - Обади є се и аз ще поканя Светла.
         Така времето стремглаво се беше засилило към въпросния ден. Те изобщо и не подозираха какво ще търсят, а просто се наслаждаваха на поредния залез, похапвайки пресни попчета. Мая постоянно бъбреше, пипаше си красивото мургаво лице, обичаше да е център на внимание, което пък от своя страна амбицираше другата брюнетка, която си падаше малко мъжкарана. Но и двете бяха красиви. „Няма по-красива жена от влюбената“ - беше казал Станимир на брат си, отивайки на работа. За Симеон нещата стояха малко по-различно, но той си премълча, не искаше да спори с брат си.
         Когато на двамата им предстоеше някаква по-опасна задача като тази, Мая и Светла отиваха на църква да се помолят и да запалят свещичка. Ако случайно едната не можеше, другата задължително палеше свещ и за нея. Този път и двете щяха да забравят за този си ритуал, което силно щеше да ги притесни, но твърде късно. А и водолазите, когато вече бяха взели аванса, си спомниха думите на баща им: „Не се захващайте с алчни хора. Не търсете съкровища, а работете. Вярвайте в Господ.“
         - Какво може да ти каже един немец - мърмореше Симеон.
         - Немец, но благодарение на него си тук.
         - Да, той пък е бил благодарение на майка ни. Какво като е немец? Те са толкова ограничени... „Не търсете съкровища, а работете.“ Може ли да кажеш такова нещо?
         - Според мен е бил прав, въпреки че сам цял живот не е спирал да търси съкровища, разказваше ми мама. Много, много интересни неща е правил баща ни. Накрая, преди да си отиде, є е казал, че съкровището е било под носа му, а той пропилял целия си живот да го търси на дъното на морета и океани.
         - Това според мен са поредните да не казвам к’во на немеца, но ‘айде... - и махна с ръка към морето.
         - Престани да говориш така - намръщи се Станимир. - Сякаш не ти пука за него...
         Спореха, но и двамата се прекланяха пред духа на баща им - единият тайно, другият не пропускаше случай да спомене какво е казвал на времето. Постепенно се унесоха в разговора, на кея залезът се показа и покани луната да се търкаля из небето и да освети нощта им.

 

 

* * *

 

 

         На другия ден те бавно се качиха на лодката, която ги чакаше, и се приготвиха за гмуркане.
         - Имена няма да ви казваме - заговори ги жената. - Ще ви кажа само, че тук преди много, да не кажа хиляди години, в местността “Аркутино” е работил някакъв шаман или ако искате, го наречете магьосник, алхимик или к’вото щете там... - Станимир я гледаше, а Симеон нещо си ровеше из багажа. - Намерихме следи, които ни доведоха точно дотук, и според тях той трябва да е скрил книгата със своите записки някъде на дъното.
         В този момент мъжът, който беше с нея, се обади:
         - Да, работил е на острова на зайците и е имал тайна лаборатория. Според записките, кои-то намерихме, е открил много ценни неща. Но любовта му е попречила да ги изпробва. Влюбил се в някаква туркиня...
         - Мъже... - прекъсна го спътницата му. Кучета на служба при жената, както е казал поетът - и се изхили доволно.
         - Да, но тази туркиня била много красива продължи той. - Народили му се деца. Откъснал се от своята лаборатория на острова и забравил за нея - любовта и домът го отделили от това, което търсел, докато един ден жена му не била отвлечена от пирати. Тогава с ярост се завърнал на острова и за кратък период от време успял да си я върне, но така и не е описано как. Има твърдения, че изобретил подводница или нещо подобно, с което ги догонил, взел си жената и потопил кораба. Когато се завърнали у дома с жена си, той є бил казал: „Цял живот търсих ключа къде ли не и какви ли не неща открих, а той през цялото време е бил под носа ми. Отивам да потопя всичко на дъното...“
         И така ние сега ще търсим неговите записки на дъното.
         - Добре, само ми покажете къде е мястото и да скачаме, че и нас ни чакат нашите туркини - каза Симеон и мъжът и жената се подсмихнаха.
         Станимир си сложи маската и цамбурна по гръб. Симеон го последва. Синьо-зелената изумрудена красота на водата ги обгърна и зави с тишина. Носеха се обвити в плътност. Бързо стигнаха дъното и започнаха да опипват - рачетата се изплашиха и тръгнаха да бягат, махайки им с щипки. Симеон му посочи нещо. Станимир заби ножа си в пясъка и удари на твърдо. „Явно тези двамата знаят къде точно е книгата“ - учуди се Симеон. Всичко започна да му се струва малко странно, но се заеха да копаят. Копаха близо два часа, когато Станимир издърпа малко златно ковчеже. Симеон се развълнува и първата му мисъл беше да го дръпне и да избяга, но Станимир бе предвидил това му действие и го предотврати само с показалеца си. Изплуваха горе и показаха находката си на мъжа и жената, които грейнаха.
         - Идвайте да го отваряме - подкани ги тя.
         И двамата бяха изтеглени обратно на борда. Станимир постави внимателно малкото, красиво гравирано златно сандъче.
         - Бързо го намерихте - заговори ги мъжът.
         - Беше точно там, където казахте - отвърна Станимир. - Това е добър знак - включи се тя.
         - Да го отваряме - извика Симеон.
         - Да не мислите, че ще го отворим пред вас - закиска се грозно жената.
         Симеон потръпна и посегна да вдигне ръка, но Станимир го спря.
         - Дайте ни останалата част от сумата и да се прибираме - каза той.
         Получиха всичко, както се бяха разбрали. Стовариха ги в Созопол, стиснаха си ръцете и се разделиха. Станимир запази спокойствие, но Симеон не престана да мисли за сандъчето и да повтаря колко е безценно и че то било тяхно, а не „на тези мошеници“. Обаче трябваше да приеме факта, че повече няма да го види.
         - Но то е безценно... - въздъхна той.
         - Откъде знаеш?
         - Знам, личеше си. Безценно е...
         - Ти вече полудя с т’ва безценно. Да вървим да взимаме момичетата и да хапнем на кея.
         Така и направиха. Приятелките им като ги видяха, потръпнаха от щастие, защото не им се беше случило нищо, въпреки че не бяха отишли на църква. Това им го спестиха. Просто вечеряха и решиха да си тръгват. Когато двамата братя се прибраха, къщата им светеше.
         - А, много странно - каза Станимир.
         Приближиха се бавно и влязоха крадешката. Всичко беше обърнато надолу с главата. Телевизорът - строшен... всичко... Докато двамата имаха време да реагират, зад тях изскочиха мъжът и жената. Мъжът държеше „Дезърт ийгъл“.
         - Къде скрихте съдържанието?
         - За какво говорите? - попита Станимир.
         - Знаеш за какво, всичко онова, което беше в сандъчето. Къде е? - извика истерично жената.
         - Това са пълни глупости - подсмихна се Симеон. - Те ще си искат парите, които ни платиха.
         - Не, искаме онова, което сте взели от ковчежето.
         - Говорите пълни глупости, нищо не сме взимали - каза пак Станимир.
         - Тогава как ще обясните това? - попита ги жената и постави на масата малкото, красиво гравирано сандъче. „Безценното...“ - помисли си Симеон, „...ще бъде мое... завинаги...“.
         - Кое, как ще обясним? - очите му святкаха, вече беше забравил за оръжието.
         - Ето това! - и тя отвори ковчежето... Беше празно... Празно... На дъното му само чернееха едри старогръцки думи, които в превод гласяха: „ВСИЧКО, КОЕТО ТЪРСИШ, Е В ТЕБ...“ 1099 г.
         Настана мълчание... После Станимир се засмя.
         - Къде е, казвайте? - изстреля мъжът с оръжието.
         - Не сме взимали нищо - отвърна по-големият брат. - Казвам ви - и продължи да се смее...
         - Какво ти е толкова смешно? - сръга го с пистолета мъжът.
         Единствен Станимир беше учил старогръцки в университета.
         - Но тук пише, пише... че...
         И той им преведе всичко. Отначало не му повярваха. Трябваше да търсят професор по старогръцки чак във Варна, за да се убедят, че не ги лъже. Но после всичко се нареди. Мъжът и жената ги накараха да се върнат да търсят на дъното още, заплашвайки ги, че няма да спрат да ги тормозят, докато не намерят това, което търсеха...
         А Симеон беше възкликнал: „Колко банално, поне да беше оставил някоя рецепта за злато и всичко щеше да има „Хепи Енд“, както казват американците.“

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. март 2008 г.
Публикация в сб. „Колекция 18“, Александър Чобанов, Изд. „Отзвук прес“, Смолян, 2008 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]