Трийсет кратки разказа. В тях няма да намерите нито дума за Апокалипсиса. Нито ще ви разтърсят кой знае какви трагедии. Въпреки това, докато ги четете, ще се изпълните с тягостни чувства, ще се почувствате потиснати, разочаровани неизвестно от какво, ще поискате да поразмишлявате за собствения си живот, а кой знае – може даже да ви обхванат безсъние и печал. И тогава – може би – ще ви осени прозрението: ами то така може да се разкаже всеки живот, всяка история, всяко нещо на този свят. Задълбавате в най-болезнената част от своята неудовлетвореност, а всичко останало зачерквате. Докато дълбаете, се ослушвате, боли ли, колко боли, колко още болка може да поемете...
         Именно по този начин, сумтейки, мрънкайки, хленчейки, оплаквайки се, героите на тези трийсет разказа сами ампутират каквато и да било възможност да бъдат щастливи. Защото щастието им зависи от осъществяването на някаква представа, как се полага да изглеждат нещата.
         Героинята от „Мамопластика“ си е направила чрез множество операции перфектно тяло и лице, нещо, за което цял живот е мечтала в грозотата си. И какво? Оказва се, че не може да понася как я гледат мъжете. Героят на „Предимства/неудобства“ е като Буридановото магаре, не е способен да вземе решение за каквото и да било. Затова отменя всичките си срещи, след като самият той ги е насрочил. Размисълът да иде тук или там му носи главно страдание. Любовницата му го избавя от самия него. Застрелва го. Мотивът й е несъкрушим – той е искал да се самоубие, но не е могъл да вземе решение... „Да работиш, да бачкаш, да бъхташ, това е целта“ – заключава героят от „Тишината на Лувъра“. Той от десет години я кара на минимален доход, същинско социално самоубийство. Но какво да направи, не може да свикне да се вижда бръснат, с къса коса, с изгладена риза. И да си каже: „Ти си успешен пич, няма проблем“. Героинята от „Охранителят“ предпочита да се самозаблуждава, че е познала любовта. Тя винаги носи тъмни очила. Никой не разбира защо? Питат я как може да живее в такъв мрак. Ами, свиква се, отвръща тя.
         Така безпрогледно се провират трийсетте разказа. Но ето ти изненада! Разказът „Геометрия“ започва с дивна хармония между двама души – навестил ги е късметът и им е доставил мечтаното от повечето хора сексуално пасване. Героинята разказва колко им е добре с приятеля й в леглото, как половите им органи са струговани един за друг. Съвършена геометрия, при която креватът е огнището на общия им живот. И те подържат огъня с оргазми. Докато един ден, в някаква степен отново неочаквано, за разказа – неочаквано, за сборника с разкази – напълно очаквано и в реда на нещата, героят пожелава да напусне героинята. В сластен порив тя успява да го придърпа до огненото легло и след взрив от последни наслади... какво мислите, че извършва. Правилно, точно така. Отрязва му пениса. За да го съхрани в буркан – това съкровище, този уникат, модел, калъп, тази еманация на мъжкото достойнство. Но нима нашата героиня би могла да постъпи другояче, нима би могла от утре да се заводолява с разни несъвършени подобия? Не би могла, ще ни отговори всеки позвнавач на изтънчените душевности...
         И така нататък. В трийсетте разказа неудовлетвореността на героите от собствения им живот е на границата на комичното. Но от това няма да ви стане нито на йота смешно. Само ще въздишате и въздишате, и въздишате... Героите на „Когато бъдем щастливи“ са фрустрирани, недоволни, мърморещи екземпляри, които могат да предизвикат всичко, но не и съчувствие. Те са природно, изначално нещастни, защото щастието е в онова, което не сме:
         1. Как да е щастлив един некрасив човек (нали вижда отношението към красивите)?
         2. Нормалните са дълбоко уязвими, защото са нормални.
         3. Различните мечтаят за едно-единствено нещо – да бъдат нормални.
         Трийсет кратки разказа! Само че има още един – трийсет и първи, който по типично постмодерен начин подлага на критика останалите трийсетина и общата си с тях авторка – Карол Фив.
         „За какво пишеш тези разкази?“ – Карол Фив отправя въпроса си към Карол Фив. Кому е необходимо всичко това? Без надежда, без светлина? Я виж как другояче пише Милен Русков! Георги Господинов виж как пише! Или Деян Енев виж как пише! Шегувам се. Вероятно така би прозвучала язвителността на Карол Фив, ако тя беше българска писателка. Но понеже е френска писателка, се насочва към примери с Уелбек и Анна Гавалда.
         „Трябва ти предприемачески дух, за да успееш днес, инак нищо няма да постигнеш... Трябва да си намериш пазар, да привлечеш клиентела... Мислила ли си кой ще купува книгите ти? Коя е твоята публика, хората, за които пишеш? Поне знаеш ли защо пишеш...“ И по-натам: „Ако наистина не пишеш за никого, има опасност да не заинтересуваш никого...“
         Е, мен лично Карол Фив ме заинтригува именно с трийсет и първия си разказ, внасящ полезна яснота върху останалите й разкази. Ами да, текстовете й са потискащи, защото тя не пише за никого, няма стратегия, липсват й таргет групи, дори не знае защо пише. Ето начин да се почувстваш свободен, за да пишеш истината. А истината според героите на останалите трийсет разказа е, че светът е потискащ, че човекът е надарен с палитра от възможности да мисли, чувства и усеща с една-единствена цел – да проумее, че е прецакан (или минат, както казват по нашите краища). В този свят се цени красотата, пък ти си грозноват; богатият още от Ботево време минава за голяма работа, пък ти си беден; гръмогласният и от задните редици ще бъде чут, пък теб и на сцената да те поканят – ще мънкаш и мънкаш, и мънкаш. Само в какво нещо се е превърнал човекът! Излезе му една гнойна пъпка на носа и край с него. Може и да не преживее гнусливите, съжалителните, неодобрителните погледи на себеподобните...
         Да, потискащи са текстовете на Карол Фив. За сметка на това има и нещо крайно разведряващо. Поне за мен. Ето, казвам си, най-после един писател, който не знае защо пише! Ето най-после един писател, който не пише за никого!

---

Карол Фив. Когато станем щастливи. Прев. от френски Тодорка Минева, изд. „Сонм“, С., 2016.

Книгата е част от проекта на издателство „СОНМ“ „Разказът – един пренебрегнат жанр“, осъществен с подкрепата на програма „Креативна Европа“ на ЕС.