Предверието на морето
не е бряг от очакване,
нито пък раковини,
смеещи се под стъпалата ми...
Предверието на морето –
сок от слънчев хлад
по ненужната ми рокля,
от вятър обладана,
без страх и без посока.

Студено е,
то не от бриза,
на сол разсипал същността ми.
Студеното е черна дума,
която в гърлото ми слиза
и в миг ще ме удави.
Ликът ми плува по вълните,
не го познавам вече,
все по-навътре в смръщения залез,
отива си абсурда,
че аз изобщо съществувам.

Кръстосан знак
от облака треперещ пада,
не вярвам, Господи,
на обещания за милост,
подишай с мене
морски сюрреализъм...

И ето,
кораб призрачен изниква
(поемата, която не написах),
владетелят на стихове-въжета
душата си обримчва
и изсъхва не от жега...
Залив той не търси
и не се разкайва...

Но някъде сред ада на Безкрая
ще слезе, виждам, нов Орфей
с коси от жажда
и ръце, източени на лира,
да вкуси и да ни разкаже,
под тонове бушуваща тъга,
как се въздига
душа на Евридика.