Сънувам евкалипт на сто години.
Циклопно жълтото небе ме задушава,
ухае вятърът на чай-омраза,
камбанките тъга са балерини,
които в сянка резедава приютявам.

Кората ми ненужно се усмихва
на червейчета, дето нощем ме разпъват –
какво е казал, мислил и написал
духът ми, а защо и колко стиха
в короната без срам са се разлистили!

Не помня дъжд, той няма и дойде,
от корена си чувам гръмотевица,
разцепва ме на две магьосница,
живея нощите на своя двойник,
фенерчета небесни ме докосват.

В мъгла дочувам пак на детството пианото –
ту верен тон, ту грешка, но потича настроение!
А днес с конци от думите отритнати
превързвам суетата, разкрасявам раните...

Обличам се за бал, но в дрипите
на свършващото време,
на тайното разпятие,
на мъчното “обичам те”,
през усета за бреме,
през нежното проклятие,
че аз съм просто лист,
в изтъркана икона плът,
измислен клоун-евкалипт,
в чиято аура-пустиня
иглички самота валят...

Преди да спомена за края,
за тинята – луксозна говорилня,
прекръствам се чрез стихова молитва:
дори дървото има право
в парцаления свят да търси начин
на нещо дребно да се радва,
а за любовта си – да поплаче.

За любовта – каквото и това
за мъртвите цветя да значи.