Най-отчайваща везна
между любовта и омразата,
азът проектира себе си
в кривото огледало.
Точка,
в която се разтапям –
минус двеста градуса вина –
и потъвам ледена,
уж бронирана жена –
прекършен лебед...

Краят не е черна дупка,
а конец,
провиснал от небето.
Опъват го душите ни,
но всъщност
ъглите са четири...

Сега какво?
Да чакам божия намеса?
Тълпата е като мъгла,
скрива ни,
но писъкът ми свети.
И отрязва нечия глава –
кухи са добрите намерения.
То не било везна
между любовта и омразата,
нито истина наполовина...
Думата ми не е хвърлен камък.
Думите са гилотина.