В нощта като копринено желание,
където ляга силует на мъж,
целувам твойто колебание,
отчайващо далечни длани,
бъдете моят невъзкръснал дъжд.

В короната, изсъхнала от чувства,
рисувани със въглен са листата,
но там, сред черната позлата,
звънчето на неказаното чувам,
ключето на душата ми се стапя.

Следите сипкав сняг покрива
и стърже лък по звуците на мисълта,
по кожата ми скреж заспива,
без реверанс на съпротива,
къде си смъртна топлина?...

Дървото, което ти за мен обличаш,
и сянката, която мълком галиш,
те няма да са вече ничий...
Трева ми трябва, за да коленича,
преди да ме изтриеш като на шега.

Обърнатият знак подсказва логика,
която устните невидими изричат,
от черен шоколад до бялата еротика,
от всяко „да“ до вечното „напротив“,
изплитам виртуална приказка.

Прочетете стихотворението на италиански език