ПАРКЪТ

I

Илко Димитров

На Емилена

Две години този парк ме обзема,
изпълвайки с растяща тежест всеки ден до днес,
когато пак се връщам.
Мислено?
А бях ли там
физически, оставяйки следа сред него, та някой
случаен минувач да я съзре
или животно в нея да се блъсне
като в прекършен клон?
Сега се връщам сред онази сенчеста гора,
приличаща на катедрала.
Две редици
засадени близо едно до друго дървета,
с високи, източени стволове
и сплитащи се във върха корони,
под тях пътеката,
посипана със сивкав пясък,
която свършва и започва
с началото и края на редиците дървета.
От двете им страни стои гората,
с преплитащи се слънчеви лъчи и сенки.

Това бе всичко. Не.
На път към нея
минавах покрай езеро с индустриална форма.
Водата му трептеше, правена
на отшумяващи вълнички
от гмуркащи се патици и падащи листа.

Достигнах полусянката на свода и бавно
започвах да навлизам между мълчаливите,
еднообразно прави и блестящи
от въздуха около тях дървета.
Всяка крачка бе процеждане
през тягостно съпротивляваща се тъкан.

Въздухът бе ведър.

С последното дърво
пътеката плавно се стопява
в разположения перпендикулярно път.

върни се | продължи