На сутринта устата ми беше суха. Породената от алкохол жажда е тъй жестока, че ми идеше всеки път, когато се вкарвам в нея, още в 9 часа да почвам с бира. Завъртях кранчето почти до край и налях в корема си студена вода, след което се плиснах 3 пъти за щастие по лицето с течащата вода и отново се озовах на леглото. Беше ми толкова приятно да сънувам. Май засиленото слюнкоотделяне през нощта беше този път причината за жаждата в устата ми. Не останах дълго време в мисли за блажения сън, досетих се за уговорката с Адриана, при която трябваше да се изкъпя, обух набързо избелелия панталон, шарената блуза, миризливите маратонки и закрачих към спирката на 280. От две седмици в общежитието нямаше топла вода. Докато на мен ми се свиваха вените по челото, когато трябваше да си измия задника със студена вода, на другите изглежда хич не им пукаше. Беше все още топло. Градусите се движеха в интервала от 20 до 30, плюс  търпението, с което е роден всеки след 89-та година, картинката добиваше нихилистичен нюанс. Улицата беше празна, нито хора, нито коли, единствено една глутница кучета се бяха излегнали на асфалта, още спяха. Всички псета тук имаха по-големи кореми от моя. Не знам от къде, но сякаш и се хранеха по-добре от мен. Често минавах със страх покрай тях, заради две гонения, които ми направиха през изминалата година. Зачаках рейса. На спирката имаше още шепа ранобудници като мен. Къде ли бяха тръгнали в неделя? Без раници, сакове, чанти. Ясно беше къде. Единствено чувството ми за пресметливост ме успокои – процентът да се окажем всичките в банята на Адриана беше едно към петстотин хиляди.