Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ДЕВЕТ ДНИ

 

Дилян Еленков

 

 

        Знаете как започват нещата, няколко думи, няколко напивания, и решихме да отидем заедно на морето. Лятото си заминаваше, бяха последните топли дни на септември, не бяхме мърдали задниците си цяла година и идващата зима не вещаеше нищо добро. Вещаеше свински грип, безпаричие, много алкохол, мръсни сухи дупки, марихуана, ксанакс, раздели и самота. С нея се виждахме от около два месеца, мотаехме се по улиците, пред народния, пиехме прекалено, никакъв секс. Почти след всяка среща на сутринта тя се озоваваше в леглото на някой друг, и аз си обещавах да не я виждам повече. После тя звънеше и пак същото. Излизахме, по някое време изчезваше, понякога я търсех, понякога не, обикновено не я намирах, донапивах се докато се вцепеня; студени малки часове, прибирания с бира в ръка, лоши погледи, драйфане, сън и пак драйфане. Не разбирах защо ми звънеше, не разбирах защо се съгласявам. Не знаех кой е по-луд. В утайката на всичко стоеше една огромна Дупка, една голяма Липса, един голям Страх.
        Казваше се Теси. Излъчваше сексапил. Знаеше го и нехаеше. Момчетата я бройкаха. И момичетата. И старците. Сигурен съм, че и песовете по тротоарите я бройкаха. Хубаво лице, хубаво тяло, но това което най-напред забелязах беше талията – прекрасна талия, и това беше първото, което й казах като се запознахме: „имаш прекрасна талия”. Всъщност я познавах от около две години, тогава не правихме нещо по-различно, и тогава не се получи, после тя се хвана с един красавец и изчезна от света. Поне от моя. Някъде през това време след като минали през всички лайна се разделили, и, така от нищото, сякаш след една нощ, ме потърси по телефона ( и до сега смятам, че тя няма никакво чувство за времето). Беше рано, към девет вечерта, бях пил два дена, и мислех да лягам. Съгласих се, точно както преди. Не бях поумнял. И така, втори рунд.
        Нищо ново, нищо добро. Знаех какво ме очаква, знаех че не можеш да се разминеш безнаказано от това да се виждаш често с момиче, с което не спиш. И въпреки това тръгнахме. Предната вечер беше поредната от поредните. Лежах безпаметно в леглото. Звънна. Да тръгваме, а? Ок, да тръгваме, довечера ще дойда у вас, че да съберем багажа по-лесно. Ок, Ок. Вечерта взех китайско и две бутилки вино, отидох у тях. В хола й нямаше ток, та седяхме на един диван и гледахме на лаптопа някакъв новозеландски комедиен сериал. „Полетът на еди какво си”. Заспах на дивана, по някое време тя се премести в стаята си. Не я последвах, исках всичко да е наред. Сутринта стана преди мен, изкъпа се. Събрахме багажа, не знам как го направи, но побра невероятни глупости в две малки чантички. Стопа беше превъзходен, дори нямах време да си купя нещо за пиене. Стигнахме за шест часа и нещо. Ах, морето.
        Плажът беше на час път пеша, затова решихме да се подкрепим. От едно магазинче взехме бутилка мастика, цигари, и някои по-маловажни неща като хляб и сирене. И някакви сладки лайна. Седнахме под стряхата на магазинчето, отворихме мастиката. Добре дошли, каза мастиката, добре дошли у дома. Три малки котенца се трупаха като грозд по асмата. Гроздето беше узряло, никой не се съмняваше в това. Тръгнахме по тъмно. Вече залитахме. На кой му пукаше. Единственият ми страх беше да не си изкълча някой от краката. Понеже много лесно се изкълчват. За разлика от врата. Ха Ха. Слязохме на пясъка и се събухме. Блаженство, хиляди малки оргазми, щях да се разплача. Отдавна не бях изпитвал щастие. За нея предполагах. Вървяхме и се смеехме, а там в далечината онази светлина. Абе усетих че не е нормална тая светлина. Даже й предложих да не вървим повече, да спираме и да разгъвам палатката, пък на сутринта да видим за какво става дума. Не, не, да вървим. Ок, миличко, както кажеш, миличко. Е, нищо лошо, оказаха се бандата смахнати кинаджии, снимащи поредната история за Свободата и Бягството. Поседяхме при тях, пиинахме още малко, и продължихме още сто-двеста метра. Тя засмука мастиката, аз направих от мястото дом, помагахме си взаимно. Нямахме сили да палим огън, та седнахме на тъмно, близо до вълните, там където свършваше светлината от прожекторите на кинаджиите. Лунен пейзаж, каза тя. Лунен пейзаж, казах аз. Но си имаме море тук, да го духа луната, помислих си. Пийвахме си. Може и да сме говорили за нещо сериозно, но бързо го ударихме на лигня. Не знам колко време. Имаше ли значение. Знаете какво имаше значение. Решихме да си лягаме. Хубаво. Не намирахме палатката, падахме, не ставахме, търкаляхме се. Смеехме се. Смеехме се. Сигурен съм че ни чуха. Сигурен съм че ни завидяха. Те правеха този филм за нас и го знаеха. Ние бяхме свободни, те не. Ние бяхме духа, който вмирисаните им ленти никога нямаше да уловят. Ние бяхме там преди тях. Винаги сме били. Накрая намерихме палатката. Допълзяхме до нея. Легнахме си както бяхме, полуоблечени. Тя беше с една прекрасна рокля, която лесно се повдигаше. Не знам, май се унесе веднага. Аз не можах. Повдигнах й роклята, поотърках се малко, прегърнах я и заспах. Първата ни морска нощ.
        На сутринта седяхме, аз направих най-гадното кафе в живота си, пиехме го. Кинаджиите бяха изчезнали, само едно момче и едно момиче събираха последните неща, събраха ги и минаха покрай нас. Добро утро, добро утро. Усмивки. Те изчезнаха и осъзнахме, че сме напълно сами. На мен това ми харесваше, в момента и на нея и харесваше, но знаех, че това няма да продължи дълго. Тя обичаше компаниите, компаниите от хора. Жадуваше за тях, търсеше ги. А аз знаех, че там ще я загубя, преди да съм я намерил. Ще мисля за това като му дойде времето, помислих си. Изкъпахме се в морето. Изсъхнахме. Трябваше пак да бием оня час път до най-близкия магазин, запасяване. Там бързо намерихме добър ресторант, хапнахме. Краят на сезона беше в силата си. Пълна тишина и летаргия, дремещи котки, дремещи кучета, дремещи сервитьорки. Безвремие. Напазарувахме, надушихме от къде да вземем домашно вино и ракия, малко плодове, и обратно по пътя. Запалихме огън, пихме вино, после малко ракия, тя полегна в скута ми. Легнахме си. Мисля, че спахме като Роня и Бирк, там в пещерата.
        И ето стана студено. Събудих се да пикая и се препиках. Вятър, и то какъв. Е, имахме достатъчно пиене, все щяхме да се справим. Студено, ама момичето иска да влиза във водата, как да я разубедиш. Първо сварихме кафе ( малко по-добро от предишното ), горе в гората над плажа, там имаше завет, слязохме долу още с чашите кафе в ръце, на мен ми стана хладно, сетих се че има коняк, отворих го и отпих една глътка. После запалих огън, а тя влезе да поплува. Излязоха вълни, беше плитко, но вълните бяха като опашки на дракони, и се притеснявах за нея. Гледах я как е там, в този танц с драконите, и дори виждах езиците им. Пиивах си. Много лесно влизаше този коняк. Тя излезе и седна до огъня. Беше ранен следобед. Явно ме е хванало, защото по едно време забравих за нея и почнах да пиша някакви глупости. Не знам колко време. Толкова се отнесох, че дори я оставих да носи дървата. Конякът свърши и продължихме с ракия. Този път и тя пиеше. Наздраве, наздраве. Тогава се появи едно коте. Очичките му светкаха в тъмното, в началото мислех, че параноясвам. После го чухме ясно: мяу. Лека по лека се престраши и се появи от храстите, от тези най-трънливите. Беше оранжево, плашеше се от нас, ама си искаше. Оранжево коте, момче, на около шест месеца. Теси веднага скочи да му приготвя ядене. Надроби му пастет, хляб и вода. То си хапваше, мъркаше, положението стана много домашно. Приказвахме. Помня, че по някое време тя пак ми лежеше в скута. Можех да умра така. Мисля, че го казах. Не знам дали отвърна и какво. Задрямахме така, но се събудихме от студ, когато огъня загасна, и се мушнахме на топло. Тя заспа, аз се опитвах да я събудя, страшно се бях възбудил. Не се събуждаше. Това продължи много време. Накрая се обърнах настрани, изпразних се в една хартия, изтрих се и заспах обърнат на другата страна. Като се събудих ме беше прегърнала. Още бях гузен. Станах и се качих в гората. Видях, че през нощта там е имало хора, само на петнайсет метра от нас. Нищо не бяхме чули. А те? Страхотно, помислих си. Започва се, помислих си.
        Ядохме нещо, поне тя, и тръгнахме да пазаруваме. Пиенето и яденето стигаха точно за два дена, тоест през ден трябваше да се вдигаме и да пазаруваме. Този път решихме да минем по пътя над плажа, имаше такъв. Докато вървяхме срещнахме банда момичета, които ни поканиха вечерта при тях. Казахме им, че ще дойдем. Добре стана, помислих си – тя си получаваше компанията, аз душевния мир. Отидохме до където трябваше, посетихме същия ресторант, не беше скъп, готвеха вкусно и прочие, имаше къде да си заредим шибаните телефони, поседяхме докато се стъмни, нова храна, вино и ракия. Презареждане. Вървяхме на връщане, пиехме, веселието набъбваше в нас. Видяхме огъня на момичетата. Бяха шест или седем, едно бебе и мъжът на една от тях. Теси познаваше някои, учеха заедно. Седнахме, наздраве, за ваше здраве, за наше здраве, почнахме някакви игри да играем. „Познай кой си” или нещо такова. Не бях много добър, всъщност само ги бавех, но не ми пукаше. Пиенето вървеше. Изиграхме три игри, Теси заспа. Доспа ми се и на мен. Реших да я събудя и да си тръгваме. Почна да фучи и да се цупи. Щяла да спи край огъня. Нищо лошо, ама хората си лягаха, огънят щеше да изгасне, и такива работи. Настоях. Накрая се вдигна, прегърнахме се както можем и криво ляво се прибрахме. Сън. На сутринта открих цял град над нас – на същите петнайсет метра. Е, добре дошли. Пак духаше на плажа, там при тях не духаше, пък нали не искахме да ни е студено като излизаме от водата и се настанихме близо до тях. Играехме. Държави, градове, актьор, актриса, писател, хуй... Беше забавно, аз пак бях бавен, тя пак ме биеше. Обърнаха ни внимание. Откъде сте, що сте, нормалните лайна. Поканиха ни вечерта при тях. Добре, може да минем. По едно време тя отиде при другите мацки за нещо, уж за малко, ама изчезна за два-три часа. Нямах нищо против, поне да беше казала, че ще се забави. Опитах се да дремна, не стана, запалих огън, и отворих бутилка. Точно когато тя дойде, бях вкиснат. Мълчах й известно време. Знаех, че няма защо, и бързо ми мина. Пиехме. Даде храна на котето. Пастет, сирене и хляб, в тенекиена кутиика от пастет. Щастливо коте. Докато ядеше, ровеше с лапички в пясъка. Тя искаше да идем някъде тази вечер, или при мацките или при тези горе. Казах, че може и на двете места. Надявах се, че ще останем до сутринта при мацките. По-светло и по-безопасно, нали? Така или иначе, уморени бяхме, и решихме да идем при тези горе. Какво точно приказвахме, не е ясно, няма и значение, не беше лошо. Готини хора. Е, имаше момчета, но които им святкаха очите. Не беше от огъня. Тя пак се удрема. Запазената й марка. Същото нещо – хайде да си лягаме, а не, тук ще спя, край огъня. Но и аз си знаех номера, получи се, и тръгнахме надолу. О, боже. Петнайсет метра, но какви! Имаше там на едно място този завой, по-коварен и от сатаната, и, естествено, не го взехме. И той си знаеше номера. Та търкулихме се ние двамата в едно деренце, така както си бяхме прегърнати, и се озовахме в капан. Навсякъде тръни, дамоклеви тръни. Ръцете, косите, краката, всички пръсти, циците й, хуя ми, гърбовете, всичко, което се сетите – всичко в тези тръни, а ние пияни, с което положението се усложняваше, и вече си мислех как няма да се измъкнем оттам. Викахме и пищяхме, смеехме се и псувахме. Не знам какво си мислеха ония горе. Та първо я хванах за косата и се заех да я разплитам – спокойно, миличко, не мърдай, миличко, пази си очите, миличко. Позабавихме се, накрая храстите ни пуснаха, и така издрани се завихме с чувала. Тя беше с гръб към мен. Прегърнах я така. Не знам кой започна, но се размърдахме. Тя движеше това свое прекрасно дупе нагоре надолу, аз движех едната си ръка по тази прекрасна талия нагоре надолу. Знаете. Тя непрекъснато се отказваше. После започваше отново. Това не ми действаше много добре. Знаете. Изведнъж стана и излезе. Знаех къде е. Мислех да я оставя, но ми стана кофти и отидох при нея. Извиних й се. Не си говорихме – там бяха останали само трима пича, явно най-загорелите. Единият, най-свестният от тримата, си легна. Поседях малко, тя не ми обръщаше внимание, доста демонстративно, говореше си с единия, аз с другия. Усещах как ме поглежда докато не я гледам. Писна ми тази игра и си легнах в палатката. Изпих наекс около двеста грама ракия. Заспах. Не знам кога е било, вече се съмваше, но я усетих да се мушва при мен. Този път го направихме. След цялата тая ракия и нерви не бях в най-добрата си форма. А и ни беше за пръв път заедно. Нямаше как да не се отрази. През цялото време се чудих мил ли да бъда, или груб. В момента, в който си го извадих, усетих, че презервативът не е на мен. Потърсих го с ръка в тъмното, не го намерих, но беше такава бъркотия наоколо, нищо не се виждаше, и реших да го потърся сутринта. Тя заспа дълбоко, аз придремвах. Стана съвсем светло, слънцето напече тентата. Станах, потърсих пак презерватива, ц, нямаше го, нямаше никой и на плажа, и както си бях гол се цопнах в морето. По принцип не си падам по нудизма, така че за пръв път влизах гол. Беше чудесно. Мисля, че крещях. Не знам кое беше по-добро, ебането или това. После излязох, седнах зад палатката – там имаше навес от храсти, отворих една бира, и почнах да пея. Пях доста, повече от час. Нямах търпение да се събуди. Не знаех какво ще си говорим. И как. И ето тя се събуди и по-лайняно нямаше как да стане. Слушайте. Седя си аз там, и й се усмихвам. Тя не съвсем. Легна по бански на два метра от мен. Бях изпил около четири бири. И изведнъж го гледам това розово нещо, стърчи й от бикините. Стреснах се. Скочих и без да мисля рязко го дръпнах – леле как изплющя! Тя извика, аз изтръпнах. О, КАКВО ПРАВИШ БЕ, КОПЕЛЕ! Едновременно тръгнахме в различни посоки. Държах главата си в ръце и тичах по плажа. Тя легна някъде там. Какво направих! Вървях доста, там където почват скалите, беше пълно с палатки и блажени хора. Поисках една цигара. Тръгнах да се връщам. Намерих я както си лежеше, казах й „ прости ми, аз съм олигофрен”. Не съжалявах за това през нощта, а за тая розовата работа. Тя каза „остави ме” и това беше единственото, което можех да направя. Мина известно време. Тя дойде и каза „мина ми”. Беше чудесно. Седнахме на слънце, играхме на онова с държавите, градовете и прочие. Биеше ме. Трябваше пак да ходим до магазина. Пооправихме се както можем и тръгнахме. Мълчахме повече от обикновено. Залъгвах се, че е от умората. Седнахме в ресторанта, поръчахме, поговорихме си. Разбрахме се. Мисля, че се разбрахме. Дори се пошегувахме със станалото. На съседната маса седяха трима – едно лъчезарно руско момиче, едно лъчезарно руско момче, и един тип към петдесетте. Говориха си. И ние си говорихме. Вече всички се смеехме. След малко при нас дойде сервитьорката и вика, че оня дъртия тип иска да ни почерпи. Погледнахме го, гледаше ни и се усмихваше. Нормално. Приехме. Теси си поиска голяма водка, аз отказах, защото вече си имах ром. Пихме още известно време, и след няколко взаимни наздравици ги (забележете!) поканихме на нашата маса. Пича каза, че по красиви момче и момиче не бил виждал. Поискаха да се снимат с нас. Мария Магдалена и Исус ни нарекоха. Тогава сигурно бяхме. Запознахме се. Наздраве, наздраве. Бяха наред. Пича нещо страдаше за жена си, беше му тъпо. Първо седна до Теси, тя деликатно ( ! ) се премести от другата ми страна. Това май го сдуха. По едно време май се опитваше да ме погали. Справям се с тия работи. Справих се. Пак се насочи към Теси. Каза, че се влюбил, и да не се сърдя. Каза, че е прекалено хубава и че ще ми я свият. Казах му, че е прав. С руснаците си говорихме на англииски. Беше нелепо, но се разбирахме. Поговорихме още малко и те си тръгнаха. Прегърнахме се на раздяла. Теси беше загряла. Танцуваше й се. Искаше компания, и вече знаеше за палатките при скалите. Взехме останалата храна от ресторанта за вкъщи, купихме още вино и ракия – домашни, още някои неща, и тръгнахме да се прибираме. По пътя се загубихме. Появиха се светлини от кола зад нас и аз махнах. И о, чудо, бог чу молитвите на моята малка приятелка. Бяха точно ония от палатките при скалите. Бяха пет човека, момчета, пияни като гъзове. Станахме седем, пияни като гъзове. Откараха ни направо при техния огън. Седнахме. Там имаше още поне петима, пияни като гъзове, и само едно момиче. Май имаше и още едно, но то се покри. Усещах студения вятър в гърба си. Познавах го този вятър. Знаех какво ще донесе. Аз съм стар морски вълк. Аз съм старо уморено псе.
        В началото беше добре. Наздраве, наздраве. Теси си говореше с единственото момиче наоколо - Лили, това й го признавам. Седяха до мен. Оказа се, че Лили има рожден ден. Отвори текила. Имаха лимони. На нас с Теси ни се пиеше текила с лимони от два дена. И пихме. Тя бе по-издръжлива от мен. Ядеше повече от мен – в смисъл, че изобщо ядеше нещо. Започнах да изтрезнявам, колкото повече пиех, знаете, случва се. С Теси не беше така. Казах й го. Помолих я да пие по-малко. Знаех, че такива неща не се казват. Обиди ми се. Премести се до един тип. Седях си. Вятърът застудя. Доста време мина. Видях я, че спи. Отидох да я прибирам, както обикновено. Видях, че държи ръката на тоя тип в своята. Ах. Сръчках я. Хайде, мило. Не знам дали точно тогава или преди това тя почна да тръби как всъщност не сме били гаджета. Което си е вярно, си е вярно, ама не по тоя начин бе, момиче. Засегнах се. Питах я, идваш ли с мен? Бях трезвен, не бях груб. Всички го видяха. Дори някой се обадиха и казаха „хайде, тръгвай с момчето, така е редно”. Редно или не, тя ме бутна и пак легна. Вдигнах си самара и тръгнах.
        Добре.
        Добре.
        Добре.
        Не можах да заспя. Мислех, че ще се прибере по някое време сутринта, или по обяд, или следобяд. Не се прибра по никое време сутринта, нито по обяд, нито следобяд. Всъщност не се прибра два дена. За щастие имах много пиячка, имах и котето. От първото в главата ми отровата се натрупваше. Второто ме караше да се разплача. Продължавах да бодърствам, скубех си брадата, пиех, играех си с котето, проклинах и плюех. По някое време извадих всичките й неща от палатката и ги събрах на купчина на брега. От време на време плюех върху тях. За малко да ги изгоря. Радвам се, че не го направих. Но направих друго, не по-добро. Измъкнах от тая купчина прекрасните й червени гащички и се изпразних в тях. После ги хвърлих в огъня. Гледах ги как горят и много неща ми минаваха през главата, знаете. После спряха да ми минават. Вцепених се. Бях празен. Нищо не знаех. Бях като мидените черупки по брега, а дори нямаше кой да се наведе над мен и да каже „я виж, колко е красиво”. Започнах да придремвам на пресекулки, местех се от палатката до огъня, от огъня в палатката, препъвах се, падах, не ставах, пълзях, Ха Ха, огънят гаснеше, палех го отново, ставаше все по-студено, непрекъснато поглеждах към скалите. На втория ден сгънах палатката, чувала, всичко. Оставих й нещата под навеса. Нахраних котето. Изгорих боклука, не ми се носеше. Бях от стъкло. Седнах на плажа да погледам морето. Не ми вървеше с морето. Но това е друга история. Исках да поседя още малко, вълните все още ме омагьосваха. Събирах сили да се прибера. Очертаваше се едно шибано прибиране. Седях и зяпах, заплаках.
        Ангелите приемат странни форми. Чичо Вендерс го знае. Аз не вярвах в тях. Сега съм по-склонен да повярвам. Та седях си така като лайно от чайка на плажа и от някъде се появи този човек, идваше право към мен. Здрасти, здрасти. Казах му ако иска да седне за малко. Ще поседна, каза. Аз имам бира, каза, пие ли ти се? Бих продал душата си, ако я имах, за бира тогава. За това не продадох нищо. Имаше и чашки. Сипа по една. Пихме и мълчахме. Беше едър, с дълбоки белези отзад на врата. Набит, плашещ. Но очите му! Имаше най-прекрасните сини очи които някога съм виждал – без значение кому принадлежащи, на момиче, момче, животно, наяве или на картина; топли и успокояващи очи, очите на ангел. Разприказвахме се. Най-накрая му казах защо си седя така тук. Каза ми да не го правя, каза ми да не си тръгвам така. Каза ми да отида при момичето и да поговорим. Каза ми че ще съжалявам, ако не го направя. Каза ми да го послушам. Разбира се, знаех всичко това, но бях бесен, не мислех трезво. Пихме още. Пушихме цигара от цигара. В един момент казах „да, прав си, братко”. Вече ми беше брат, но аз не бях ангел. Той имаше път към скалите, така че тръгнах с него. Като наближихме, той спря. Аз не мога да дойда с теб, каза, иди сам. Сигурен ли си? Да, аз съм до тук. Погледнах го, вече знаех, че няма да го видя повече. Благодаря. Заслизах надолу към палатките. Първо видях Лили. Беше гола до кръста и се мажеше с плажно масло. Седнах до нея. Здравей. Здрасти. Къде е Теси? Ей там, под тентата. Спа ли с някой? Не съм сигурна, май да. Да, това е просто прекрасно. Поговорихме. Щръкнаха й зърната, но май беше от вятъра. Ок, аз отивам при Теси. Отидох. Очаквах всичко. Седеше си там заобиколена от всички типове и зяпаше морето. Изглеждаше спокойна. Помолих я да дойде с мен за малко. Дойде. Поговорихме. После им казахме чао и си тръгнахме. Седнахме около багажа, моят готов за тръгване и нейната купчина. „Радвам се, че не си тръгна”, каза. „Радвам се, че не си тръгнах”, казах. Говорихме още. Май е хубаво да се говори. И тя беше уморена и решихме да поседим малко да съберем сили. Ех тези сили. По едно време се съблече и легна до мен. Казах й че е красива. Мълчахме. Не се стърпях, наведох се и целунах едно от зърната й, по-близкото до мен. „Беше хубаво”, каза. После я видях, че се гали. Наведох се и продължих. Исках да я целувам навсякъде, но тя придърпа главата ми към гърдата си и я задържа там. Разбрах какво иска. Целувах и смучех. Тя се пипаше, застена, затрепера. Свърши по-бързо, отколкото очаквах. Отпусна се, а аз седнах до нея. „Мерси”, каза. „Моля”, казах. Поседяхме още. Чудехме се дали да се изкъпем за последно. Отказахме се. Тя събра нещата, отново се учудих как се събират в тия две нейни чантички, и излязохме на пътя. Беше късен следобед, но нямахме проблеми със стопа. Бяхме решили да вземем нощния влак. Когато стигнахме на гарата, имаше към три часа докато тръгнем. Вече бяхме хапнали в един китайски ресторант наблизо, така че седнахме в кафето на гарата. Взехме карти за игра, и това онова за пиене. Почнахме да играем. Пак ме биеше. На всяка игра, която играехме, ме биеше. По едно време мина някакъв и ме попита „ти от тук ли си, бе”? „Не, не съм”. Във влака заспахме веднага. През нощта едни изтерични лелки непрекъснато ни будеха, крещейки: „ТУК НЕ СЕ ПУШИ!”. Не се отнасяше за нас, бяхме прекалено скапани да пушим, ама ме изнервиха тия лелки. Към три-четири стана студено, много студено. Извадих чувала и се завихме. На сутринта отидохме у тях. Не ми се прибираше. Нея я очакваха куп шеметни неща, мен куп шеметни лайна. Поспахме, аз няколко пъти се будих, задушавайки се. Сънувах как се давя. Открих, че ми е паднала една пломба. Гледах я как спи до мен. Виждах я как се разхожда по плажа, навежда се към мидичките и камъчетата и казва: „виж, колко е красиво”.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. март 2010 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]