Дилян Еленков

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

РИВОТРИЛ

 

Дилян Еленков

 

 

 

        Беше месец след като се разделихме, когато започнаха припадъците. Ей така си започнаха. Веднъж като излизах от банята, ми стана много студено. Не само, че беше студено, но и тъмно. Реших, че крушката е изгоряла, пресегнах се към ключа да го щракна отново, но ключ нямаше. Нямаше дори СТЕНА! Ръкомахах в празно пространство. Какво, по дяволите....? Тогава усетих силна болка в таза. Вървеше надолу по левия ми крак, а някак приятно пролазваше надясно през кръста, като прегръдка. Някъде в този момент разбрах, че лежа на пода, гол и премръзнал. Седнах и изохках. Поседях си така. После се ориентирах, светнах лампата, на мокета, където бях лежал, имаше мокро петно. Часът беше 19:15. Излязох от банята към 17. Мамка му. Облякох се, отидох в кухнята и отворих едно вино. Пих направо от бутилката, пих доста, докато се задъхах. Седях и мислех. Разклатих си главата, първо напред и назад, после наляво и надясно. Никаква болка, никакво виене на свят. Опипах си устните, нямаше пяна, нямаше дори лиги. Какво пък, по дяволите... Допих бутилката вино без да вечерям и си легнах. Спах като къпан.

 

        Минаха няколко дни. Почти не куцах вече и позабравих оная мизерна случка. Наближаваше събота и бях поканен у едни добри приятели, Мики и Берта, да готвим заек. Подготвихме се специално, те купиха голямо глинено гърне с похлупак, а аз още в петък взех заека и цяла нощ го мариновах във вино. В събота по обяд бяхме там, аз и заека. Берта имаше работа на компютъра, а ние с Мики се захванахме в кухнята. Отворихме хубаво вино, направихме плънка (със сушени манатарки, ориз, лук, дробчета и бъбреци, дафиноф лист и счукан бахар), рязахме зеленчуци, беше чудесно. После напълнихме животинката (която намазахме със зехтин и черен пипер), сложихме я в гърнето, и покрихме със зеленчуците – картофки, лукче, морковки, чесън, розмарин и мащерка за аромат. После сложихме цялото това нещо във фурната и зачакахме. Минаха 3 часа в приятни разговори и излизане от време на време за бири. Когато всичко беше готово, те приготвиха страхотна трапеза в хола, навсякъде запалиха свещи и някакви интересни лампи. Хапвахме си и говорехме. Яденето беше прекрасно, по всички правила. По някое време отидох до тоалетната.

 

        Събудих се от звъненето на телефона. По луната видях, че е посреднощ, направо си отиваше към утро. Кой, по дяволите...
         – Ало?
         – Къде си бре?
         Беше брат ми. Звучеше разтревожен.
         – Ами как къде... легнах си.
         – Как така си легна, къде си легна?
         – Ми вкъщи, как къде...
         – ИЗОБЩО НЕ СИ СЕ ПРИБИРАЛ!
         – Че как да не съм, нали съм си в леглото. Чакай малко.
         Станах и светнах лампата. Всичко си беше наред, но не съвсем. Леглото си беше на мястото, прозореца, масата, вратата, гардероба... само че това не беше МОЯТА стая. Все още бях у Мики и Берта. Хм. Измънках нещо по телефона и затворих. Отново седене и мислене. Да съм пил, не съм – няма и две чаши вино. Това значи отпада. Сигурно просто ми се е доспало и така. Погледнах часовника, беше към 6. Не можех да си тръгна сега, реших да почета нещо, докато Мики и Берта се събудят (те имат една от най-страхотните библиотеки, които съм виждал), и станах да си избера книга. По-точно, опитах да стана. Тръгнах да се надигам, но гореща лава се разля по гръбнака ми. Паднах на леглото. Като се подпирах, усетих, че и ръцете ме болят. На лявата лакътя, на дясната китката. Какво по... не можех да си обясня. Все пак някак станах, взех си от лавицата една книга с разкази на Буковски и се зачетох. Почувствах се по-добре. След няма и час на вратата се почука и влезе Мики.
         – Как си бе, човек?
         – Ммм, как да съм... добре.
         – Ти какво направи вчера?
         – Ти ми кажи.
         – Ами отиде до кенефа и те нямаше 1 час! Притеснихме се, викахме те, ти мълчиш. Тогава отворихме вратата и ти лежеше на плочките. Едва те преместихме на дивана. Ти измънка нещо, че ти се спи, и те завихме. Хей, човече, притесни ни, наистина.
         – Извинявай, братле. Сигурно наистина ми се е доспало.
         После пихме кафе и аз си тръгнах. Живеех наблизо, но едва се домъкнах. Целият бях изтръпнал, а при всяка крачка гръбнака ме прорязваше, имах чувството, че всеки прешлен гори. Вкъщи си отворих една бира, после си легнах. Спах почти целия ден.

 

        На следващата сутрин реших да отида на лекар, по-точно на невролог. Пред кабинета имаше само 5-6 старци, викам си, имам късмет. Бяха мили старци, шегуваха се един с друг, и си викаха „младежо”. Имаше и една дама към 70-те, направо си я ухажваха младежите. Беше ми забавно. До едно време. Невроложката (оказа се жена) хич не си даваше зор, един човек минаваше през нея за половин час. Не я винях, такава й е работата. След 3 часа дойде моят ред. Като влязох ръцете ми толкова се разтрепериха, че се наложи да ги кръстосам. Тя ме погледна косо и каза набързо да й изложа проблема. Изложих набързо проблема, като не спирах да крача напред-назад между един фикус и прозореца. После тя каза:
         – Така. Бихте ли имали нещо против да се видите с психиатър?
         – Не! В никакъв случай – рязко отговорих – аз си знам какъв ми е проблемът... имам с кой да говоря, не ми трябва психиатър... наскоро се разделих с едно момиче – добавих по-меко.
         – Добрее – промърмори – тогава ще пишем рецепти.
         Не можете да повярвате колко щастлив се почувствах като чух това. След малко ми връчи две рецепти, една зелена и една бяла, като ми обясни кое как да пия, и да дойда отново след 20 дни за контролен преглед. Изпотен благодарих и изчезнах. Като излязох от клиниката седнах на една пейка, запалих цигара и прегледах рецептите. Ривотрил и Ленуксин. Чудесно.

 

        Първите редове в листовката на Ривотрила:
         „Ривотрил се прилага за лечение на определени форми на епилепсия (припадъци)”.

 

        Първите редове в листовката на Ленуксина:
         „Ленуксин се използва за лечение на депресия, паническо разстройство, социално тревожно разстройство (наречено също социална фобия), генерализирано тревожно разстройство и обсесивно-компулсивно разстройство... депресията може да бъде придружена и от мисли за самоубийство”.

 

        Велико.

 

        И така, почнах да ги пия тия неща. Малко или много се поуспокоих. Мислите ми си бяха същите, но не ме караха да ми се гади от тях. Мина една седмица и дойде онова четене. Трябваше да чета в неделя в един бар. Преди да тръгна спокойно си разпечатах нещата, пих кафе. Като отидох там все още нямаше много хора, имаше време до началото и си взех чаша вино. Поговорих с приятели, после дойде време за четенето, мисля, че мина добре. Щях да си тръгвам, когато две девойки ме поканиха да седна при тях. Бяха мили девойки. Бъбрихме си. Почерпиха ме вино. Наложи се да отида до тоалетната. ОХ.

 

        Лежах на дивана в едно от помещенията на бара, а около мен се суетяха барманките с кърпички и салфетки в ръце. Лицето ми беше мокро и топло, а кърпичките и салфетките в ръцете им бяха червени.
         – Как си, какво стана, лошо ли ти е, удари ли те някой? – и така нататък.
         После ме качиха в едно такси и го упътиха към Пирогов. Платиха таксито. С шофьора се получи интересен и поучителен разговор, повярвайте ми, има много мъдреци в тия жълти коли; в Пирогов пък същата история: интересни погледи, няколко инжекции, шевове, рентген; гледахме се на опашката, всички с потрошени глави, ръце, крака; и разговорът също не беше лош, май там са истинските хора.

 

        Прибрах се вкъщи в полунощ. Погледнах се в огледалото. Сякаш ме бяха влачили по лице на кон като в някой от ония стари уестърни. Отидох в стаята си, взех от шкафчето шишенцето с Ривотрил, после изсипах малките розови хапченца в тоалетната. Пуснах водата, като не пропуснах преди това да се изпикая. Влязох в кухнята, отворих бутилка Мавруд, сипах си една чаша, и докато отпивах, си мислех какво да правя с Ленуксина.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. януари 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]