Емилиян Николов

рецензия

Литературен клуб | страницата на автора | Лавица

 

Другият възможен живот

 

Емилиян Николов

 

 

``Рицарят, Дяволът, Смъртта``, снимка: Colibri.bg

         Смея да твърдя, че Елена Алексиева е един от най-добрите разказвачи в съвременната българска литература. Нейната проза се отличава с много добър и изчистен стил, добро владеене на гротеската и иронията, усет към детайла и четивност, която я прави увлекателно четиво. Не случайно преди две години нейният сборник с разкази „Читателска група 31“ спечели наградата „Хеликон“ за съвременна българска проза. Последва сборникът „Кой?“, където Елена Алексиева не изневери на себе си. В края на миналата година излезе и романът й „Рицарят, Дяволът, Смъртта“. Издателство „Колибри“ е положило тази книга в поредицата си „Съвременна европейска проза“ и мога да кажа, че тя стои съвсем на място в подобна компания и не отстъпва по нищо от чуждите заглавия в тази издателска библиотека, а някои от тях дори превъзхожда.
         Сюжетът на романа няма да изненада (по)читателите на Елена Алексиева. Героят се събужда посреднощ в хотелска стая. Чува гласове и звуци от съседите и си прави заключение, че те правят любов. Подразнен, но и любопитен, той не успява да заспи цяла нощ. По-важното е, че гласовете отключват у него спомена за една жена на име Жана, оставила най-хубавите спомени в неговия живот. Отношенията му с нея обаче са рамкирани от други две жени - първата му съпруга, с която се запознава случайно и първоначално не обича, но тя му ражда дете и когато това отключва неговото щастие и обич, тя внезапно заминава заедно с детето далече в чужбина. С втората му жена любовта е взаимна от самото начало, но детето все не идва, а констатацията на лекарите, че тя не може да има деца постепенно я довежда до полуда.
         На пръв поглед това е роман за старостта, за внезапното остаряване, за бързо отминалия живот без да сме забелязали промените около нас. За самотата. За липсата на надежда. За прекъснатите връзки между хората, които търсят само тайни и скрити неща, и пропускат съществените. Героят пише писма до дъщеря си, която е виждал само като бебе, но знае, че никога няма да ги изпрати. Бележка върху хладилника, която дори не е дописана, е единствената представена в романа комуникация между героя и първата му жена. Всяка произнесена от героите дума отеква у другия като в камерна зала на театър. Сякаш всичко е сън и всеки герой сънува другия. Име има единствено Жана. Всички останали имена са изчезнали като в гората от „Алиса в огледалния свят“. Образът на много по-младата от него Жана е изграден много ярко и с най-много детайли. Тя като че ли е най-действителната. Възможно ли е обаче тъкмо поради това тя да е бляна. Жана да е представата на героя за жената, която никога не е имал. Или за дъщерята, която никога не е виждал пораснала, но се надява, че тя знае за него и го търси. Случайна ли е лъжата на Жана, че търси изгубения си баща? Дори стихотворенията й се оказват лъжа, взети от друг, а не написани от нея. Текстът със сигурност поставя много загадки и това е част от чара на романа. В една от вече излезлите рецензии за книгата на Елена Алексиева се прокрадна възможността заглавието й да е скрита отпратка към романа на Набоков „Поп, дама, вале“. Със сигурност можем да забележим паралели и с най-известния роман на руския писател по отношение на любовната връзка между героят и по-младата от него Жана, по непрестанният му страх и параноя някой да не ги види, да не разбере за тях, по многобройните им пътувания и уединявания в отдалечени хотели. Дори и по нощните пеперуди в халюцинациите на втората съпруга на героя, които по особен начин кореспондират с неговата обсесия да слага марки на неизпратените писма с различни птици - turdus philomelos, luscinia calliope... Героят на Елена Алексиева обича да дава имена, опитва се да е честен към себе си и към другите, но не може да се освободи от своите страхове. Затова и трудно се приспособява към промените, светът се променя по-бързо, отколкото той може да забележи. Професията му е бела да е частен детектив, но не точно, а по-скоро наблюдател на тайните, които остават едни и същи. Но той е трябвало да бъде друг. Друг живот е искал да има, а не този. Не случайно повествованието започва и завършва в хотел. Пространството на хотела по своята граничност съответства на душевното състояние на героите, които са винаги са на ръба между съня и безсънието, събирането и раздялата, оставането и пътуването. Някои от героите се появяват за малко, но продължават да стоят неподвижни на сцената през цялото повествование - първата му жена и детето, което расте в мислите на героя. Други са изтъкани от колебания, от внезапни пориви и внезапни замирания. Такъв е героят. Всяка глава от романа завършва с курсивирани части, записки на слушателя на разказа или по-скоро на психоаналитика, който той посещава. Една друга гледна точка към случващото се с героите. Възможността да видим втората му жена, с десет години по-стара от него, през очите на психоаналитика. Тези курсивирани пасажи от текста напомнят много за частта с Александър Вайс от „Читателска група 31“ - намерените записки на шизофреника, който взема за свой псевдоним името на приятеля си Александър Вайс.
         Със сигурност романът на Елена Алексиева дава много храна и свобода на интерпретаторите му. Той може да се чете по радиото като радиопиеса или направо да се преработи малко и да се постави на сцена.
         За мен е много важно, че той се занимава с най-дълбоките и същностни аспекти от човешкото съществуване. Не изпада в досаден битовизъм. Не ти натяква послание. Хваща те здраво и те не пуска лесно. После всичко свършва.

 

 

 

---

 

Елена Алексиева, „Рицарят, Дяволът, Смъртта“
Изд. „Колибри“, С., 2007, 150 стр.; 9 лв.
ISBN 978-954-529-566-9

Електронна публикация на 06. май 2008 г.
г1998-2008 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!