Георги Б. Геров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ХАЗАРТ

 

Георги Б. Геров

 

 

Разказът е отличен с голямата награда в категория „Проза“ на
Националния литературен конкурс „Петър Ковачев“ (2012) - Плевен!

 

 

 

         Беше събота вечер и в кварталния бар отново цареше оживление. Помещението беше голямо, но макар да бе доста очукано и нискоразрядно, през почивните дни едвам побираше посетители от най-различен калибър. Тук се гледаха футболните мачове на двата големи телевизора, продаваше се наливна бира, пържеха се картофи. Влизаха и кварталните пияници, които собственикът търпеше, понеже се бяха превърнали в неразделна част от атмосферата, влизаха и хора с прилични професии, които еднакво пламенно ръкомахаха с другите при всяка една спорна ситуация и така внасяха някакъв живец в монотонното си и оглупяло ежедневие. Някои бяха по-резервирани в началото и се държаха на дистанция, с която поддържаха самомнението си за превъзходство над масата около тях, но след първия съдийски сигнал забравяха за ролята, която иначе съблюдаваха, викаха, тропаха, даваха воля на глупостта си, без да се замислят какво впечатление произвеждат. Едни следяха футболни мачове откак се помнят, други се бяха запалили впоследствие някак по необходимост, намирайки спасение в спорта от вечно недоволните си съпруги, които ги чакаха в дома им – мърляви, надебелели и мърморещи. Мисълта за футболната топка им позволяваше да преминават по-безболезнено през житейските си дела и именно топката се беше превърнала в метафора на самите тях – гладка, еднакво безлична, както и да я завъртиш, без ръбове и нещо особено запомнящо се по нея. Изпразнена от съдържание... просто въздух под налягане, подритван от неудачите на делника.
         Мнозина бяха заложили по-рано през деня в букмейкърските къщи и сега на висок глас обясняваха как отборът им не може да загуби, демонстрираха спокойствие и увереност, но зад цялото това пъчене и небрежарско отношение се долавяше тревожното учестено тупане на сърцето им. И колкото по-силно викаше нещото в тях, че може да загубят за пореден път, толкова повече повишаваха глас да обясняват колко сигурен е мачът им. Зад насмешливата и самодоволна позиция спрямо несъгласните с тях, се криеше всъщност страхът им, че отново ще загубят. Отпиваха припряно от бирата, нервните тикове ги издаваха, но психологическите преценки и констатации не бяха на дневен ред тук.
         Румен, по прякор Ричката, беше заел обичайното си място на бара, мигаше на пресекулки и слушаше разпалените коментари на другите около себе си. Имаше някакви нервни тикове на очите, които му придаваха плах и обречен вид и това правеше Ричката любим събеседник на всички, понеже ги караше да се чувстват по-самоуверени. Работеше като шофьор в една прилична фирма за перилни препарати с нормирано работно време, та събота и неделя прекарваше по цял ден в бара с другите. Страстен комарджия, палеше се много и губеше често, както можеше да се очаква. Ходеше мизерно облечен, невинаги имаше пари за една бира дори, но поне не го търсеха хора да им връща заемите, а и съумяваше да си плаща наема. Живееше сам, така и не се ожени, макар да наближаваше четиридесетте.
         Ето в днешния ден беше направил необичайно висок залог – цялата си заплата, получена предния ден. Искаше да избие понасъбралите се загуби напоследък. Беше прекрачил основното правило в хазарта да не залага повече, отколкото може да си позволи да загуби, но вярваше много на мача, а и кой знае – хазартът е като наркотик, който кара пристрастилия се към него да се чувства измамно жив и вероятно човек има потребност постепенно да увеличава дозата, докато накрая сам не бъде погълнат и опустошен напълно.
         Беше си облякъл блузата, която считаше, че му носи късмет. Изпи си неусетно бирата, без дори да усеща вкуса й, понеже постоянно поднасяше чашата към устните си – като някакъв досаден маниер, посредством който се спасяваше от нервното напрежение.
         Мачовете още не бяха започнали и атмосферата беше добра и приповдигната. Посетителите се окуражаваха взаимно или спореха и това беше моментът, заради който си струваше цялата вечер – тръпката от предстоящото, това да споделиш предположенията си или опасенията с другите... След започването на мачовете или непосредствено след края им нищо вече нямаше да е същото – някои се изнизваха тихомълком от заведението с пребледнели лица, други се затваряха в себе си, наливайки се с алкохол, а трети разпалено викаха и псуваха срещу играчите, треньора и срещу целия свят. Имаше и доволни, разбира се, реализирали някакви печалби и те ходеха от маса на маса, изживявайки се като добри самаряни, уж съчувствайки на загубите на другите, а всъщност хранейки се с тяхната безпомощност и съграждайки кулата на собствения си триумф от парчетата чужда завист и отчаяние, за да бъде успехът им напълно завършен и безусловен.
         Днес Ричката не участваше толкова активно в дебатите, погледът му беше насочен към телевизора и като че ли не чуваше какво се говори около него. Останалите наоколо бързо усетиха, че Ричката е направил по-голям залог от обикновено и веднага се присламчиха като лешояди, предчувствайки агонията на жертвата. Единственото, което можеше да бъде някаква утеха от загубените пари, бе това някой друг да е загубил повече. Останалото беше без значение.
         Стана време и започна мачът, който очакваше Ричката. Обикновено гръмогласен и словоохотлив, днес той гледаше телевизора, без да издава звук. Усещаше десетките мълчаливи погледи върху себе си и тяхното панаирджийско и самодоволно любопитство го смазваше. Изниза се цяло първо полувреме без голове, а вече наближаваше краят и на второто. Беше заложил на гостите, но нямаше изгледи да отбележат попадение, тъй като домакините играеха по-добре и организираха атака след атака. Ричката неусетно бе започнал да коментира, но не като диалог с другите, а някак говорейки като на себе си как този или онзи пас не е минал, как гостуващият отбор не може да организира една свястна атака. Гласът му не беше рязък, а тих и жаловит. Другите край него го гледаха къде със злорадство, къде със съжаление... познаваха добре какво е да загубиш много пари и наблюдавайки него, сякаш наблюдаваха собствените си терзания в подобни моменти и като че ли от това им ставаше по-добре, виждайки собственото си състояние отстрани.
         Течеше трета, последна минута от продължението на мача. На домакините им трябваше победа на всяка цена, равният не ги устройваше и при един пряк свободен удар целият отбор беше се струпал в наказателното поле на гостите, включително и вратарят. Центрирането не беше добро и топката попадна в един от футболистите на гостите, който погледна в другия край на терена опразнената врата, засили се и с плътен удар запрати топката в другата половина. След две-три тупвания, тя уцели мрежата на противника, последва неописуема радост, а в това време съдията свири края на мача - гостите победиха.
         На терена футболистите от единия отбор тичаха и се прегръщаха, но тяхната радост бледнееше пред това, което представляваше Ричката в този момент. Той скачаше, целуваше всички около себе си, разля чашата с бира на седящия до него, но никой нямаше да го упрекне, подобни моменти се помнеха дълго от всички и раздвижваха иначе застоялото статукво от разочарования, дъх на бира и подмишници.
         Докато течеше мачът, Ричката се беше молил на Бог. Не беше вярващ, но беше готов на всичко, да потърси помощ дори там, където иначе не би му хрумнало. Беше си обещал да отиде на църква и да направи малко дарение, само и само гостите да победят в мача.
         Излезе извън бара да вдиша чист въздух. Радостта му пречеше да фокусира света около себе си, околните сгради се люлееха в сладостна безтегловност. Прииска му се още сега да благодари на Бога подобаващо. Смъкна се на тротоара на колене, нечувствайки нищо, вдигна ръце нагоре и започна да благодари.
         В същия този момент край него мина една майка с детето си. Момченцето беше около десетгодишно, прилично облечено и с калъф на цигулка в ръката, вероятно се връщаше от урок. Очевидно бяха от добро семейство, майката погледна към Ричката със зле прикрито неодобрение, което, ако не беше филтрирано от доброто й възпитание, щеше да личи като чиста форма презрение и бързо дръпна сина си да върви бързо напред. Момчето не след дълго се обърна, макар да крачеше с майка си, която отривисто го теглеше за ръката и в широко отворените му очи имаше и детска почуда, и съжаление.
         Ричката се сепна - детето толкова приличаше на него, когато той беше малко момче. Тогава също ходеше на уроци по цигулка, беше талантливо и хубаво дете, родителите му много го обичаха, в училище се ползваше с подчертаната любов и на учителите си. Всички вярваха в него, справяше се добре с каквото и да се захване. Споменът болезнено го върна в един отдавна потънал приказен свят, в едно друго чисто съзнание, което необратимо беше изтекло някъде през годините, жаловито махащо с малката си ръчичка.
         Погледна надолу към земята. Оказа се, че не просто е на колене, а е и в някаква малка локва от приръсилия по-рано дъжд. Протритите му панталони изглеждаха особено жалки сега, намокрени под коленете, блузата му беше с провиснали краища, а кожата на ръцете напукана. Обувките му бяха с различни връзки, олющени, едната леко скъсана на големия пръст.
         Какво правеше в този задимен бар, защо беше с тези хора... какво се беше объркало по пътя...
         Ричката сведе глава надолу и горчиво заплака.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. декември 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]