Георги Б. Геров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

МИКЕЛО

 

Георги Б. Геров

 

 

 

         Някой не спираше да чука по тази стена. Монотонно и упорито, пронизващо мозъка. Някъде в жилищната кооперация ранобуден съсед ремонтираше нещо. За щастие не точно над него, но въпреки това беше достатъчно силно, за да го събуди. На Микело му се струваше, че чукането никога няма да престане, беше като някакъв кошмар. След един час неуспешни опити да продължи съня си, се отказа и със зачервени очи отиде да си направи кафе. Погледна часовника, вече беше почти 9:00 часа. Денят беше пред него и му принадлежеше. Следващият също и т.н. На последната си работа в куриерската фирма се задържа едва шест месеца и пак беше дошъл период за поредната пауза, докато уж си търсеше сериозна работа... Всъщност редуването на работа и почивка за по няколко месеца беше нещо нормално допреди пет години - не само за него, а и за повечето му познати. Да, но приятелите му сложиха вратовръзки или работни екипи и приключиха със студентския начин на живот, а Микело предпочете да не се променя. Не го беше планувал, така се получи. На моменти се терзаеше по въпроса, относно несъстоятелността на личния си живот, но всъщност не можеше и не искаше истински да бъде друг. Тридесет и две години са нелоша възраст и макар тя да предполага много негативни равносметки за куп несвършени неща, позволява да бъдат наваксани, при добро желание, една голяма част от тях. Това почти никога не се случва, разбира се, но мисълта, че нищо все още не е безвъзвратно изгубено, беше успокояваща и тушираща, поне за известно време, вътрешните упреци.
         Микело се беше втренчвал в тези въпроси многократно и самата мисъл беше вече така облечена и отработена, че отдавна не се появяваше като нещо особено важно за осмисляне, а само като нюанс към настроението му, появяващ се ненадейно и също така ненадейно отиващ си, траещ кратко време - примерно докато заври кафето.
         Погледна през прозореца. Пролетният ентусиазъм на дърветата беше попреминал и сега всички те, някак по-зрели, бяха застинали в очакване на знойното слънце. Дните ставаха все по–дълги и по-топли. Видя да излизат от отсрещния блок млади мъж и жена, вероятно на неговите години. Не ги виждаше за първи път. Изглеждаха щастливи заедно. Чудеше се как успяват да създават такова впечатление - непринудено, хубаво... без някаква показност, самоцелни целувки или преднамерени жестове... просто изглеждаше, че се чувстват добре един с друг. Но Микело знаеше, че това е само маска, която не отразява съвсем точно реалността. Преди два-три месеца някъде за пръв път видя как двамата се караха много ожесточено и как мъжът удари жената - толкова силно, че тя се завъртя на една страна. Нямаше повече физическа агресия, но беше видно, че скандалът е повече от сериозен. Микело нямаше навика самоцелно да наднича по чужди прозорци, но тогава беше вечер, той просто си зяпаше осветения квартал, дебелите пердета на съседите му не бяха дръпнати, а само тънките, които малко замазваха картината, но все пак се виждаха замъглени образи или сенки и какво се случва. През една следваща вечер скандалът се повтори. Странното беше, че на моменти все едно добрият тон надделяваше, все едно двамата излизаха от тази ненавист един към друг, жестовете им не показваха омраза... и изведнъж пак злобни ръкомахания... всичко беше точно както първия път, той пак я удари. Видя сцената още два–три пъти, а кой знае колко още се бяха карали, без Микело да е бил свидетел. Странно беше колко еднаква е ситуацията при този скандал. Не се виждаха добре детайлите, но някак движенията и всичко останало беше толкова подобно.
         Микело направи скептична физиономия. Той обичаше да категоризира нещата, да ги облича, да им дава форма и така един вид да ги подрежда в главата си, прошнуровайки всички впечатления, слагайки ги в папка, считайки, че няма какво повече да се добави по тях извън онова, което сам си е извлякъл като поука и усещане от случилото се. Цял живот (или поне през последните десет–петнадесет години) отстояваше позицията за това как човек е склонен да закостенява в разбиранията си, да влиза в коловози и да се погубва по този начин. За Микело целият живот беше просто един коловоз с различни имена - брак, семейство, кариера... всичко. Някак сцената със съседите му бе от типа сцени, които го караха да се чувства победител. Цялото му ежедневие, разбирано като възприятие на заобикалящия го свят, беше низ от победи и загуби по въпроса има ли право да е такъв, какъвто е. Когато стана свидетел на този пореден битов скандал, Микело вътрешно ликуваше. Дори и пред себе си го не го криеше. Не, той не се радваше самоцелно за чуждата болка, а за това как тя само подкрепяше неговия поглед към нещата. „Толкова е ограничаващ коловозът в живота - мислеше си Микело. - Ето, тези двамата са се събрали, мечтаейки за хубав съвместен живот, а сега са станали само част от прозаичното ежедневие. Сивотата толкова ги е обзела, че дори и скандалите им са идентични, жестовете...”.
         В главата му всичко беше обкичено със съответния етикет. Много негови познати нееднократно се бяха дразнили на това, че Микело винаги смяташе, че всичко му е ясно, що се касае до човешките отношения. Само един поглед и вече имаше мнение за човека, ситуацията, случая... Считаше, че има право да е толкова самоуверен - все пак той не следваше утъпканите пътеки, а на упреците на околните също беше сложил етикет... дори два. Смяташе, че отношението към него е продиктувано от желанието на тълпата да го направи като нея, така тя се чувства по-сигурна... Не допуска някой да е различен и току-виж по-ценен от останалите. Дори обичаше да казва, че хората, притесняващи се за него, всъщност се тревожат за състоятелността на собствения си живот - да не би някой като Микело да постигне нещо повече от тях, при все, че не е приел да се съобразява с общоприетите клишета и коловози, различен е и свободен като птичка - да, да, никой не би му го простил. Това бяха етикетите, които беше получила тълпата, Микело беше снизходителен и приемаше с усмивка съветите на околните. Не им се сърдеше за собствения им егоизъм.
         Двамата му съседи вече бяха изчезнали от погледа му. Откакто бяха привлекли интереса му, за него те бяха спрели да са просто фигуранти от отсрещния блок. Разглеждаше с интерес лицата им, видеше ли ги навън, доколкото бе възможно това, без погледът му да им се стори натрапчив. Мъжът не беше типичният мачо. Среден на ръст, с малка, добре оформена брадичка тип „катинар”, с тесни рамене и слабо тяло. Явно леко немощният му вид го караше да компенсира това с агресия към другия пол, вероятно така се чувстваше повече истински мъж. Микело нямаше някакви специални познания по психология, но така или иначе не смяташе, че трябва да знае всичко в детайли, за да може да си изгради ясна картина за нещата. Може би мъжът, ако винаги е бил такъв слабичък и с по-скоро хилав вид, не е бил харесван от момичетата достатъчно много, а при хората, които не са имали нещо и са усещали болезнено тази липса, това прераства в проблем, който се проявява по-късно... изкривяване, което може да доведе до взрив незнайно къде в съзнанието и в поведението. Ето и брадичката, която си беше пуснал... тя само потвърждаваше тезата на Микело. С подобни вторични полови белези един неуверен мъж се чувства по-добре. Кой знае, вероятно сам по себе си мъжът не беше лош човек, лицето му бе благо... просто наслояванията от миналото са довели до това да бъде неуравновесен и да посяга на жената, с която е. А тя беше хубава! Много хубава... Вероятно момиче, което е имало всичко, можела е да има и е имала всеки мъж, когото си пожелае. Микело се замисли, че такива жени често са склонни да бъдат впечатлени не от някой себеподобен и равностоен от другия пол, а от някой, който има нещо изкривено, нещо чудновато... Вероятно цял живот са били аплодирани, всичко им е било толкова подредено и така лесно. А знаем, че човешкото съзнание се впечатлява по-силно от нещо трагично, отколкото позитивно. Вероятно това беше довело до ситуацията толкова хубава жена да продължава да е с човек, с когото явно не се разбират и който я удря понякога. Знаеше за жени, на които дори им харесва да бъдат бити от мъжете си. Всичко е толкова просто всъщност, разгадаемо, предвидимо... Иначе не бяха лоша двойка - жената като от списание, а мъжът, макар и с по-семпло излъчване, беше спретнат и с вид на интелигент. Хубава двойка наистина... за съжаление явно и двамата нямаха сетива, чрез които да избегнат клишираните капани на ежедневието. За момент Микело дори ги съжали. А вътрешно триумфираше... Помисли си колко е полезно да се четат знаците, които оставят околните. Та те са като азбука. Който знае да чете, няма да се затрудни и за нула време всичко, до което се докосне, може да бъде просто една прочетена книга. Толкова ли им е трудно на останалите да го правят...
         Следобедът мина много бързо. Прочит на новините в интернет, слушане на музика и гледане на смешни линкове пред компютъра... и така неусетно времето попремина, без нищо запомнящо се. Микело не се впечатли, беше свикнал да пилее дните си. Понякога го обземаше чувство на вина, но бързо го прогонваше. А и днешният ден щеше да се запише с нещо различно - щеше да ходи на театър с една своя позната. Познаваха се от доста време, но като че ли по-скоро от необходимост, отколкото от някакъв естествен интимен ентусиазъм, се бяха сближили напоследък. За Микело нищо не беше необходимост, опитваше се да е независим от събитията и от нещата. Наричаше понятията с други думи, ако иначе имаше опасност да застрашат егото му и усещането му за лична неприкосновеност и неподвластност. Етикетът, който слагаше в този случай за себе си, по никакъв начин не трябваше да застраши усещането му, че държи всичко под свой контрол.
         Постановката в театъра беше с някакво странно име, Микело така и не го запомни. Не знаеше и кой ще участва. Неговата позната вече беше гледала постановката и му каза с две думи само, че се отнасяла за природата на човешките отношения – злободневните. Микело точно днес беше мислил точно върху подобен тип отношения по повод съседите си. Беше стигнал до правилните изводи за нещата. „Толкова е успокояващо - мислеше си той - когато всичко има своята закономерност. Ако всички съумяваха като него да разгадават природата на собственото си недоволство, нямаше да изпадат в тези плитки капани на прозата. Но нещата не са толкова прости за околните - продължаваше размислите си Микело. - А и външният вид е фактор, който не е за подценяване. Всичко е част от пъзела, който няма как да бъде друг... може би ако телосложението на мъжа беше по-здраво, а раменете му по-широки, нищо нямаше да е същото, но с тези рамене е неизбежно той да не е такъв, какъвто е. Невъзможно е и такава жена подсъзнателно да не потърси драмата в някого. Закономерностите в природата са неумолими и всички ние сме подвластни на тях.”
         Прожекторите бързо угаснаха, Микело се настани удобно, а до него познатата му ухаеше на хубав парфюм. „Каква прекрасна вечер” - помисли си той. Замисли се за нещо и дори забрави, че е на театър. Пред очите му бяха актьорите по сцената, но нито ги виждаше, нито ги чуваше... В един момент лицето му придоби странен, дори глуповат вид. На сцената бяха неговите съседи... и изиграха онова, което ги беше виждал да... да... да репетират вече няколко вечери през прозореца...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 22. юли 2011 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]