Георги Б. Геров

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

СБРЪЧКАНА ЛЮБОВ

 

Георги Б. Геров

 

 

 

         Теодор Младенов работеше като преводач. Беше вече на петдесет и една години, а все така обичаше професията си, както и в годините на своята младост. Възприемаше работата си като на лодкар, който прекарва не хора от единия бряг към другия, а смисъл. Както лодкарят трябваше да превози пътниците си, без да изгуби някого във водата, така и добрият преводач трябваше да опази смисъла, да не се загуби дори частица при някой пореден мах на греблата, да не потъмнее някоя дума и да измени внушението си. Работеше вдъхновено и думите скокваха щастливо на другия бряг, облечени в нови дрехи, но носещи същите вибрации, каквито са имали и преди да се качат на лодката.
         Жена му – Анна Младенова, беше художник. От няколко години обаче почти беше спряла да рисува. Причината бе, че Анна губеше зрението си. Имаше проблем с очния нерв, който прогресивно атрофираше и зрението й отслабваше бавно, но неумолимо. Минали бяха седем години, откакто усети проблем със зрението и към момента виждаше едва двайсет процента от нормалното.
         Измъчваше се, страхуваше се и от засмяната и ведра жена, беше останала една уплашена сянка на човек, който ужасено наблюдава как светът гасне пред очите му. Теодор Младенов страдаше, гледайки я как се измъчва, но нищо не можеше да направи – лекарите твърдяха, че заболяването е нелечимо. През деня тя се усмихваше и сякаш забравяше за проблема, но с наближаването на нощта жена му ставаше нервна, устните й потреперваха, самата тя сякаш се стапяше в страха си. В тъмното по-трудно виждаше, но освен това се и тревожеше, че зрението й окончателно си заминаваше и утре нямаше да бъде същото. Никой не можеше да е сигурен с какви темпове ще загуби остатъчното си зрение и всяка вечер тя преживяваше тази загуба като настъпваща. Всяка вечер за нея бе като една малка смърт. Утрините обаче не бяха раждане, а болезнен стон, че това наистина се случва, а не е само кошмарен сън.
         Анна беше изключително красива жена и дори и на четирийсет и четири години задържаше погледите и на по-млади мъже по улицата. Страданието бе отнело от магнетизма й, възрастта си казваше своето, но женското й сърце пазеше тайни, каквито всяка жена би искала да е изпитала от първо лице. Още като съвсем млада тя чувстваше света на мъжете, знаеше какво искат, беше пестелива откъм излишни илюзии и така и не успя да се влюби безутешно. На тепсия й се поднасяше цялата палитра от всевъзможни мъжки типажи – от влюбени смахнати поети до мускулести мачовци с татуировки. Всичко й се получаваше лесно, от толкова много страни й целуваха ръце и й поднасяха цветя, че тя просто се въртеше доволно на всички възможни страни като красиво цветно птиче, което цвъртеше глезено и се наслаждаваше на целия маскарад, в центъра на който стоеше то. Не й се наложи да страда по когото и да било – всички бяха в краката й, а дори и някой да стоеше по-встрани, нямаше време да го премисля, понеже всеобщото мъжко внимание бързо я разсейваше. Избраха я за най-красивото момиче в гимназията, предлагаха й да я снимат в реклами, да я рисуват, спираха я да я заговарят на улицата под всевъзможни предлози. В един момент съобрази, че трябва да се омъжи, тъй като красотата й нямаше да бъде вечна и опашката от мъже рано или късно ще започне да оредява така както ще започнат да оредяват и косите на чакащите на тази опашка. Избра Теодор – чувстваше се сигурна с него, с благия му нрав, успяваше да я забавлява и беше достатъчно умен, за да не скучае с него. Същевременно беше творец, влюбен в преводите човек, което й гарантираше, че той няма да й стои на главата постоянно, а ще си има свой свят в работата си и така нямаше да има претенции за цялото й свободно време. За любов от нейна страна не можеше да става и дума, но го уважаваше, макар че бракът й с него беше като една добре премислена сделка. Не беше кой знае колко богат, но разполагаше с доходи и спестявания над средното ниво, както и със собствен дом.
         Теодор цял живот се бореше за любовта на жена си. Той правилно разбираше, че тя никога не е била влюбена в него, долавяше добре нейните усещания, знаеше, че тя просто търси социална и емоционална стабилност с човек като него. Харесваше ума му, знаеше добре това. Беше добре изглеждащ мъж, но около жена му се въртяха много по-впечатляващи от него и той се боеше да не я загуби. Обичаше жена си такава, каквато е, харесваше дяволчетата в очите й, умението й да се забавлява и да се надиграва с живота както само малко дете умее. Прощаваше й дребните прегрешения, за които правилно подозираше и за които тихо страдаше, макар да не говореха за това. Още когато й предложи брак, знаеше, че дори и тя да приеме, то такава жена няма как да е само негова и цял живот ще е свидетел на това как мъжете се опитват да я впечатлят – на улицата, на опашката в магазина, на бензиностанцията, на работа, навсякъде…
         Откак се появи проблемът й със зрението, тя започна да губи увереността си. За пръв път в живота си, тя се оттегли от върха, от който благосклонно и снизходително наблюдаваше опитите на мъжете да достигнат до нея – много от тях доста трагикомични по съществото си. Мъже не липсваха и сега, но вече всичко беше различно. По-младите все още я отбелязваха с поглед на улицата, макар и все по-вяло, а понякога вятърът-доносник беше донасял до ушите й спотаени думи като „Леле, тая каква ли е била някога”. Тялото й все още беше достатъчно хубаво, но магията вече я нямаше.
         С напредването на проблема Анна Младенова притихна, долепи се до съпруга си, пламъчетата в очите й напълно изчезнаха. Нощем стискаше пламенно ръката му и не искаше да заспи – сякаш се страхуваше, че денят няма да настъпи за нея… че ще отвори очите си, но ще се окаже, че нощта е отказала да си замине и ден повече няма да настъпи. Теодор се измъчваше заради нея, макар топлото отношение на жена му да тешеше болката му. Той смяташе, че тя вече е друг човек и че е започнала да го обича истински, понеже едва когато човек загуби нещо важно, започва да оценява онова, което има. Опитваше се да бъде повече време с нея и тихо страдаше. Беше готов да направи всичко възможно, а след това и невъзможното, за да се грижи до края на дните си за жена си, каквото и да му струва. При това да го прави с голяма радост.
         Един ден, по време на поредната консултация с нов лекар-специалист, чу от него за някаква нова технология, която била ефикасна срещу заболяване като на жена му. Все още технологията била нова, лечението се провеждало само на две места в Европа, тъй като само там разполагали с новата апаратура, при това било много скъпо. Теодор особено много се оживи, когато разбра за тази възможност. Виждайки надеждата върху лицето на съпругата си, той знаеше, че трябва да опита всичко, но да успее да намери парите за това лечение. Сметна стойността на дома им и на колата им, имаше пари настрана, както и малко скътано злато, завещано още от прабаба му. Сумата все още не бе достатъчна, взе кредити, заеми от приятели. Работеше извънредно, спестяваше всеки лев и след около година успя да събере сумата. Излязоха на квартира, понеже вече със собствено жилище не разполагаха.
         Жена му тихо плачеше нощем, вече виждаше само неясни контури. Целуваше го нощем и очите й преливаха от благодарност, бидейки обгърната от неговата жертвоготовност.
         Дойде време за операцията. Той я качи на самолета, не спираше да й говори и да я насърчава по време на целия полет, а докато течеше самата операция стоеше пред вратата и мълчаливо се молеше. Стори му се, че тя продължи цяла вечност.
         Операцията мина успешно – така му казаха лекарите. Трябваше обаче да минат три дни преди да й махнат лепенките от очите и едва тогава щеше да се разбере дали зрението й вече е възстановено.
         Трите дни бяха тягостни, той й четеше книга, но тя не слушаше, а мислеше само за това дали ще може отново да вижда. Гласът му я успокояваше и тя с благодарност стискаше ръката му.
         Когато махнаха лепенките, тя – след известна пауза - избухна в неудържим плач. „Виждам, виждам, виждам” повтаряше като обезумяла. Лекари се суетяха наоколо и трескаво й слагаха някакви капки. Бяха я предупредили, че не трябва да плаче, но сълзите неконтролирано извираха от красивите й очи и се спускаха по лицето й. Капките, които й капеха, замъгляваха погледа й, но тя беше щастлива както никога досега. Теодор стоеше до нея и само й повтаряше да не плаче, но той самият плачеше неудържимо. След известно време Анна се успокои, избърса последните си сълзи и се взря в мъжа си. Известно очудване се появи на лицето й. Тя отвори уста и каза:
         - Леле, колко си остарял, лицето ти е цялото в бръчки. Чак сега ги виждам.
         Теодор се засмя и й стисна ръката. Безсънните нощи го бяха състарили през последните години, грижите по това да събере парите, да погасява заемите. Важното беше, че жена му най-после ще бъде щастлива.
         На връщане в самолета, тя възвърна предишната си увереност. Отново започна да тръска главата си, както някога, когато печелеше сърцата на мъжете около себе си. Теодор беше щастлив да я вижда такава, понеже това беше тя. Анна го поглеждаше, усмихваше се някак преценяващо и все повтаряше: „Кога успя да остарееш толкова, леле, целият си в бръчки, колко години минаха, откак спрях да виждам добре.” Теодор Младенов вдигаше рамене виновно и се усмихваше. Тревожна мисъл се прокрадна в него, но бързо я отпрати.
         Животът ги очакваше все така суров, какъвто беше и преди. Много заеми, имаха и неплатени наеми, проблемите надничаха от всеки ъгъл. Анна искаше да навакса с пълни шепи пропуснатите години, каза му, че има нужда от време да стъпи на краката си. Теодор работеше все така по цели дни и нощи, за да съумява да се справя някак със заемите. Анна едва сега видя евтината квартира, в която живееха, имаше мухъл в банята, мебелите бяха олющени… Въртеше недоволно глава, а веднъж, когато погледът й отново срещна неговия, тя промърмори недоволно, както в самолета:
         - Леле, лицето ти е цялото в бръчки, как успя да ги направиш само за седем – осем години.
         След по-малко от месец тя го напусна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 16. юли 2018 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]