Александра Главанакова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ЕДИН НЕЕРОТИЧЕН ЕРОТИЧЕН РАЗКАЗ

 

Александра Главанакова

 

На Не – кой?

 

 

          (Заглавието цели да ви подготви за не-еротичното. Ако не сте подготвени, не четете нататък. Върнете се към заглавието и поразсъждавайте.)

 

         Пердетата на високия френски прозорец не се прихлупваха и през тесния като резка процеп между тях внезапно проникна сноп ярка светлина от утринното слънце в иначе затъмнената хотелска стая. Не след дълго попадна точно върху трепкащите й клепачи и я издърпа рязко и необратимо от съня. Все още се държеше за ръба му и не знаеше в кой от всичките възможни светове се намира. Но после си спомни: дървената рамка на леглото и плъзгащите се насам-натам матраци, стаята, хотела, провинциалния град, продължителното клатушкане в разтракания влак предния ден и слънцето, което с упорство раздираше двете половини на прозореца, както се разкъсва химена. (Защо ли го пиша този разказ? И дали изобщо ще излезе разказ от него?)
         Протегна се бавно и мързеливешката. С изненада установи, че въпреки умората от дългия ден и само няколкото часа сън, тялото не я болеше ни-къ-де. Беше заспала от страната откъм прозореца на широкото двойно легло и сега, изтягайки се с наслада, докато й изпукат ставите, се обърна на другата страна. И тогава го видя.
         Сепна се. Странно! Сякаш не очакваше да е там. Знаеше дори в полубудната си унесеност, че е там. Помнеше, разбира се, че е там. Очакваше се да е не другаде, а точно там. Нали тя самата го покани да дойде в стаята й и да прекара остатъка от нощта с нея след вечерята с другите и протяжното им отбиване в бара с хубав сиатълски саунд и много, много бира.
         И все пак присъстваше елементът на изненадата, както литературно се казва. Сякаш страдаше от амнезия и не помнеше какво бе правила само допреди няколко часа. Може би защото нямаше навика да се събужда до него или до когото и да било напоследък? Или защото сънят уж приспива онова самоосъзнаване на липсващото, на неописуемата потискана нужда да го запълниш с някого. (И без това едва ли някой ще разбере за какво именно става дума! На всички и без това страшно им е писнало от еротика – екстремна, еретична, естетична, еклектична, невротична - особено пък ако се е обявила за липсваща такава.)
         Ето първото, върху което попадна още премреженият й от съня поглед, или поне така остана запечатано в спомена й: срамежливо сгушен, по херувимски розов и невинен, кадифено нежен, обещаващ… Но освен това -самотен, тъжен и неприютен…
         А той лежеше почти по гръб, полуизвърнат към нея. Едната му ръка бе отпусната над главата върху възглавницата. Десният му крак, свит в коляното, бе върху левия и така в тъмния ъгъл, където се срещаха, се образуваше нещо като хралупа – загадъчна и влажна. Чаршафът се бе плъзнал надолу по тялото му и бе спрял точно на това място, оставяйки го изцяло уязвим и открит пред нея.
         Бе със светла кожа, с тъмно руса коса и пронизващо зелени често нарочно студени, но още по-често меланхолични очи с няколко малки разпръснати жълти точици, скрити под рязко скосените му горни клепачи. Лицето му бе покрито с руменина и изглеждаше младежки свежо, въпреки преживяванията от предишния ден и дългата нощ, или просто отразяваше онзи първи лъч светлина.
         В този миг я връхлетя онази страст, която той събуждаше в нея – желанието, потискано в продължение на няколко месеца след последната ми (поредна) раздяла. Повлече я някъде усещането за силата, която беше слабост, за грубостта, която беше повече от нежност, за страха, който беше израз на нуждата от най-важното, за заедността, която беше повече от едно.
         Сети се за всичко, което можеше да направи сега, когато той беше толкова неподправено себе си в топлия сън, в топлото тяло, лишено от хладната маска на своята отбранителност, от бронята на своята недосегаемост, от постоянно налаганите ограничения на своето „тук и сега“, изпълнено с горчива, болезнена виновност, с панически страх от това, което изпитваше към нея и с желанието, на което сякаш с неохота, дори насила се отдаваше, и което разбъркваше целия му свят. Помисли си как би могла да го изненада, да го събуди с онова, което той толкова обичаше, а тя може би дори повече, с блаженството, в което понякога се сливат сънят и пробуждането, размивайки воално тънката прекъсната линия между световете си. Можеше. Но не го направи. (Тук авторката деконструира наратива за еротичното, като отказва да назове обектите с истинските им имена и да опише действията на героите.)
         По-късно все се връщаше точно към този миг и се опитваше да си обясни своя инстинктивен избор да отложи докосването и да се отдаде единствено на голото съзерцание.
         И по-късно през деня: по време на разходката им до съседното разположено на хълмовете над града село, което въпреки своето историческо значение, бе все още запазило своята автентичност, в онова пропадане във времето, когато всичко друго престава да съществува и само майският вятър обещава.
         И по-късно по време на лекия обяд в прохладата на масата под чадъра на поляната пред механата в съседство с каменната църква от късното средновековие, когато двамата мълчаха заедно и това бе изпълнено с повече красноречие от всякакви думи разменени между тях.
         И по-късно по време на почти седемчасовото им пътуване обратно, когато пък не спряха да си говорят ненаситно за всичко, което ги свързваше и разделяше.
         - Представяш ли си такова семейство? – я сепна по едно време с въпроса си той. – Където така да може да си говорят за всичко двамата?
         Не помнеше какво му отговори. Тази представа бе колкото желана, толкова и непостижимо идеална, но по-важното бе, че всякакво напомняне за брак, каквото се съдържаше някак в думата семейство, я изпълваше с ужас.
         И по-късно тя отново и отново се връщаше към слънчевия утринен миг, когато простичкият му, почти реторичен въпрос, след като той се събуди и почти в просъница, без да й каже дума, и съвсем безкористно, я доведе до екстаз: - Днес изглеждаш щастлива? - я накара да осъзнае, че точно така се чувстваше.
         Дори и когато дойде време да си вземат довиждане, и той да се прибере в мрачния, малък и лишен от уют апартамент, където може би все пак го очакваха, където със своето отсъствие присъстваше и тя. Заключваха се пак в клаустрофобията на троичността. Непосилно бе битието, в който и да било ъгъл - прав, остър или тъп - на триъгълника, или като частица от някаква друга невъобразима, но все така ограничаваща възможностите геометрична фигура.
         Дори и много по-късно, когато осъзна, че може всичко да разбере, но никога няма да може да му прости не друго, а предателството спрямо самия себе си. Нямаше да може да му прости, че избра прозаичната сигурност на живота под опека, че се отказа от мечтата за свобода, че се отказа от така често и искрено заявяваното си желание за съвкупление, за споделеност, за съпричастност.
         Тогава, а и сега, докато пишеше, тя все се връщаше към онова най-плътно усещане, почти реално, за безвремието на времето, за възможността да счупиш часовника и стрелките му, въпреки Фокнър, все пак да спрат, за обречеността на това да се опитваш да не изцапаш ръцете си с живеене. Връщаше се към необяснимата лекота на един протяжен майски ден, в който няма абсолютно никакъв смисъл да се пита, като Бегбеде, дали любовта трае три или тридесет и три години. Защото отговорите на всички тези въпроси бе разбрала в онзи тих, кратък, слънчев и поетичен миг на съзерцанието.
         (В заключение текстът постига това, което си поставя за цел да постигне. Който разбрал, разбрал.)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. август 2015 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]