Георги Михалков

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

       Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЩО Е ИСТОРИЧЕСКО ПОВЕСТВОВАНИЕ И НУЖНО ЛИ Е ТО ДНЕС,
ИЛИ ЗАЩО ДАМГИТЕ ЗА ОБИЧ ВСЕ ПОВЕЧЕ ИЗТЛЯВАТ В ДУШИТЕ НИ

 

 

Георги Михалков

 

 

         Историческите повести и романи изискват широко проучване на миналото, издирване на множество факти, данни, тяхното анализиране и сравняване, разкриването на различни исторически първоизточници за едно и също събитие, внимателно вникване в живота и дейността на личностите, участници в описваните събития. Извайването на техните образи трябва да е достоверно, защото те са не само художествени герои, а и хора, действително живели и оставили следа.
         Създаването на художествени творби на историческа тема е свързано с упорит труд, постоянство и много любов. Всеотдайният автор се връща назад във вековете, в продължение на години прелиства и препрочита пожълтели, извехтели страници от родови хроники, отдавна забравени и потънали в библиотеките исторически брошури, среща се с хора, съхранили спомени за деди и прадеди. Тази трудоемка изследователска работа, изискваща много време, четене и обширна предварителна подготовка, е може би причината напоследък по-рядко да се появяват съчинения на историческа тематика, а писателите ни съвременници, които пишат исторически художествени произведения, се броят на пръсти.
         Една от тях е Хуба Филипова, авторка на книгата „Дамга за обич. Маришки притчи за човеци”, издадена неотдавна от издателство „Ерго”, познато ни с творбите на унгарски автори в превод на български.
         Хуба Филипова е журналист по професия. Завършва ориенталистика в СУ „Св. Климент Охридски”, работи в БНР като редактор на радиопредавания за деца, писатели, художници. Преподава „Практически турски език” в СУ и превежда турска литература в издателство „Народна култура”, сътрудничи на Радио „Свободна Европа”, а в издателство „Просвета” съдейства за издаването на избраните есета на Димитър Коруджиев („Всичко е история”, 1999 г.), избраните повести на Боян Папазов („Всичко е любов”, 2000 г.) и др.
         Въпреки богатата си творческа дейност като журналист, преподавател, преводач, редактор, Хуба Филипова е посветила немалко време и на историческата художествена литература. В продължение на повече от двайсет години тя добросъвестно проучва своя род, живота на прадедите си, връща се назад в миналото, за да разкрие съдбата на достойни хора, оставили незаличима диря в нашата история. Резултат на тази упорита работа се явява книгата „Дамга за обич”. В предговора авторката скромно отбелязва: „Съдбини от странни по-странни, но достойни за знаене. За това са тези притчи. За потомците на Кара Михо. За да не се диви тяхната челяд от по-сетнешните поколения защо в незнаен ден, в неведом час внезапно у някого току вземе, че изригне неподозирано бунтарско пощуряване от нещо или от някого, ами да си знае – това е филизът-диворасляк, покълнал от притаявалото се години наред сред многобройните кръвни послания на други родове зрънце, от нетленния и неподвластен на житейските превратности карамиховски зов за справедливост и чест.”
         Писателката проследява няколко ярки момента от живота на братята Кольо и Иван Стоеви, закърмени с родовата повеля за справедливост и чест. Те са потомци на Кара Михо от Панагюрище, буден българин, свободолюбив и с непокорен нрав. Той е един от тези, които преписват историята на Паисий и я разпространяват сред своите съселяни. Поробителите разбират за неговата дейност и решават да посегнат на сестра му и невестата му, но Кара Михо успява да се справи с насилниците и за да не попадне в ръцете на башибозуците, натоварва цялото семейство на каруцата, поема към Тракия и се заселва в село Ябълково.
         Човешка топлота изпълва книгата, чието мото е: „По тая земя бродят два вида хора – човеци и нечовеци”. Тези думи са завещани на авторката от нейната баба Хуба, потомка на онази смела и решителна Хуба от разказа „Заради едната чест”. Хуба Филипова пресъздава образи не на българи и турци, а на истински хора от плът и кръв. Между българите се срещат предатели, и както се подчертава в отделните притчи, всички родолюбци са предадени от българи, а между турците се срещат човечни и праведни хора, които помагат на събратята си българи, както в „Повелята на сърцето”.
         Още в първия разказ „Поляната на пехливаните” се разкрива смелостта и силата на Кольо Стоев. Виждайки борещите се мъже на поляната край Марица, той не издържа и решава да си премери силите с тях. Оказва се, че те са момци от четата на Капитан Петко войвода. И Кольо, и Иван са впечатлени от неочакваната среща с легендарния войвода, а той им казва: „Задават се славни времена, навсякъде хора ни трябват, будни хора, самоотвержени, дето да поведат тоя народ.” Двамата братя запомнят тези думи и се включват в революционното движение.
         В „Некръстено вино” се описва пребиваването на дякон Левски в село Ябълково. Апостолът няколко пъти посещава селото и основава там таен революционен комитет, а братята Кольо и Иван са активни негови членове. Иван дори лично придружава Левски и в другите села в околността.
         В „Заради едната чест” оживяват жестокостите на башибозуците, опожарили село Черноконево и избили почти всичките му жители. „Наоколо всичко гореше като клада, кървавочервено багрило заливаше цяло село. Слънцето не се виждаше от пепел и дим. По улицата топуркаха нозе на бягащи хора, отекваха и се наслагваха един над друг тропотите на безброй конски копита, от небесата се сгромолясваше с непосилна тежест многогласният писък на заколението и смъртта.” Знаем за Батак, Перущица, а за клането в Черноконево дори не сме чували. В този вълнуващ разказ Хуба Филипова ни припомня строгите български традиции, запазили през вековете българския род. Димка, героинята от разказа, пред цялото село трябва да понесе унижението на опозорените, защото майка й е убедена, че честта й е поругана от турците.
         В „Подкованият поп” ни вълнуват себеотрицанието на поп Иван и жестокостта на поробителите, подковали босите му нозе с конски подкови. Смиреният и кротък поп понася всички подигравки и унижения, но запазва своето достойнство пред поробителя. Не моли за пощада, не предава събратята си, както предателя българин Ахчийкен Илия. Поп Иван само казва: „Всеки отговаря пред Бога за себе си! Според делата си! И според помощта за ближния си!” Този образ на обикновен, но честен българин се запечатва в съзнанието на читателя, а авторката деликатно внушава, че геройството е и в силата да изтърпиш униженията и мъченията, достойно да се разделиш с живота си.
         В „Дамга за обич” е пресъздаден епизод от еничарството. Двамата братя Кольо и Динко са разделени като деца. Динко бива осиновен от висш турски офицер, по-късно сам става турски офицер, но при една случайна среща познава родния си брат Кольо и благодарение на дамгата, направена някога от майка им, двамата с очите си се уверяват, че са братя. „Брате! Това не беше вик, не беше и шепот... Хлип беше, ридание, стон... Но сякаш ги изтръгна от вцепенението и ги хвърли в безпаметна прегръдка... Притиснали рамене, обронили глава всеки на рамото на другия, двамата се затресоха в най-страшния плач – мъжкия!” Ярко е описана тази среща, талантливо и майсторски пресъздадена на фона на бурната дъждовна нощ.
         Книгата съдържа и богата документална част. Дадена е биографията на Стойчо Иванов Попов, син на поп Иван и на Хуба Стоева, сестра на Кольо и Иван Стоеви. Животът му е вълнуващ, изпълнен с премеждия. След Освобождението Стойчо Попов става учител в Черноконево, а после, след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, взема активно участие в политическия живот на страната ни. Той написва и малката книжка „История на село Кара-атлий през 1887 година”, която е един от източниците на Хуба Филипова. Намираме и биографиите на Георги (Иржи) Прошек, Антон Пелц, инж. Антонин Свобода и Станислав Домбровски. Струва ми се, малко читатели знаят, че те, тогава граждани на Австро-Унгарската империя, са пребивавали в България във връзка със строежа на Барон-Хиршовата железница и са взели дейно участие в делата на тайния революционен комитет в село Ябълково.
         „Дамга за обич” ни връща към годините на турското робство, към родолюбците от един стар български род, пожертвали живота си за освобождението на България. Всички те са обикновени, но всеотдайни българи, за които любовта към отечеството е била над всичко.
         Хуба Филипова нарича разказите си притчи, а притчата е творба с нравствено-поучително съдържание, но авторката не поучава, тя само припомня епизоди от историята, които вече сме забравили или сме на път окончателно да забравим. Сътворяването на такива книги е необходимо и днес, може би дори по-необходимо от всякога, защото миналото не трябва да се забравя. Не трябва да се забравят корените, или както писателката образно ги нарича – „кръвните послания” на нашите деди, защото който няма минало, той не може да има бъдеще. Тази книга, написана искрено и вълнуващо, обогатява не само българската, но и европейската литература, защото страниците от историята ни са и страници от европейската история.

 

 

 

 

---

 

   Хуба Филипова. Дамга за обич. Маришки притчи за човеци Изд. „Ерго”. София, 2009

 

 

 

Свързани публикации:

 

Откъс от „Дамга за обич. Маришки притчи за човеци” на Хуба Филипова, публикуван в „Литературен клуб”.

Електронна публикация на 14. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]