ЗРЕНИЕ

Гергана Панчева

          Чувствам се като пчела в буркан. Когато бях малка, баба ми (с голяма доза неосъзнато садистично удоволствие) захлупваше по някоя жужаща буболечка в малка, стъклена чаша. И я чакаше да се измори от щуране и безсмислено блъскане в стените на съда. След това отхлупваше топлия труп, хващаше го с жилавите си пръсти, обсипани с лунички, и с хладен жест го запращаше в здравеца под навеса. Имаше нещо много зловещо в този непремерен акт на насилие. Виждаше ми се чудовищно самото изхвърляне на издъхналата животинка. В нацъфтелия сочен здравец. Кой ли хищен бръмбар щеше да го сдъвче пръв? Тръпна кога някое безумие ще ме запрати с кокалести пръсти към здравеца. С един съсухрен замах. Бързо и отсечено. Блъскам се безразборно, енергично. Насечено, май без посока. Какво ли ще ме захлупи утре за последно?
          Наистина чаша щяло да бъде. Полифония от гласове в главата ми се подиграва на високия праг на нелепост в хорските животи.
          Някакъв осми декември, в който с прясно дипломираните ни колеги сме пропити от грандиозен песимизъм към бъдещите си творчески планове. Кой се дипломирал, кой не точно, е тема на друг разговор. Няма го вече задружното усещане за бунтарско единство. Не сме едно академично тяло, изтъкано от ерудиция и безкраен купон. Постмодернизъм на свещи, средновековие над студена пица и прочие са вече красиви спомени за безгрижно минало. Всеки е прикрито озверял от липса на перспективи на настоящия трудов пазар. Леко притеснен и от стремглаво наближаващия евентуален край на света. И сме се събрали по братски. Да отпразнуваме и ние не знаем какво. Омърлушени непознати.
          Някакво инди тътне в ушните ни миди, докато осемнадесетгодишни загубеняци разливат евтини спиртни напитки наоколо.
          Асен подскача и опитва да ни облее с леко смущаващо добро настроение.
          – Айде де, айде деее! Усмихнете сеее! Еее, какви сте такива! Сте оклюмали, все едно...
          Свряла съм се като котка, сгушена в плюшен панер до една от близките колони. Метър и половина звук. Да заглуши мислите ми за кратко.
          – Асенчо, не си оставяй чашата върху тая колона. Някой ще я бутне така. – отбелязвам.
          – Няма бе, булка! Тука е единственото място, дето никой няма да понечи да бутне чаша и да я счупи. – намигва Асенчо, уверен в собствената си хитрост.
          Нощта се примъква на меки лапи и ни обвива в забвение. Точката на пречупване неизбежно ни застига и неусетно забравяме защо сме сърдити на света. Колкото повече чаши се нареждат на колоната, толкова повече смисъл се лее от тях.
          Внезапно нещо полита от тавана на света към нас. Чашата на Асен бавно се изплъзва от хватката на въздуха и се спуска стремглаво надолу, към мраморния под на осъзнатостта. Троши се на парчета. Импресия от стъклено разграждане. Стъкла се разпиляват по главите, дрехите, голите ни крайници.
          Времето застива в недоумение. След няколко първоначални секунди ступор, публиката се съвзема и започваме да се отупваме, да се гледаме с грижа, проверяваме има ли ранени. Притеснени сервитъорки кръжат с метли наоколо.
          Само помня как малки парченца реалност посипаха омирисаната ми на цигари коса. Решавам да се поизмия и по пътя към тоалетната осъзнавам, че нещо бодливо плува в лявото ми око. Усещам приятно раздразнение. Не, че ми пречи, просто не си усещам очната ябълка както преди. (Дали изобщо съм я усещала преди?)
          Казват, че тялото трябвало да започне да те боли, за да усетиш, че изобщо го имаш. Нуждаем се от един вид повреждане на някоя част, за да започнем да я употребяваме по предназначение.
          Спя и ме боде това око. Трудно го затварям. И отварям после. Трудно мигам. Улиците стават дрезгави през него. Лесно сменям перспективата.
          Имам си нов обектив. Незаменим и уникален. Виждам картини като през пукнато предно стъкло на стар Фолксваген.
          Два дни по-късно се поглеждам в огледалото и виждам, че половината ми ирис е станал черен. Като обработен на фотошоп е.
          Покатервайки се на влака се замайвам леко – всички хора са напукани. Докато с напуканите спътници се отдалечаваме от София, се сменят картини на ежедневни незабележителности. Много впечатляващи през новия ми очен обектив. Внезапно всичко приема нова форма и се осмисля болезнено. Номерата на колите се трансформират във формули. Числата от малките, зацапано-бели табелки са сметки. Всяка от тях е репрезентация на сложен код.
          Полудявам. Сигурно. Това сме го виждали само по филмите и не се случва ей така. Отхвъркнало от счупена чаша стъкълце се забило в ретината и айде! Хоп! Просветление и цял научнофантастичен сценарий.
          Решавам да избягам от налудничавите случки. Отварям един Салман Ружди, който мъча от седмици. А той ме мъчи повече. Зад буквите стои код. Формула. На ДНК? Или на вселенски заговор? Матрицата изписана на букви. Зад буквите матрицата. Под буквите световна конспирация.
          – Асене – звъня. Той мигновено вдига. – Имаме проблемче. Оня ден, като ме светна със стъкления къс в окото, май съм се повредила.
          – Ти пък, отиди на лекар. Сигурен съм, че нищо ти няма.
          – Ама, аз виждам числа и сметки. И едно такова ми е пречупено, като импресионистична картина. И всичко може да се събере и раздели. И зад буквите в книгата даже има цифри.
          Човекът с черна пухенка вдясно се е сгушил в яката си и ме гледа с нескрито подозрение. Когато очите ни се срещат, той свежда глава и внимателно заслушва продължението на разговора.
          – Добре, успокой топката сега. Нищо не може да направим в момента. Допътувай си, ще се видим тези дни. – Асен приключва. В гласа му долавям паникъосана нотка, неприсъща на веселбарската му природа.
          Във влака на връщане срещу мен седи човекът с черната пухенка. Слуша някакви дръменбейски ритми изпод бели слушалки. От минута на минута се втренчва в лицето ми. Избягвам очния контакт и се отпускам в седалката, като притварям клепки. Асен ще ме чака в центъра. На гарата се изправям в цял ръст, а онзи внимателно ме проследява, като огъва врат почти недоловимо. Чак на „Орлов Мост” с периферно зрение долавям, че пухенката ме следва на почтително разстояние.
          Когато се обръщам, за да проверя дали не е плод на изтормозения ми от неясноти мозък, той вече е изчезнал.
          Десет минути по-късно телефонът настойчиво вибрира в джоба на измръзналото ми палто. Отговарям на повикване от скрит номер.
          – Добър ден. Агент Петров от Държавната Агенция за Национална Сигурност. Дали е удобно да поговорим за кратко?
          Отдясно онзи с пухенката изравнява крачка с мен. В ръкавица е стиснал телефон, плътно долепен до ухото му.