МИГ ИСТИНА


          Шофираше с бясна скорост. Бързаше за срещата. За първи път беше влюбен истински. Тя го чакаше може би от час. Какво ли си е помислила за него? А може би вече не го чакаше, тръгнала си е... Натисна педала на газта почти до края. Гледаше как профучава край електрическите стълбове. Един от тях му хареса. Изпадна в опиянение, насочи колата към хубавеца. С интерес наблюдаваше как лети към него.
          Стоеше и се взираше в смачканата кола, застанала сякаш за целувка с електрическия стълб. Бавно се отдалечи по посока на града. Затича се по хлъзгавия път. Имаше нещо, което не можеше да разбере, нещо беше ново за него. Бягайки стъпи в някаква локва на пътя. Спря, се обувката му беше подгизнала цялата. Изведнъж осъзна: беше мокър до кости, а докато беше в колата навън не валеше дъжд. Тази подробност не му направи голямо впечатление и то си продължи бързо пътя. Сега нямаше време, в града, под часовниковата кула, може би още го чакаха. Край него профучаваха коли , но той не им обръщаше внимание, бягаше... Надеждата все още го крепеше. Вече навлизаше в града, още малко и щеше да бъде пред часовниковата кула. Една пресечка, един завой – ето го и площада. С часовниковата кула. Спря за миг и погледна. Вълна на приятна изненада го заля. От другата страна на площада, точно под огромните порти на кулата, като че ли имаше някаква фигура, в бяло. Дали беше тя? Затича се с всички сили. Странно, въоб ще не чувстваше умора. Въобще не обръщаше внимание на тази подробност. Просто бягаше, беше влюбен. Стигна до кулата и застина от ужас.
          Пред него стоеше една монахиня. Това ли беше неговата възлюбена? Защо тогава беше облечена в расо? Какво се беше случило, докато е чакала?... Тръгна към нея. Каквото и да беше станало, щеше да го разбере само от нея.
          Когато го вида, тя уплашено изпищя: “Не, това е невъзможно!”и се шмугна през процепа на отворената врата в часовниковата кула. Той се втурна след нея. Вратата хлопна пред него. С мъка я отвори – беше тежка дървена врата, обкована с желязо. Чуваше тропането и скърцането нагоре по стълбите. Последва я. Тя бягаше все по-бавно и по-бавно, почти я настигна. На следващата площадка тя опря гръб в стената и запищя неистово. Завтече се към нея и я взе в прегръдките си. Тя се мъчеше да се освободи, но той силно я притискаше със затворени очи. Изведнъж усети прегръдката си празна. Нямаше го младото гъвкаво тяло. Къде ли беше изчезнала?...
          Чу глухото хлопване на тежката врата долу. Значи беше избягала. Неговото момиче беше избягало. Защо?
          Стоеше така, допрял лице в студената стена и бавно съзнаваше какво се е случило. Катастрофата, внезапната промяна на времето след нея. Пътят да града, който измина без да се умори, при това бегом. И накрая - нейното необяснимо поведение... Нима нещо се беше променило за няколкото часа от последната им среща?
          На отсрещната стена на стълбищната площадка висеше огледало. Дали не беше обезобразен от катастрофата? Отдръпна се и почувства стената с гърба си. Дълго стоя така, докато разума надделя. И събирайки сили за най-страшното той погледна в огледалото...
          Бавно идваше в съзнание. Постепенно започна да усеща нещата около себе си. Като че почна да разбира какво се беше случило. Мислите му родиха ужасяващо сравнение – представи си една голяма мелница с огромни воденични камъни за мисли, и как собствените му разсъждения се изсипват по улея към камъните. Усети адска болка. Тръсна глава и като че ли се съвзе. Огледа се. Намираше се в непозната обстановка. Видя някакво легло в единия край на някаква стая и нищо повече. Отвори се вратата на стаята, в рамката застана непозната жена и заговори:
         - Пак е изпаднала в транс, горката... Елизабет, сестро, успокойте се!
         Той бавно се обърна към леглото и видя там своята любима.
         - Изпий това, Елизабет! – каза монахинята, както забеляза той по дрехите и.
         Възлюбената му изпи подадената чаша с някакъв прах в нея, зави се през глава и почти мигновено заспа. Зад него вратата безшумно се затвори...
         Отново се намираше в кулата, на стълбищната площадка. Взря се в отразяващата повърхност. Там нямаше нищо. В огледалото нямаше абсолютно нищо. Освен стената зад него. Не виждаше собственото си тяло. Остра мисъл прониза съзнанието му... Плахо погледна в краката си. Те си бяха на мястото. Ръцете също. Всичко си беше на мястото. Но най-странното оставаше в огледалото... Нова светкавица проблесна в съзнанието му – това беше картина! Да, наистина, това беше картина. Обърна се и побягна по стълбището.
          Излезе навън. Отново бягаше. Беше му станало като навик, да бяга. Откакто беше катастрофирал, не се беше прибирал вкъщи, нито пък се беше обадил в полицията. Само това му липсваше сега... За втори път бягаше без да осъзнава целта и посоката...
          Бягаше към болницата. Мина покрай една червена кола и зави надясно. Изведнъж се вцепени от уплаха. Видя собствената си кола, здрава, и без нито една драскотина. И номерът беше същият. Прекалено много му се беше струпало тази вечер. Изкрещя. Докосна собствената си, вече не смачкана кола и побягна. Може би от ужас, може би от страх...
          Стигна до висока бяла сграда. Всичките и прозорци светеха. Изкачи се по стълбите и нахълта във фоайето. Никой не му обърна внимание. Качи се на първия етаж и влезе в интензивното отделение. Огледа се. Беше в дълъг, полутъмен коридор. Втората врата отляво беше отворена и пропускаше навън ивица жълта светлина. Чуваше се похъркване – явно от дежурните лекари. Бързо пресече ивицата светлина и продължи нататък. Наоколо се стелеше пълна тишина, нарушавана само от тихото помъркване на някой апарат за подържане на живота.
          Рязък сигнал откъм стаята на дежурните разкъса тишината. Бързо се хвърли към една количка за медицински принадлежности. Дежурните изскочиха от кабинета и посрещнаха влизащата в отделението количка с полусмачкан труп върху нея. Количката профуча край него, вече ескортирана от лекарите. Той застина ужасен – въпреки обезобразеното лице на човека, той позна нещо в него, но какво ли беше то?
          Лекарите с количката и появилите се сестри хлътнаха в стая с надпис “Операционна”. Тихо се приближи и открехна вратата. Никой не го забеляза. Тихо се вмъкна и се скри зад близкия уред, изоставен сега в ъгъла.
          Лекарите бяха започнали работа. Главният, умело и хладнокръвно оперираше със скалпела. Разширяваше раните, почистваше, дезинфекцираше, шиеше...
          Изведнъж тревожен сигнал го накара да вдигне глава от операционната маса. Над сестрата един монитор в този момент, в тон със сигнала показваше две прави линии. Главния лекар се разтревожи по-малко от останалите. С каменно лице остави скалпела и взе два странни елипсовидни инструмента, вероятно дефибрилатор. Приготви се и рязко ги притисна към гърдите на лежащия...
          От своя ъгъл усети рязката болка в гърдите. Какво ли ставаше с него?... Най-после разбра. С движенията на лекаря и дефиблиратора, усещаше болка в гърдите си. Това беше всичко. Сигурно е самовнушение. Докторът престана да се опитва да спасява живота на вече не дишащия пациент. Съобщи: ”Час на смъртта...” и излезе.
          Изправи се от своя ъгъл. Почувства остра болка. На операционната маса лежеше самия той. Истински – премазан и жалък...
          И повече нищо не можа да помисли...

Димитър Граматиков

1991 г.