Гергана Златкова

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Извън времето...

 

Гергана Златкова

 

 

         Сред неоновите лъчи, които се стелеха като мост над нощната река, се прокраднаха сенки. Тъмното отражение на слетите силуети се разтегли върху каменната настилка на оградата на кея и се спотаи под платнищата на една рибарска лодка. От посоката, от която дойдоха, се чу странно провлачено скрибуцане, придружено от някакво пискливо стържене, различно от звуците на корабите и машините, които обикновено огласяха брега денем и нощем. Звукът се увеличаваше и от досаден стана непоносим. Изведнъж спря! Огромна сянка се очерта под оранжевите светлини върху чистите павета. Приличаше на мазна блудкава течност, извираща от шахтите наоколо, която увеличаваше размерите си, сливайки се с очертанията на катедралите и другите сгради, под която за секунди потънаха изобразените върху чугунените капаци гербове от осемнадесети век и фугите между паветата.
         Фигурата, която провокира това ужасяващо видение, леко се килна встрани. Тялото й беше обвито в пелена от изскачащи вълма черен пушек, който се стелеше наоколо. Под пушека проблясваха пулсиращи сини, зелени, оранжеви, червени, розови, жълти и лилави точици, сред които се отличаваха огнени искри. Бялата светлина от огромния прожектор на бреговата охраната обля триметрова фигура и разкри пред погледите на стъписаните, останали на разстояние от седем или осем метра минувачи, огромна човекоподобна машина. По металическото й тяло се движеха едва пулсиращи светлинки. Те постепенно избледняваха, за разлика от огнените искри върху определени участъци, изскачащи от стърчащи жички с различни размери. От очите й струеше лилава светлина. Естетически издържаните човешки черти на лицето бяха помрачени от пробойни, изкривявания и завъртания в различни посоки, каквито само металът може да понесе. Часовникът от кулата отбеляза с тържествено металическо иззвъняване 22:00 часа. Иззад високите сгради се носеха шумове от късни влакове, автомобили, камиони, излитащи и приземяващи се самолети.
         Около моста, до който бе застанала човекоподобната машина, движението беше спряно заради ремонт на стените на коритото. От няколко месеца пресушаваха и заздравяваха с железобетонни подпори там, където начеваха заблатявания. В цялата околност на определени места имаше пропуквания върху стени и огради, предизвикани от леките свличания. Дори и там, където имаше малки възвишения. Но проблемът щеше да е по-голям с шахтите, ако не се извършваха профилактични ремонтни дейности.
         Откъде изникна това чудовище? - беше въпросът, който си задаваха замръзналите от учудване наблюдатели. Стояха като хипнотизирани. Никой не си даваше сметка, че с напредването на ремонтните дейности, повечето сгради и бараки за работниците, разположени в близките обекти, остават необитаеми и служат за подслон на бездомници, крадци и разни чудаци.
         Свределът беше общ работник. Връзваше си лента на челото, за да предпазва дългия си бретон от сплъстяване, което можеше да му причини смесването на потта с прахоляка. Бяха го наели заради особената му дарба да реконструира пластични фигурки на разрушени части от сгради – корнизи, розети, скулптури и други подробности, на които онези, които се вълнуваха от естетика, традиция, история и туризъм държаха особено. Тези, които държаха на туризма, бяха най-много. Защото печелеха от това. Свределът беше известен като особняк и веселяк, но с неизвестно минало. През повечето свободно време през деня и докато работеше обичаше да е сам, макар че не пропускаше бохемските забави в околните кръчми. Разбираше от много неща - техника, скулптура, плетене на въжета, ръчни изработки от метал, дърво, керамика, от хубави напитки и добра храна. Не говореше особено, но пееше, смееше се, пушеше лула и вдигаше наздравици. Имаше навиците на моряк.
         Сега Свределът се приближи до гиганта, завъртя нещо до подмишницата му с гаечен ключ и удари с чук по металния глезен на десния му крак. Гигантът приклекна и седна. След минута легна, сякаш е заспал, а Свределът започна да го разглобява и да сгъва отделните му части.
         Влезлите в лодката така и не се показаха до сутринта. Страхът им не беше толкова от гиганта, а от това, че в опитите си да откраднат нещо за пиене внезапно се бяха натъкнали на него. Опитаха се да счупят лимоненото дръвче и хвърлиха няколко самоделни бомби по машината, с което я предизвикаха да ги последва до самия бряг.
         - Фредерик, Фредерик! – възкликна тихо Свредела - Тъкмо беше започнал да придобиваш навиците на човек, да чувстваш аромати, да различаваш цветове и да разбираш от храна и напитки! Защо последва тези дангалаци? Лимоненото дръвче остана цяло, но теб сега ще те събирам с месеци. С всички привички придоби и чувството за дълг, което те погуби! Нищо! Аз ще те сглобя! Ще трябва да те уча отново на всичко, но с друга последователност.

 

         ***

 

         Сред шумовете от листа на разрошени от вятъра клони се промъкна странна тишина. От далечината се зададе ритмично потракване, което се открои със звънлив кънтеж върху каменните плочи на моста. Сякаш не оси с лагери, а часовникови механизми задвижваха окръжностите, на които се крепеше каретата. Копитата на конете чаткаха с друг ритъм на равни интервали, допълвайки по причудлив начин цялата симфония. Гюрук в цвят слонова кост последователно се открои през рамките на огромните и еднакви по форма прозорци, подредени един до друг на източната полукръгла стена на имението. Анри излезе да посрещне неочакваните посетители.
         Пред синьо-зеленото със сиви отенъци гранитено стълбище бяха спрели четири едри сиви коня, с черни уши и изразителни тъмнокафяви очи. Кочияшът слезе и отвори вратата на кафявата карета със светъл гюрук. Изпод свода на който се откроиха кръгът на металически сив цилиндър, късо бастунче, огромен куфар и обувки от бяла кожа със сводове от черна кожа на върховете. Непривична лента с дълги краища се подаде изпод цилиндъра.
         - Рупърт! – възкликна Анри!
         - Добра среща, приятелю! – каза Рупърт, след което скочи от каретата.
         - Какво те води насам?
         - Отдавна не сме се виждали, но не само това е причината, Хенри!
         - Но първо да влезем! Сигурно имаш много да ми разказваш!
         Гостът се настани удобно пред камината. Камъкът, от който беше изградено имението, бе взискателен. Поддържаше топлината единствено, ако тя идваше от недрата на вътрешно огнище.
         Анри приготви чай и запали лула, за да прави компания на Рупърт.
         - Значи въпреки всичко реши да се отбиеш в 18-ти век, за да се видим - каза Анри и се усмихна.
         - Не всеки от федерацията може да си позволи да прекарва двугодишен отпуск в модернизиран френски замък и то в 18-ти век. Нямам представа какви са отношенията ти с местното население. Не те ли приемат за странен?
         - Не. Аз не общувам много с тях. Единствено когато си купувам мляко и хляб. Плодовете и цветята им са малко странни, но са доста вкусни, а водата - толкова чиста и живителна! Такава вода не можеш да си представиш дори в най-смелите си мечти. Но знаеш, че местните все още имат хищнически навици и се хранят с месо от бозайници и птици. В 34-тото измерение на 27-ми век от Втората Нова Ера това са просто факти от историята на следпървобитните хора. В нашето общество е невъзможно да има хищничество по две причини: Първо. Климатът на главните планети не позволява други форми на живот, освен растителната и човешката; и второ: Хапване на месо при мисия като моята разяжда организма като киселина. Тялото може да се възстанови, но обвивката, която го предпазва от външната среда на нашата планета, пък и тук, се възстановява 100 земни години. А тук човешкият живот рядко трае и до толкова. Ние сме се устремили към безсмъртието, подобно на предпървобитните, които са били на високо технологично равнище и са обитавали Зеленият кръг от Седемцветния пръстен. Аз съм тук в отпуск и не съвсем. Щом са те изпратили тук, значи са те уведомили каква е мисията ми.
         - Да. Да коригираш определени моменти от ранната история, за да ни допуснат до новия кръг на 28-ми век от Втората Нова Ера, а при по-високи резултати направо скачаме в 29-ти век от същата ера- все по-близо до Третата Нова Епоха, в която са безсмъртните. Но не мога да си обясня какви точно са тези корекции в миналото.
         - Възстановяваме духовната обвивка на земляните, разкъсана от ниски страсти през вековете. Това е по-особен случай от другите галактики. Тук човечеството е било все по-осъзнато, за разлика от гигантите на Белия пръстен. Ние сме наследили миналото на земляните, което трябва да изкупим, за да продължим напред.
         - Като каза гиганти искам да ти покажа нещо.
         Рупърт отвори куфара, който лежеше на пода до шарено тъкана постелка и започна да изважда някакви метални сглобки, които същевременно приличаха на отломъци.
         - Това беше новото ми изобретение, което привикваше на земните условия в 21 – ви век на Първата Нова Ера на разстояние 300 години в бъдещето оттук.
         - Какво му се е случило?
         - Група хлапета, които търсили алкохол в бараката, в която се подвизавам, се натъкнали на Фредерик.
         - Ти нали не си показал повече от способностите си, за да не станеш подозрителен?
         - Не, разбира се. Но те го разрушиха с примитивните си самоделни взривове. По същото време бях на един от мостовете и поправях откъснати колони от балюстрадата. И когато стигнах до площадката, където го бяха примамили, той рухваше. Наложи се да държа минувачите на осем метра разстояние, за да не ме разпознаят, докато успея да го изключа и прибера на части. Аз също работя с духовната обвивка, но възстановявайки постиженията на изкуството, което са имали през дългите епохи. Не бих реставрирал голяма част от пирамидите им, защото са гробници. Нито пък бих изчел една трета от книгите им. В тях има евтини трикове, заблуждавали с векове хората с някакви идеологии, които са ги спирали да летят и да се движат свободно. Воюват за нищожни късове пространство, от което няма да имат нужда, ако могат да летят с машини като нашите. Но другите бих иззел от библиотеките им, защото са ценни за нас дори и сега.
         - А каква е функцията на Фредерик?
         - Той ще ми помага при възстановяването на една сграда, потънала под пясъците на островна пустиня. Там има съхранени писма от предпървобитните хора, от които можем да разберем повече за миналото на човешкия живот във Вселената, които да помогнат възстановим духовната обвивка в най-ранните епохи.
         - Възстановяването й в този период ще бъде трудна задача. Предпървобитните са прекалили в своето падение, затова наследниците им живеят сякаш в сън и животът им е толкова кратък. С какво мога да ти помогна?
         - Разбрах че разполагаш с няколко наши кораба. Би ли ми услужил с един? Трябва да се върна във федерацията за да взема още редки камъни за подсилване на енергията на Фредерик и провизии за престоя ми на Земята.

 

         ***

 

         През овалните прозорци проблясваха едри и ситни звезди и галактики. Рупърт се наведе над главата на Фредерик, която бе поставил в скута си, за да попристегне гайките и да смени нитовете. Металическият мозък на гиганта се подаваше изпод висящите стружки на отпорения му скалп. Малки цветни светлини игриво започнаха да проблясваха по сребристите му гънки. От врата му се спускаше кабел, който посредством петзъбен щепсел зареждаше с електричество отделните органи, в тялото му.
         - Още малко, приятелю, ще сме у дома и няколко месеца ще почиваме - каза Рупърт.
         Лилава светлина проблесна изпод металните ресници на клепачите. Фредерик отвори бавно уста и каза с електрически глас:
         - А лимоненото дръвче… То… При нас ли е?
         Пространството в десния край на залата с таблата за управление на кораба засия с магическа светлина. Лимоненото дръвче благодареше на Фредрерик, че не го е оставил само в ръцете на хлапетата.
         Така започна и първото космическото пътешествие на лимоненото дръвче от Земята.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. март 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]