Съзнанието му се проясняваше бавно и той не бързаше да отвори очи. Мускулите му бяха закалени, но тялото изпитваше умора и отдъхваше в уюта на постелята, където бе положено.
         Усетът му, макар и притъпен от загубата на кръв, подсказваше, че наблизо има някой. Старият воин лежеше неподвижен и внимателно обмисляше поведението си. Клепачите му помръднаха леко и когато ги повдигна предпазливо, той видя сина си, изчезнал преди години на границата, когото всички считаха за загинал. Младият боец търпеливо чакаше пробуждането му. Беше приседнал край него и лицето му не бе украсено с цветовете на войната. Погледите им се срещнаха и той долови състраданието и обичта, с които сина му го гледаше. Двамата мълчаха няколко минути, после бащата проговори с известно усилие:
         – Великият дух е милостив към мен, след като ме събра със сина ми в щастливите ловни полета... Раздялата бе дълга, но винаги вярвах, че ще те намеря... Какъв е странния вигвам, който ни приютява?...
         – Ние сме при приятели, които желаят мир за народа ни и ни помагат – отговори не високо, но достатъчно ясно синът. – Недалеч започват нашите земи, дивечът е в изобилие, а гората не е докосвана от брадви на преселници.
         Раненият пое дълбоко дъх, след това продължи:
         – Чувствам някаква велика тайна в словата ти, но се надявам, че е за добро. А каква е участта на съплеменниците ни? Воините танцуват ли с бойната томахавка или пушат лулата на мира?
         – Вождовете се договориха да не воюват. Нашите приятелите са сигурни, че децата ни ще живеят в мир. Народът ни има потомство и няма да изчезне безвъзвратно.
         – Да изчезне ли? Такава ли беда застрашава великите мохикани? – погледна го с тревога бащата.
         – Нещастията се трупат едно след друго върху братята ни. Не е далеч времето, когато синовете на Великия дух ще изчезнат и ще се забрави и името им. Там, където се издигат вигвамите ни, ще живеят други хора и никой няма да говори за нас вечер край огъня. Тези, които те измъкнаха от бойното поле, когато те простреляха, уверяват, че ще оцелеем тук, на земя, от векове неоросявана с човешка кръв – отговори синът.
         – Загадъчни и непонятни слова... – продължи бащата. – Аз още не разбирам къде се намираме и какво ни предстои?
         – Ние сме в ловните райони на нашия народ, сред съотечественици, но ми е трудно да обясня как стана това – отговори синът.
         – Семейството ни тук ли е?
         – Не, за жалост. Но в деня на тяхната гибел всички ще се срещнем. Ние дойдохме преди тях, защото по-рано попаднахме в беда. Тези, които насилствено се разделят с живота си, ще живеят остатъка от годините си тук и ще могат да разделят опита си с по-младите.
         Старият воин мълча доста време, после каза:
         – Значи, все пак сме в ловните полета, обещани за храбрите мохикани....
         – Не. – поклати глава по-младият. – Животът ни на земята още не е приключил. Но продължаваме да живеем в друго време, по-спокойно и по-сигурно, далеч от безпощадното избиване...

* * *

         Седяха в тапицирани кресла и момчето очакваше да се случи нещо необичайно, присъщо за нестандартните пътешествия. Апаратурата примигваше срещу тях с малки светлинки и не бе ясно какво става.
         – Кога тръгваме? – запита младежът.
         – Пътуваме вече трета минута. – отговори бащата. –
         Отдалечихме се на повече от сто години от нашето време...
         – Трябва ли непременно да сме закопчани с коланите, след като не летим за никъде? – недоумяваше синът.
         – Летим във времето. – каза бащата. – Това е елементарна предпазливост.
         Някакъв тих звук долетя отсреща.
         – Пристигнахме – усмихна се мъжът. – Добре дошъл в резервата за ендемити!
         – Толкова скоро?! – учуди се синът.
         – Не сме по-далеч от два века. Тази зона е била изоставена поради изчерпани ресурси и екипите прехвърляха хора, животни и растения от по-ранни епохи. Ендемити са всички биологични видове, характерни за цялата възстановена местност.
         – Ще видим ли отблизо индианци? – запита момчето.
         – Не веднага. Обикновено ги предупреждаваме при всяко посещение и чакаме покана. Но можем да погледнем отдалеч какво правят стария воин и възпитаниците му.
         Бащата набра някакъв код върху дистанционното управление и една от стените промени облика си. В кабината нахлу полумрака на гората, стаен под короните на високи дървета.
         – Биоекипите са се потрудили невероятно! Така е изглеждала Америка преди откриването й от Колумб...
         – Но нали сме в бъдещето?... – погледна го с известно недоумение момчето.
         – Физикохронолозите изчисляват възможностите не само да се движим по централната ос на времето, но да проникваме и в паралелни отклонения. – опита се да поясни бащата. – Историческият процес има различни варианти и избора на най-подходящия изисква повече знания...
         – Да не би да сме в Америка, в която още не са стъпвали колонисти?!
         – Напомня за този период... – в гласа на бащата имаше известно колебание. – Но по-големи специалисти от мен биха ти обяснили по-добре обстоятелствата...
         Той не довърши думите си. Нещо помръдна в сянката между дебелите стволове. Пред смаяните им погледи се появи сърна, която се прислушваше внимателно.
         – Тук трябва да са и тези, които търсим... – понижи глас бащата.
         Странен звук стресна животното и то направи няколко скока. Краката му внезапно се прегънаха като спънати и сърната падна на една страна в храстите. В тялото й стърчаха три-четири стрели, излетели неизвестно откъде.
         Ловците се появиха миг по-късно, като се приближаваха предпазливо към простреляното животно. Бяха индиански момчета, облечени в кожени блузи. Зад тях се показаха двама мъже, различни на възраст. Лицето на по-стария бе спокойно и безизразно, но в очите на младия проблясваше сдържано удовлетворение.
         – Няма ли да нарушат екосистемата? – поинтересува се момчето.
         – Не се предвижда. – отговори бащата. – Този начин на препитание не пречи на равновесието...
         Те наблюдаваха няколко минути групата, струпала се около простреляната сърна. Гледката бе непривична и трябваше време, за да се възприеме събитието. Едва тогава момчето запита:
         – Може ли да съобщим това на Фенимор Купер?...
         – Няма да е сложно... – усмихна се бащата. – Трябва отлетим до месец септември 1851 година, в последните дни на живота му...

* * *

         В ранния следобяд, силно отслабнал от неясното здравословно състояние, Фенимор Купер почиваше върху канапе пред своя дом, с лице към алеята. Мекият ветрец галеше умореното тяло и от полъха му мислите се проясняваха.
         Домът бе притихнал и никой не видя как тихо се появиха двама непознати. Бяха младеж, облечен в дрехи, каквито някога са изработвали траперите по границата и индиански воин, в нова носия и без оръжие. Лицето му бе спокойно, а ръцете му държаха лула на мира.
         Момчето приклекна и прошепна нещо на боледуващия писател. Той лежа минута-две неподвижен, после кимна с глава. Двамата посетители изчезнаха неусетно, така както се бяха появили.
         Когато прислужниците излязоха, за да го въведат в дома. Фенимор Купер ги гледаше с особена бодрост. Те го изправиха внимателно на крака и чуха тихия му глас:
         – Мохиканите все още са живи!... Не всички са загинали!...
         – Вероятно бълнува, - промърмори единия от слугите, когато настаниха писателя в стаята му. – Докторът предупреди за подобна възможност...