„...и ние сме във времето.“

Васил Левски

         Зимното слънце клонеше към залез и сумракът тихо се прокрадваше под дърветата. Вятърът постепенно се засилваше, предвещаващ ледена нощ.
         Двама ездачи, увити в топли наметала и с нахлупени фесове, стояха на пътечката между лозята. Единият се вглеждаше в часовник с верижка.
         - Още няколко минути... – каза той.
         - Няма да го пропуснем, нали? – запита с известно безпокойство вторият.
         - Друг не ще мине по това време. Днес го срещам за трети път. Турчинът, заподозрял комитите, вече бърза към полицията...
         - Не ти ли се иска да го предупредиш?!...
         - Изключено! Инструкцията допуска бегъл контакт, без предизвикване на непредвидени реакции. Ние сме във времево измерение, което е изминало отдавна...
         - Не си представям, че ще се изправя пред самия Апостол!... Непоносимо изкушение!...
         - Какво би му казал?
         - Да не отива в ханчето! Да бяга и да се крие, както той знае!...
         - Недопустимо!.. Нищо няма да се промени! Предателството на Левски са замисляли и други... Не само Димитър Общи, а и тези, които упреквал за лоша дисциплина. Типичната наша черта в новата ни история... Днес е признат за национален герой, но няма единодушие към делото му.
         - А фактите...
         - Фактите са известни, ала осмислянето им... Поборниците за България не са оставили потомство. Не знаем дори гробовете на повечето от тях. След Освободителната война отново живеели нашироко и задавали тон тези, които до вчера пиели кафето си с пашите...
         - Както пише дядо Вазов, „...подлецът, шпионът,...умираха мирни на свойто легло...”!.... Но нима чехи, унгарци и поляци не са били също политически зависими, ала запазили идентичността си...
         - Хенрик Сенкевич би загинал, ако не се бе подчинил на командира си... Легендарният Дибич Забалкански командвал непоколебимо разстрела на декабристите... Героичният генерал Гурко громял с твърда ръка поляците... А сибирските лагери са не по-малко страшни от Диарбекир.
         - Да..., и Шандор Петьофи, който за свободата би дал и любовта...
         - Нашите революционери не са били наясно със силите на Османската империя. Мидхат паша им напомнял в Русчук, че властта разполага с доста ресурси.
         - Както и Ботев, с шепа смелчаци срещу редовна войска! Българският кураж!...
         - Кураж, надежда, вяра и любов за род и отечество... И силният копнеж за свобода... Но какво би станало, ако не бяха го хванали в Къкринското ханче? Нима нямаше да има въстание?
         - Напротив! Нали за това е работел, но е преценявал момента...
         - А как би участвал в Освободителната война?
         - Не на Шипка... По-вероятно както капитан Петко войвода, със своя чета. Ако би оцелял до тогава...
         - А след Освобождението?
         - В Източна Румелия, със Захари Стоянов, да подготвят Съединението.
         - А в свободна България? Помниш ли Вазов: „Бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...“
         - Не приемам такъв край! Не е в характера му! Ще бъде трън в очите на управниците, като капитан Петко войвода и останалите поборници... Или ще отиде при друг народ, да прави същото, както у нас през турско...
         - И би положил костите си в далечна земя, сред непознати люде.
         - Но ние и днес не знаем къде е погребан. Пазим само мястото на неговата смърт! И на Ботев също! Имаме приблизителни сведения...
         - Когато срещнах Апостола втория път, помислих дали не мога да изясня и тази загадка. Сега разполагаме с малко повече междинно време, може би ще успеем. И с Ботев ще се заемем... – той не довърши думите си и посочи пътя.
         В далечината се задаваха двама, наметнати с ямурлуци. Единият бе на кон, а другия крачеше отпред. Калпаците прикриваха челата им, но се виждаха светлото лице и възрусите мустачки на пешеходеца.
         - Отзад е Никола Бакърджията... – прошепна водачът. – Пребивали са го от бой, но не е казал нито дума...
         Чакащите посегнаха с ръце и снеха фесовете си. Студеният вятър ги лъхна безжалостно, но те не го усетиха.
         Пътниците преминаха край тях без да бързат, като хора, който знаят за къде са тръгнали.
         - Добра среща, господа! – поздравиха посрещачите в един глас.
         - Дал Бог добро! – отвърна пешеходецът и лека усмивка озари лицето му.
         Преминаха спокойно, сподирени от погледите на наблюдателите.
         Някъде пред тях, огряно от залязващото слънце, белееше Къкринското ханче.